Надя Денева
Освен като социален работник, работя и като обучител на други социални работници и специалисти от помагащите професии. Сещам се за едно обучение в далечен, южен град. Една значителна част от хората, които участват в семинара говорят български, но е ясно, че в ежедневието си това не е езика, на който общуват, както помежду си, така и с хората, които обслужват. Усещам как това може да ни раздели, преди да сме намерили общите неща, които да ни помогнат да изградим една позитивна работна среда. Тогава се сещам за една забавно упражнение с имената и моля участниците да нарисуват името си, или онова, с което свързват с името, което носят. После всеки се представя и показва рисунката, така разбирам колко поетични са някои имена, като „Месец на розите“ например или „Дъждовна капка“. Някой споделя, че името е същото, като това на бабата по бащина или по майчина линия. Става ясно, че много от участниците носят името на свои родственици и тази практика не се различава особено, ако става въпрос за човек на и над средна възраст. Дори и като белег за различие, езикът може да стане мост към друго, което да ни обедини, но първото условие е уважение, както към самия език, така и към хората, които го носят като майчин. И се сещам за две истории:
Здравей, бабо!
Още при качването в автобуса към Севлиево чувам френска реч и си мисля, колко рядко се чува напоследък. На седалката зад мен майка говори с детето си, учи сина си как да поздрави баба си на български. Момчето изглежда на 6-7 години, говори френски и очевидно не е чувало българска реч. Повтаря упорито „здравей, здравей“, после „бабо, бабо“.
Майката говори по телефона, обяснява къде точно се намират и кога се очаква да пристигнат. Тя е българка и се прибира след много години в родния си град. Говорят за всичко по пътя, детето е любопитно и пита, после пак се връщат към закъснелия урок по български.
Не дочаках срещата на баба и внук, спирката ми беше преди тяхната. Дълго след това си представях бабата – премаляла от щастие как посреща за първи път внука си. Мислех си дали е ходила на уроци по френски, за да си говори с него. Замислих се и за бабите, които не спират да бърборят около внуците си – те дори не предполагат, че има други, които не знаят дали, ако кажат „Добре си дошъл“, ще бъдат разбрани.
И още една история, свързана с езика и корените:
Бай, бай!
Чакам на спирката, бусчето спира и хората започват да се качват. Млада ромка, с малко дете на ръце чака търпеливо, хората я подминават и никой изглежда не вижда, че е майка с дете. Давам и път, качваме се. Заедно с майката се качват и нейни близки, говорят нещо неразбираемо за мен. Сядам до майката.
Детето, на видима възраст над 2 години, повдига блузата на майка си и захапва гърдата, после задрямва и захвърля обувките си под седалката. Майката се смее и казва, че е уморен и така заспива. Питам го как се казва, на колко години е, той ме поглежда с големите си черни очи и не отговаря. Майката казва, че не говори български, но трябва да го научи, преди да тръгне на училище. Казвам, че за децата е важно да говорят майчиния си език, но трябва да научат и български, защото в училище ще е по-лесно, а трябва да се учи. Роднините на задната седалка спират да говорят, а после продължават разговора си на български.
Трябва да слизам и казвам „Чао, чао“, момченцето пуска гърдата на майка си, вдига ръка и казва „Бай, бай“. Майката и роднините се смеят и ми желаят хубав ден. Останалите пътници ме изпращат с укорителни погледи, очевидно недоумяват какво имам да си говоря с тези хора.
Децата могат да усвоят езика на родителите си и този на хората от общността, в която живеят и това е по-голямото богатство от това едно дете да говори само един език, без значение кой. Едно дете може да стане част от една общност, без да се срамува от произхода си и да забрави корените си и езика на своите баби.
Зареждане ...
