Лекар със севлиевски корени – с успехи и в литуратурата

„Казвам се д-р Невин Садъкова, родом от Севлиево, но живея в Момчилград. Искам да споделя една написана от мен история във вашия вестник. Ако прецените, че си струва, ще Ви го изпратя на посочения от Вас имейл.“ Това написа в съобщения на ФБ-страницата на в. „Росица” д-р Садъкова и сложи начало на нашия разговор. Оказа се, че освен като лекар, д-р Садъкова има и литературни успехи. Това се разбира от кратката й биография, която ни изпрати.
Средното си образование завършила в родния си град Севлиево. От 1989 г. до 2005 г. учи в медицинския институт /сега „Тракийски университет“/ в Стара Загора.
От 1996 г. до 2000 г. работи като като терапевт във вътрешно отделение на МБАЛ “Д-р Сергей Ростовцев“ – Момчилград. От старта на реформата в здравеопазването е общопрактикуващ лекар.
От 2004 г. е специалист по обща медицина. Завършва двугодишен курс за Шуслеров терапевт. През 2006 г. става „Семеен лекар“ на годината, а през 2010 г., на 10-годишния юбилей на Националното сдружение на общопрактикуващите лекари в България, нейна песен става химн на сдружението.
Д-р Невин Садъкова от 2003 година е член на Клуба на лекарите-писатели, а от 2010 година – на Съюза на българските писатели. През 2019 г. е част от редколегията на списание „Южно утро“.
До момента има издадени две стихосбирки – през 2003 г. “Да намериш себе си“– лирика, и през 2009 г. – „Лунни приливи“ – лирика.
След 2000 г. нейни стихотворения са публикувани в регионални и национални вестници и списания, алманаси, включително и на турски език в турски вестници, списания и алманаси. Участвала е в литературни четения в региона на област Кърджали.
Д-р Невин Садъкова изпрати няколко стихотворения и разкази. “Надявам се, че това, което Ви изпратих, ще намери място в любимия ми в. „Росица“.С поздрав от далечния Момчилград за близкия до сърцето ми роден град Севлиево”, завършва писмото си д-р Невин Садъкова.

Роден край

Севлиево, градец премил,
където аз съм се родил
и тук игри съм аз играл
и първа песен съм пропял.

И мила майка ме дарила,
със слово, вяра и със сила,
любимия си край аз да обичам
и с радост по полята му да тичам.

Сега откъсна ли се аз от теб,
сърцето ми се свива
и става тъжно ми за теб,
като че облак те закрива
от моя поглед блед.

Един обикновено-необикновен ден
Обадих се на дъщеря си, която е в Германия. Исках да поговорим по един важен въпрос. Гласът й беше по детски ведър и щастлив. С приятелка щели да ходят на театър.
Изведнъж забравих за сериозния разговор. Нейното безгрижие и спокойствие се предадоха и на мен. Изпратих много поздрави на приятелката й, с която не успях да се запозная при предишните ми гостувания и затворих телефона. За част от секундата в съзнанието ми проблесна: „Трябва да се обадя на мама…“ И се сепнах: „Какво става? Та нали вече 13 години откакто я няма!?“
Но онова познато, напълно осезаемо, дори за тази искрица време чувство, обля с мамината топлина сърцето ми. И през въздишка си казах: „Ех, де да беше толкова лесно да вдигна телефона и отсреща да чуя милия мамин глас…,де да беше!“