„Забравените и забранени писатели
можеха да бъдат знаменити.“
Катя Зографова
СИЛВА ВАСИЛЕВА, зам.-директор на Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ – Русе
В средата на 40-те години в България се извършва радикална смяна на политическата система, което неизбежно оказва влияние и върху литературния процес. На принципа „Ако не си с нас си против нас!“ са забранени значими имена в българската култура, като Димитър Талев, Георги Божинов и мн. др. И дори не физическите репресии и затворите са най-страшното. Забраната за публикуване, опитът за заличаване от културната история на България са най-тежкото проклятие и наказание за всеки един творец. В събитията от тези години се крият и причините за превратностите в живота на Змей Горянин. От значимо и популярно име в българската литература през 30-те и началото на 40-те години на XX век, той е подложен на забвение и забранен за публикуване в продължение на почти пет десетилетия.
Роден през 1905г. в Русе, Светлозар Акендиев Димитров (както е истинското му име), има съдба, пълна с превратности. „Беден син на счетоводител – тесен социалист и „необуздан бохем…“ – така описва началото на неговия живот доц. Атанас Колев – един от най-ревностните радетели за реабилитирането на писателя. Змей Горянин публикува първото си стихотворение през 1921г. Две години по-късно се запознава с проф. Александър Балабанов, благодарение на когото е приобщен към елитния литературен кръг „Развигор“. Десет години по-късно е първата му среща с Елин Пелин и тяхното сътрудничество прераства в приятелство, продължило до края на дните му.
До 1944г. с името му се свързват 79 издания, от които 14 книги, 10 учебни помагала и 55 брошурни издания, подписани с много и най-разнообразни псевдоними. Но този, който го утвърждава и прави разпознаваем сред българските читатели, безспорно е Змей Горянин.
През есента на 1930г. се премества да живее в София. Трийсетте години на 20. век са изключително продуктивни за писателя. От печат излизат „Последният ден“ – сборник с разкази, посветен на стария Русчук, повестта „Кнез Иван Кулин“, историческият роман „Бачо Киро“, трилогията „Дунавът тече“ – „Светлини и сенки“ (1938), „Силата на робите“ (1939) и „Утолена жажда“ (1940). Създава прекрасна християнска лирика и литература за деца. Сътрудничи и публикува в българския периодичен печат. В съавторство с учителя Иван Георгиев написва учебници по история и отечествознание. През 1940г. получава наградата на Съюза на българските писатели. Година по-късно за романа си „Силата на робите“ получава наградата на Задругата на писателите историци, а през 1942г. Българската академия на науките му присъжда награда за повестта „Звезда керванджийка“. Мобилизиран е три пъти като военен дописник и писател лектор в Македония и Беломорска Тракия.
Съдбоносна за него се оказва годината 1942, когато за кратко става цензор в Дирекцията по печата. Именно това е причината през октомври 1944г. книгите му да попаднат в „Списъка на фашистката литература“ и бъдат иззети от библиотеките, а самият той – арестуван и съден от Народния съд. По същия процес присъди получават Фани Попова-Мутафова, Димитър Талев, Райко Алексиев и др. По същото време в затвора е и акад. Михаил Арнаудов. Или както в записките си от затвора с доза ирония сам Змея описва: „Инак погледнато, компанията е отлична: все първенци – асове на нашия политически, обществен, културен и стопански живот“. Заради краткото си цензурстване в Дирекцията по печата е осъден на една година затвор. И въпреки че е освободен предсрочно, известният му псевдоним е анатемосан, а името – заличено напълно от издателските планове.
През ноември 1944г. Управителният съвет на Съюза на българските писатели изключва от състава си 29 писатели, сред които и Змей Горянин, с мотива, че „са проявявали дейност, която е в разрез с интересите на народа и културата ни“ . Оттук насетне съдбата на писателя е едно непрекъснато изпитание. Изданията му са забранени. И въпреки че е помилван предсрочно, известният му псевдоним е анатемосан, а на автора е забранено да публикува.
