НАДЯ ДЕНЕВА
Отношението към едно човешко същество често е в основата на една промяна, колкото и да изглежда невъзможно тя да се случи. Следващата история е за един невероятен социален работник от Севлиево, когото имам честта да познавам, за неговото отношение към деца и младежи с увреждания. За да е успешна работата на колегата, той трябва да има също толкова невероятен екип, защото социалната работа е преди всичко екипна.
Преди малко повече от 3 години за първи път влязох в ЦНСТ за деца и младежи с увреждания в Севлиево. Признавам си, че имах много предубеждения, защото като професионалист имам възражения, свързани с тези места. Защото тези места само външно приричат на домове, а живеещите вътре оикновено нямат много избори. Продължавам да мисля, че има системна грешка в модела, колкото и усилия да полагат хората, които работят – винаги има много рискове.
Виждала съм ужасни гледки и обикновено съм подготвена при влизане в подобни места, чисто емоционално. Е, точно два пъти се излъгах. Първият път беше в Лондон, вторият – в Севлиево.
Центровете за настаняване от семеен тип са единствен дом за настанените деца и младежи, но от толкова много посещения, само в Севлиево усетих наистина домашна обстановка – и не става въпрос за интериор, а за отношение. Посрещнаха ме директорът и социалния работник, после работихме основно с Айлин. Конкретната ми работа, която ме заведе в това ЦНСТ, беше свързана с оценка след преместване на децата и младежите от големите институции в по-малките домове. Там видях, че ако има промяна, тя основно се дължи на отношението на екипа.
Айлин не спираше да говори и нейните думи рисуваха децата и младежите, а после, когато ги видях, осъзнах колко много повече е видяла в тях Айлин. Особено много ме впечатли напредъка при едно от момичетата, затова и разказах тази история в доклада си, защото през нея се виждаше работата на екипа на ЦНСТ – на социалния работник, на ръководителя и на всички останали, до последния човек от персонала.
Милена
Айлин разказа как се запознала с Миленка – в големия дом, където живеела. Хората от персонала на дома я наричали Паметника, защото можела да не помръдне с часове. Ако някой от служителите я хване за ръка и я поведе, те ще върви с него, иначе ще остане на място – без значение колко време ще стои, без значение къде.
След преместването в ЦНСТ, Миленка продължавала да не се движи сама, но хората от екипа не се отказали да и говорят, да я приканват да дойде на масата и да се храни сама. Когато аз се запознах с Милена, тя вече не чакаше някой да хване ръката и да я поведе. За екипа това момиче беше Миленка, те буквално я бяха съживили и раздвижили. Всички уважаваха нейния ритъм и не я притискаха за нищо.
Очевидно хората от големия дом не са виждали нищо друго в Милена, освен едно различно поведение, което не разбират. Вероятно никой не е разбирал това поведение и в ЦНСТДМУ, пък и едва ли в случая това е важно. Наличието на увреждане при Милена може за някои да е основното обяснение, а диагнозата и да стане надпис на паметник. Същото увреждане може да не е пречка за Айлин и колегите и да видят човешкото същество, отвъд поведението и диагнозата. Така с отношението си, те да помогнат и да се случи промяна в поведението.
Благодаря на екипа на ЦНСТДМУ Севлиево за тази история. Тя е нагледен пример за това, че нашето отношение е като огледало за един човек – то има силата да го превръне в паметник или да го очовечи. Същото е и с отношението ни към групи и общности и ако не ни харесва тяхното поведение, може би си струва да се замислим за нашето отношение.
Зареждане ...
