Ивета Миленова
Исторически музей – Севлиево
„Тя беше нежна жена, с черни хубави и големи очи, с широко интелигентно чело” – такава си спомня младата поетеса проф. Харалан Вълчанов в сборника си „Севлиево 1842-1942”. В кратък материал той очертава жизнения й път, започнал през 1885 година. Семейството често се местело от град на град – заради професията на бащата Димитър Ненчев Ханчев – медицински фелдшер, а и заради буйния му темперамент. Майката, също севлиевка, умна и кротка жена, го придружавала, отдадена на грижите за трите им деца – Екатерина, Симеонка и Страшимир. В Севлиево Екатерина завършила начално образование, след това учила в Никопол, Ловеч, Тутракан, София… През 1902 година бащата Димитър Ненчев умира в Никополския полицейски участък при неизяснени обстоятелства.
Въпреки оскъдните финансови възможности на семейството, през 1903 година Екатерина започва следването си по филология в Софийския университет. Междувременно нежните стихове, които е започнала да пише още от 14-годишна, започват да отпечатват в списанията „Мисъл“ на д-р Кръстев и „Летописи” на Константин Величков, под псевдонима Велерина.
Смъртта на баща й и последвалото самоубийство на малкия й брат засилват нейната крехкост и чувствителност, които се отразяват в стиховете й – все по- нежни и по-тъжни. През 1909 година те са издадени в единствената й книжка „Снежинки”. 
Още много млада, тя се утвърждава сред поетичните среди и е ценена от такива титани на мисълта и поезията като д-р Кръстев, Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Константин Величков и Пею Яворов, като е считана за първата обществено утвърдена поетеса в новата българска литература.
Омъжила се за общественика и публицист Иван Харизанов, а кумове им станали Дора Габе и Боян Пенев. Екатерина родила две деца, Милчо и Иванка, и продължавала да твори. Заедно с децата, подобно на майка си, придружавала съпруга си в различни градове, където бил назначаван за съдия и прокурор. Съдбата обаче продължавала да води живота й с трагична предопределеност. Последните две години от краткия си живот тя прекарала в болнична стая. В онези години туберкулозата не била само диагноза, била по-скоро присъда. Екатерина Ненчева знаела това и в последните й стихове, някои от които недовършени, личат нови, по-социални идеи и общочовешки чувства. Тези недовършени стихове, заедно с издадените в „Снежинки”, през 1941 година са преиздадени в сборник, събран и редактиран от нейния родственик, поета Веселин Ханчев.
Трагичната съдба на Екатерина Ненчева слага последния си щрих в болница в Пловдив на 9 февруари 1920 година. Едва тогава престават да бушуват в нея чувствата, които остават завинаги в нейната нежна и тъжна поезия.
Зареждане ...