След излизането му от затвора неговите „идейни наставници“ Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев му предлагат да се разкае публично и подпише декларация, че е бил добронамерен в работата си като цензор, но той категорично отказва с мотива, че не е необходимо да декларира нещо, което е факт. И естествено – за това си плаща. В буквалния смисъл на думата. През следващото десетилетие името на Змей Горянин не се споменава публично, творбите му не се публикуват, а за да прехранва семейството си е принуден да продава марки в малка дървена будка. Оцелява благодарение на приятелствата, някои от които създадени именно по време на престоя му в затвора.
Змей Горянин продължава да пише дори и в затвора. Издателство СОФЦЕНЗАТ е единственото, което „публикува“ неговите „Скици и бележки“ – малко затворническо тефтерче, в което писателят записва епиграми и спомени за своите съкилийници. Всъщност става въпрос за самиздати, ръкописи и машинописни страници, които авторът е оформял собственоръчно като книги или събирал в дома си. СОФЦЕНЗАТ е иронично намигване към типичните за годините на социализма съкращения на организации и институции, в случая – Софийски централен затвор. В отдел „Местна история“ на Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе се съхраняват 5 от тези уникални издания. Четири от тях „Ефрем Босий“, „Призрак“, „Безсъници“ и „Един живот“ са ръкописи, а „Синият час“ е разказ, запазен в 8 машинописни страници. Изданията постъпват в библиотеката чрез дарение, направено в края на 80-те години на 20. век от съпругата на Светлозар Димитров – Соня.
Ръкописните издания, изписани със ситния калиглафски почерк на автора, са подвързани и оформени на ръка като истински книги. От написаните в затвора творби, съхранявани в русенската библиотека, „Синият час“ е подписан с един от многото, но не толкова популярни псевдоними на Светлозар Димитров – Иво Скребър.
След излизането му от затвора в края на 1945г., въпреки „ветото“ върху неговите издания, писателят не спира да твори. И да изработва напълно сам своите невъзможни да бъдат издавани книги. Написва множество епиграми, споменатите вече мемоарни „Скици и ескизи“ от затвора, автобиографичните записки „Червеният хотел“, ръкописът „Моят приятел Елин Пелин“, недовършената битово-сатирична повест „Превъплъщенията на Венцеслав Галушкин“. На бял свят се появяват саморъчно изработените сборник с разкази „Хляб от небето“ (1954), стихосбирките „Поема за живота и смъртта“ (1952), „Самота. Ненужна лирика“ (1953), „Нощ и ден“ (1955). Във фонда на библиотеката се пази и екземпляр от „самиздат“ на стихосбирката „Нощ и ден“, в който са събрани негови поетически творби от периода 1945 – 1955г. Добър художник, авторът илюстрира книгите си със свои рисунки.
Престоят в затвора, последвалите репресивни действия, включително „прихващане“ на лична кореспонденция, обиск на дома му, както и невъзможността да публикува и да бъде до своите читатели, разклащат сериозно здравето на Светлозар Димитров. Умира през август 1958г. в манастира „Седемте престола“ едва на 53 години.
След смъртта му с мисията да издири и запази всичко, създадено от Змей Горянин, се заема съпругата му – Соня Димитрова. За съжаление, ще е необходимо повече от десетилетие, докато негови книги бъдат отново отпечатани. Това се случва едва през 1976 г., когато по повод 100-годишнината от Априлското въстание, са преиздадени 6 от творбите му. Следва още един период на дълго и принудително забвение, продължил до 1992г.
В наши дни интересът към забравените и забранени имена е факт. Архивите им са обект на изследвания. Макар и непълно, макар и частично – на ход е реконструиране на тяхното личностно и авторово присъствие. Наша отговорност е да възстановим името на творец, който не се поколебава да заяви пред народния съд: „Никога нито една моя постъпка не е била предателска, подла и противонародна или предизвикана от сребролюбие и корист… съдете ме като блуден син, но като истински син на България и на българския народ“.
Животът на Змей Горянин е поредица от изпити, на които той е издържал. За това се изисква вътрешна сила, смелост и самообладание. Неговото творческо възкресяване е възможност пред нас самите да възстановим миналото си. Защото без стабилните основи на признанието към хората и времето преди нас няма как да се случи пълноценният ни ход напред.
Зареждане ...
