Отбелязването на 148-та годишнина от гибелта на Апостола на българската свобода – Васил Левски, ще бъде почетена по различен начин в Севлиево. За разлика от други години, когато пред паметната плоча на Левски в някогашния конак – първата спирка на Дякона на път за София след залавянето му, звучаха пламенни слова и възрожденски песни, то сега там ще цари тишина. Причината – противоепидемичните мерки.
Тишината обаче ще бъде нарушена само от онези севлиевци, които на 19 февруари ще намерят време да положат цвете в знак на благодарност пред подвига на Апостола. За тях вратите на конака ще бъдат отворени между 9:00 и 14:00 часа.
От Историческия музей призовават гражданите да спазват физическа дистанция и да носят предпазни маски.
На прага на един от най-злокобните дни в българската история – 19 февруари
МИЛКА ДЕШЕВА
Помните ли, г-н Табаков, когато ми подарихте едно малко, почти безтегловно подаръче, понесло огромния товар на една обреченост към Отечеството. Една книжка с по-малко от 50 странички. „Моето тефтерче за Левски“ е девета или десета поред книга в творчеството на писателя Крум Табаков, побрала в себе си авторски стихотворения за Апостола, откъси от писма до неговите съратници, мисли за Левски и от Левски и едни грапави и парливи епиграми, които те бодват право в сърцето. С вълнение попълних небогатия си книжен фонд за Левски, с който се гордея, а именно „Апостолът на свободата“ от Мерсия Макдермод, „Гробът на Левски“ от Николай Хайтов, Вазовите разкази и стихове за Левски, „Предателката на Васил Левски“ от Дочо Дулев.
„Левски е огън. Огънят трябва да гори“, акад. Антон Дончев. Една от тези огнени искрици е тефтерчето на Левски. „От ноемврий, 25-тий 1871 захващам да водя точна сметка отдека какво вземам и за какво го давам“, страница 68 от тефтерчето на Левски. „Много години, Апостоле, тефтерчето твое четем“, пише в стихотворението си „Усещане“ Крум Табаков. Вярвате ли, г-н Табаков, че това е така? Кои са тези, които днес биха искали да го прочетат? Днешните българи са твърде заети да обикалят света, да си правят селфита, да търсят популярност, да се хвалят колко гледания имат в социалните мрежи. Да бъдат звезди и то непременно супер звезди, мегa звезди. Да, те са звезди, изкуствени звезди отгоре до долу. С изкуствени устни и скули, изкуствени гърди, изкуствен говор и оня задължително изкуствен смях, който те пронизва болезнено. Ако пък има как да се въплътим в образа на Мими Тромпеева, героиня на Светослав Минков от разказа „Дамата с рентгеновите очи“, ще видим, че и хора с изкуствени сърца не липсват и то набъбнали от безчувственост, празноглавие, празнословие и неоправдано самочувствие. А тъмните очила са само допълнителен аксесоар към визията на всички онези, които с лекота загробиха моралните ценности на нашите предци – родолюбие, честност, трудолюбие, милосърдие, отчетност, които са ги правили истински българи.
И някак си изкуствено, не в своите дрехи звучат в нашето време най-знакови мисли на Апостола. „Дела трябват, не думи“. „Народната работа стои над всичко“, „За Отечеството работа, байо! Кажи ти моите, а аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим заедно“. В едно от стихотворенията си „Монолог пред Апостола“, Крум Табаков е изразил цялата житейска философия на някои от днешните управници. Аз да спечеля, пък нека цял народ да загуби“. Интересни и непознати за мен факти от книжката допълниха „моя“ портрет за Левски. Не знаех, че народният лечител Петър Димков е спасил къщата на Левски. Че Левски е бил в много близки отношения с кмета на село Кръвеник Фильо Радев. Два пъти съм посещавала един необикновен музей в село Стоките, но съм била сляпа за най-голямата му ценност – „Мозаечно пано на Левски пред бесилото“, изработено от собственика Георги Попов. Посещавала съм град Трявна, както и храм „Св. Арх. Михаил“, но ми е убягнал фактът, че монасите са поставили портрета на Апостола редом до иконите.
Разгръщам отново „Моето тефтерче за Левски“ и си записвам някои стихчета от автора.
Тефтерчето твое, Библия свята.
Дето ни научи да сме добри.
Тефтерчето твое,
с обич и мъка изплетено,
чака да бъде прочетено.
Кой тефтерчето твое чете?
Кой дава отчети?
И милионери и депутати
мисъл една ги вълнува:
да стават по-богати.
Апостоле, портрет си ти,
а всъщност си икона.
И… вече съм на 38 страница – паметникът на Васил Левски в София, издигнат на мястото, където е било бесилото. 39 страница – бял лист. И една покана от автора: А тук пишете Вий. И още два бели листа. И ето моето писание за Левски.
Години наред той е трън в очите на властта, която го търси, гони, преследва, а той се укрива, предрешва се, измъква се под носа им… И върши своето опасно дело, като насновава поробеното си Отечество с революционни комитети, подготвяйки почвата за едно бъдещо въстание. Но в края на 1872 г. „звярът“ е вече в клетка. А клетката е турския конак в гр. Севлиево. Една мисъл гризе съзнанието на Апостола в онази тревожна нощ на 31 декември 1872 г. Делото, на което той е посветил живота си, може би ще остане недовършено, ако… И това „ако“ се оказва неговата голгота на 19 февруари 1873 г.
Дали една благословена ръка ще постави букетче кокичета пред паметната плоча на Апостола на сградата на турския конак, едно невзрачно засега, но толкова знаково място за града ни.
Дали млади хора, бъдещи съзидатели на така лелеяната от Апостола свята и чиста република, ще застанат караул пред неговия паметник в двора на СУ „Васил Левски“, ей така, в знак на почит. Безброй са паметниците на Левски по цяло българско, където е бил и където никога не е бил. Но по Севлиевско, където той е бил чест и желан гост, имал е приятели, стъпките му ще отекват често. А диханието му ще пари нас, съвременниците, за да го помним. Него и севлиевските млади бунтари, които той заразява със своите идеи, а те споделят неговата трагична съдба, увисвайки на бесилото.
А дали мисълта на Левски „България трябва да бъде храм на съгласието, братството и съвършеното равенство“ не е вече част от света на утопията? За близо век и половина от изричането на тези думи България не е нито храм, нито има съгласие, нито братство, а сме на космическо разстояние от съвършеното равенство. И това ще бъде така, докато хора „без дух и сърца“, както казва Шандор Петьофи, дърпат конците.
В липса на адаптивност към новото време, в остарели схващания ще ни упрекнат някои. Но аз дълбоко вярвам, че Темида е на страната на будните, иновативни българи, които не са кукли на конци и добре осъзнават своята мисия на нашата Земя. Да бъдат в дружелюбни отношения с природата, съхранявайки я, за да ги съхрани и тя. Да не търсят готовите храмове по чужбина, а да направят своята България храм. Да прегърнат разковничето за лично и обществено благоденствие, наречено труд. И да не забравят, че в миналото са най-истинските уроци за успешен житейски път.
Твоите очи, Апостоле, усмивка на дете, сини като мирното небе.
Твоите писма, Апостоле, набъбнали от твоите дела.
Твоите послания, Апостоле, в нас ли са или не са?
Звезда негаснеща бъди.
В изгрева на бъдните ни дни, Апостоле!
Зареждане ...
