Защо една българка в Абу Даби надниква в душата на друг емигрант в Обединените арабски емирства, разказва за в.”Росица” авторът на филма “Практични мечти” Юлия Пискулийска – младша.
До голяма степен мислех това и по време на следването си в Абу Даби, където завърших специалност Кино и Медия в Нюйоркския университет. И все пак в процеса на следване ми се наложи да снимам и да пиша истории за хора и места, които не разбирах напълно и в такъв смисъл ми беше неудобно да пиша фикция за тях – затова се обърнах към документалното кино. Струваше ми се по-подходящо да съм страничен наблюдател, отколкото да се меся много-много, измисляйки си неща за хора, с които често дори не делим един език. Такъв беше случаят в Куба, където прекарах три месеца като част от програма за документално кино към университета ми. Там заснех първия си по-сериозен документален филм, La Lectora -Лекторката, един много скалъпен и непредставилен превод спрямо функцията на главната героиня. В него представях, само чрез наблюдение – без интервюта, понеже не говоря испански – традицията във фабриките за пури да се наема човек, който чете разкази, новини и поезия на работниците. Популярна традиция в Централна Америка и Маями преди около половин век, сега тя е почти изгубена заради навлезлите смартфони и телевизия. Моята героиня, Грисел, бе една от последните лекторки в Хавана, както и в света.
Този филм се справи добре на доста фестивали, спечели и няколко награди – и това, че има определен интерес към подобен стил документално кино, ме вдъхнови да продължа да работя по подобни проекти.
Следващият филм, който всъщност ще имате възможност да гледате в Севлиево, е дипломната ми работа. За момент ще се върна към мисълта си за чуждите истории – темата за чужд-местен е силно изразена, но и чувствителна, в държава като ОАЕ, където официалните ‘“местни“ съставят само 20% от населението. Всички други само минаваме оттук – някои за кратко, някои за дълго, но всички прекарваме всеки ден със знанието, че един ден ще си тръгнем. Да остарееш тук не е опция – за да имаш виза, трябва да имаш работодател. В момента, в който трябва да се пенсионираш, е време да си тръгнеш. Повечето хора не дочакват този момент.
В подобна среда, усещането за чуждост се подразбира. В такъв смисъл е трудно да се идентифицира „чисто“ местна история, но аз се опитах да направя това с филма си „Практични мечти“. Макар филмът да не разказва за един от „истинските“ 20% местни, историята в него може да се отнесе до много от другите 80%, както и до много останали емигранти в Залива. Да, определено бих казала, че това е една типична история от Персийския залив, където милиони хора живеят между две усещания: едно за комфорт, близък по степен до определението ни за домашен уют – а другото, за преходност – понеже всички ние сме преходни и заменими в държавите от този регион, които никога няма да ни позволят да ги наречем наши, или поне няма да отвърнат с подобно определение за нас.
Би ми се искало да можех да споделя всички тези си мисли, както и някои други, лично с публиката в Севлиево – но понастоящем работя в Дубай по следващия си проект. Отправната точка тук е фотографията – снимам непознати в червената линия на метрото тук (най-дългата автоматична линия в света, която няма кондуктор) и правя интервюта с тях за живота им в ОАЕ. Целта на проекта е да покажа разнообразието от националности и житейски пътища, които всеки ден прекосяват Дубай от единия до другия му край, но рядко се преплитат – както всеки метрополис, Дубай работи на бързи обороти и ритъмът на града е една от причините, които го правят едно сравнително самотно място. Другата цел на проекта е да покажа на останалия свят, че не всичко тук опира до богати Араби, които се къпят в нефт и яздят камили и ферарита, или бедни работници, които умират на строителни площадки под пустинното слънце. Това са две крайности, които съществуват, но не придават плътност и усещане за реалност на един град, който поне от моите разбирания и опит, си е съвсем истински и (почти) обикновен.
И все пак, разбира се – с нетърпение очаквам възможност и причина да се върна и разкажа българска история. Проектът-мечта e екранна адаптация на последната книга на баба ми /известната българска журналистка Юлия Пискулийска със севлиевски корен, за която разказахме в бр.22 на в.“Росица“ – б.а./ „Псевдоним Вирус с окраска Диверсия“ която е биографията на невероятната Радка Аргирова, внесла вируса на ХИВ в България преди повече от 20 години.
Идвам от род на много силни жени и истории за други такива винаги са ме привличали. Надявам се един ден да стигна и до тази история, и до България, но междувременно ми е достатъчно да знам, че чуждите ми истории намират дом у дома.
Зареждане ...
