Проф. д.н. Венелин Терзиев
А дали те са справедливи, честни или случайни се определя от това какъв ще бъде крайният резултат от тях.
„Винаги си мисля, че справедливостта и честността, а не фриволните трепети и желания, трябва да ни водят и направляват преди да направим нашите избори. Неизбежността на случващите се неща ни кара да мислим ирационално и да търсим нещо необичайно, та дори и да е странно, в нашите настоящи избори. За съжаление (или пък за радост) те винаги предстоят и се случват – с или без нашето участие. Те са важни – веднъж за нас самите и втори път – за всички около нас. И дори и да избягваме при тяхното вземане думи като общество, потребност и развитие, то именно отношението на нашите избори към обществото, потребността и развитието изпълват със смисъл тяхната същност и нашето съществуване. И не философските ни съждения, нито социологическите проучвания и обещания за „светлото ни предстоящо“ трябва да определят това, което ще се случи, а по-скоро функционалното значение и рационалното бъдеще.
„Демокрация не може да има там, където хората са гладни и бедни. Гладният човек не може да бъде демократичен – коремът не се прави на аристократ. Богатият пък не би станал богат, ако беше толкова демократичен…“, отново думи на Марко Семов. И колкото и превратности на времето да се случват, и колкото дни и години да преминават, пак си оставаме хора, които искаме да бъдем демократи. А дали можем да си го позволим…”.
„Комплексите на един човек или една нация, все едно какви са те, са кратки, лъжовни спирки по пътя на голямата голгота към националното самосъзнание. Това са раните, които всеки народ трябва да лекува и на които всяка интелигенция е длъжна да търси изцерение.“ – споделя с нас, днешните и бъдещите поколения, мъдрецът Марко Семов. И не защото сме от един и същ край, и не защото пазя спомени за човека Марко Семов, а защото, за да правим своите избори, ни трябва изцеление и много мъдрост, която именно думите на хора като него я носят. Твърде късата ни памет ни кара да се чувстваме по-често безпомощни и незрели, отколкото силни и смели. И в такива случаи въпросът винаги е – какво да направим? А отговорите, като правило и норма, са повече от един.
„Едното око на Изток се оглежда, другото – на Запад. И от тази политическа разногледост първо историята ни пати. Защото, който няма гръб, най-ниско се навежда. Затова и когато силните ни подадат ръка, ние подаваме дупе.“ Ах, този Марко Семов! Как само е подредил и наредил своите мисли във времето и пространството, така че да бъдат полезни за днес, но и за бъдещи времена.
Затова, ако понякога ви се иска да викате и крещите от ярост и злоба, то това едва ли ще помогне на тежката ни ситуация, на незрелите и несмислени очаквания. Лутащият ни се мироглед търси своята изгода и ни стоварва беда след беда. Потъваме в търсене на тази изгода, уж за обществото ни – сиреч за хората, които го съставляваме, а си я прибираме така угодно за себе си. И пак отговора, толкова прост и ясен, го намираме в „Комплексите и парадоксите в българския характер“.
„Очите ни гледат повече навън, отколкото към нас самите. Защото сме хора, които лесно се самоизяждат. „Не ходете в тази страна – писа не отдавна един западен политик – Там и комарите се хапят…“. С други думи преди повече от век същото ни каза и Иречек“.
Колко безбрежно опиянени сме от собствената си невъздържаност, за да можем ясно да оценим и преценим, че сме пропаднали в дупката на нашето безвремие. Трябва много спешно и бързо да търсим добър изход, който да бъде така приемлив за всички, че не само да не наранява човешката ни същност, но и да запази опазената във времето българската идентичност.
И отново избори и избори, които ни поставят пред несъвършенството да бъдем съдници на хора и събития. Уви, съдбата, която наричаме „демокрация“, е отредила това. Дали можем или по-скоро – доколко сме готови да го направим – е въпрос на време, оценки, събития и действия, които продължават да ни връхлитат.
„Ако трябва да се рисува български политик, като изключим Стефан Стамболов и още един-двама най-много след него, той трябва да е с наслюнчен пръст, вдигнат високо – да усети вятъра на времето“.
Таз българска политическа реалност е предизвикателно невъздържана. Дава ни право на опиянение до следващото мъчително изтрезняване. Така ми се иска бързо да проумеем, че криворазбраната ни цивилизованост е убийствено погрешна. Дали пък не трябва да чуем прикрилите своите мисли и чувства мъдри българи, а не кресливите и диви селяни. И трябва веднага да кажем, че селяните са умни хора и проблемът не е в това ни потекло, а в придобитото незнайно от какво и съвсем необяснимо ненормално неморално поведение.
„Тревата на демокрацията иска косене, поливане, пак косене, пак поливане, както го беше казал англичанинът. Но иска и петстотин години грижи… Ако още се помотаем, корените на българската трева, колкото и жилава да е тя, каквото и вървище на историята да е минало отгоре и?, ще изгният.“
Може би сега трябва да окосим нашата ливада и да се опитаме поне да отгледаме нещо смислено и добро, а иначе ще жънем плевели и саморасли треви. И то не само сега, а и дълги години след това. Зависимости, неприкосновеност, величие, нарцисизъм и много други болежки са ни присъщи. Но лек е възможен и може би желан.
„Сподиряни от завист, ние трудно набираме сила и намираме мъжеството да отделим дребното от едрото, да ударим по масата и да кажем – стига сме се плели в паяжината на собствената си завист, ако ние не се уважаваме, как искаме другите да ни уважават…“
Хаотични и дори може би незначителни, в този ред на мисли, са думите да си „опичаме акъла“.
„Кой и кога ни излъга, че всички сме равни пред Бога, пред царя и пред съдбата си? Кой ни прокле с тази лъжа! Кой ни обеси на нея, та ето толкова години откак сме държава, тя все ни дърпа и препъва като се затичаме. Ние сме закърмени с илюзията, че сме равни и който излезе по-нагоре, гледаме да го дръпнем и изравним със себе си.“
„Ние по-рядко гледаме към върховете си, по-често в ниското. А то ни дърпа още по към ниското. Ние не умеем да се учим от първенците си – затова най-често размахваме националните си недостатъци по-високо от националните си добродетели“.
В тази безкрайна тирада от споделeна умност дано намерим достатъчно сила, пък и достатъчно смелост, в това безкрайна наша орисия…, изречена от Павел Матев:
Неочаквано, властно, отново,
като в някаква клетва добра,
аз съм пак с поетичното слово
в тази права потайна гора.
Съжаления, скръб и досада –
вече всичко остана зад мен.
Аз излитам. А може би падам.
Все едно – аз летя устремен.
Какви прости думи, изречени в кратки и точни послания, а дават толкова мъдрост. Нека бъде бъдем мъдри, нека бъдем силни, но и достатъчно смели в трудните и неизбежни избори на нашето време. Защото то е наше тогава и само тогава, когато участваме в него!
Зареждане ...
