-Как, г-жо Андреева?
-Аз съм готова да финансирам развитието на наши деца и съм убедена, че повечето от работодателите от община Севлиево са готови да направят същото. Защото става въпрос за наши, местни деца. Това е възможност те да останат да работят и живеят тук. Но това трябва да се обяснява на учениците. И когато от някое училище от Севлиево, от Габрово, ме уведомят, че иска някой клас да дойде и да види какво и как се произвежда в моята фирма, аз съм готова да отворя вратите.
Това е пътят да си задържим хората. Ние тук от дълго време въртим едни и същи работници. Защото сега тези, които са останали, ако са качествени, вече са си намерили работа – имат собствен бизнес или са се адаптирали някъде. Има и такива, които уж имат образование и дипломи, а не могат да пуснат машина. Вече не става въпрос и за пари – заплатите, които давам са доста високи. Но…!? Надявам се, че правителството ще вземе някакви мерки, за да може да вкара чужди работници – филипинци или индийци. Те работят много добре. Това решение трябва да се вземе много бързо, за да може ние, работодателите, малко да глътнем въздух. В момента много сме притиснати. Защото идва младият човек и не пита какво ще работи, а пита какви пари ще получава. А резултат от работата му – никаква. Липсват им трудови навици!
-Причините за това са много – в семейството, в училището, в обществото…. Как предлагате да се реши проблемът?
-Вие, медиите, имате лостове, за да влияете на тези процеси. Общината, държавата – също имат. Но това зависи и от самите фирми. Тук при мен е една школа. И в делник, и в празник ние с работниците сме заедно. При мен обядват. Няма празник, в който ние да не се събираме със семействата и децата им. По този начин се подобрява и атмосферата във фирмата, и хората ми идват с желание за работа. Има вече създадено ядро във фирмата от дългогодишни работници. И щом някой започне да мрънка, да не е доволен, той сам си затваря вратата отвън.
-И какво постигате с този не толкова голям голям колектив?
-Много висока производителност, с много високо качество. Благодарение на това бяхме одобрени да участваме в изложението „Зелена седмица в Берлин”. Сега отново благодарение на показателите ни в категорията малки и средни предприятия, от Агенцията за малкия и среден бизнес 11 фирми отиват на изложение в Катар и ние сме една от тези фирми. За мен това е голяма чест, че нашата малка фирма се равнява с големи фирми в областта на хранителната промишленост.
-Разкажете за изложението в Берлин, как се чувствахте там, какъв беше интересът към вашите продукти?
-Бяхме около 30 български фирми в Берлин и това, което констатирахме, е че нашето правителство е много по-уважавано извън страната, отколкото ние тук правим това. И това трябва да се осъзнае, за да спрем да мрънкаме, да сме вечно недоволни…. Нека преди да критикуваме държавата, всеки да се попита сам себе си: ”Аз какво направих днес за държавата?”
-Какво се случи в Берлин, за да направите този извод за отношението към българското правителство?
-Най-напред от отношението на министър Порожанов към всички български фирми, които участваха в изложението. Той ни събра, попита ни от какво имаме нужда. Уважение към него демонстрираха министрите на земеделието на всички 70 страни, които имаха свои представители. Те дойдоха в нашата палата и ни поздравиха. Аз бях горда, че съм българка, само от този факт. Германците идваха и ме питаха как може Вие в България да правите този хумус. „Ние имаме само два вида – пикантен и натурален, а вие сте се сетили да направите с маслини, с патладжан. Възрастен немец ми взе координатите, за да представи нашето производство и в Германия.
Уважение получихме и от експертите на Министерството на земеделието и храните, които бяха там. Вярно, благодарение на германците палатата, щандовете бяха безплатни за нас, но организацията, подреждането на щандовете със стоката, си беше наше задължение – доста трудно и отговорно. Но имахме помощ от момичетата от министерството. Те работеха заедно с нас и през нощта. И това го казвам в отговор на приказки от рода, че чиновниците нищо не вършат, а само натискат бюрата.
На терена, заедно с нас беше и министър Порожанов. По-късно пред журналисти той заяви, че останал изненадан, че в България има такава фабрика като нашата, която произвежда източната салата. И аз останах изненадана от това негово признание, защото точно, когато беше шеф на фонд „Земеделие”, аз получих 1 млн.лв. европейски средства за развитие на моя бизнес.
С това искам да кажа, че който работи и има чист бизнес, няма от какво да се страхува и притеснява.
-Но това не означава, че не срещате и трудности. Какви са те?
-Няма начин да няма тръни по пътя към успеха, но когато всички са на ниво – и бизнес, и институции, нещата стават. Дадох пример със служителите на МЗХ, които са много по-човечни, много по-земни. Тук ми се е случвало да вляза в институция и да чакам, докато служителките си свалят телефона и те попитат за какво си отишъл. Показват едно пренебрежително отношение. Трябва малко човечност и отговорност. Аз не съм отишла при тях, за да им губя времето, а те защо губят моето? Не искам да ми месят пита, а искам поне малко уважение. Да се отнесат дружелюбно, за да разбереш, че си уважаван гражданин и те искат да ти помогнат.
Вече проектирам второ предприятие. Имам нужда аз да си подготвя някои от продуктите за хумуса, който произвеждам. Производството се увеличава. Търговските вериги искат нашата салата. Много се продава в Румъния. Изнасям и в Литва, Латвия и Естония.
-Т.е, въпреки трудностите, Вие продължавате да развивате производството!?
-Така е! Дори някои ми казват: ”Как ти се работи на тази възраст?” Аз нямам притеснения от това кой как гледа на мен. Чувствам се добре – с енергия и с амбиция да работя. Но има начини да работим по-леко – живеем в прекрасна държава. Но пак започваме да се прещракваме един друг. А няма нужда от злоба и омраза, защото тя пречи на всички ни. Не вярвам да има хора, които да кажат:”На мен ми е добре, защото попречих на този и на онзи.” Не искам да вярвам, че има такива!
Ако можем да си помагаме, нека да го направим, но ако не можем, поне да не си пречим. Един неудачник, дали заради личния живот или заради бизнеса, не трябва да предписва проблемите на другите – както казваме ние българите:”Да ги прехвърляме от болната на здравата глава.”
-Кое Ви дава кураж в трудни моменти?
-Аз имам майка на 94 години, която и днес ми дава страхотен кураж. Тя не остава без работа. Има енергия и желание да работи и често ми казва:”Да приказва кой каквото иска, а то, твойто, майка, е видно!
Видно е, че нашият край се развива. Заводите никнат като гъби в Севлиево. Може ли някой да отрече това?
Благодаря на моите работници, че са тук и работят с душа и сърце. Идват спешни заявки, както и днес имам такава. Два износа правя на седмица за Румъния. Днес имам заявка за 22 палета допълнително. Това означава, че като са дошли в пет сутринта, ще си отидат сигурно в 11 ч. довечера. Но и аз съм през цялото време с тях. Не съм отишла нито на Майорка, нито на Малдивите. Работя наравно с тях.
-Според Вас, как може да си помогнем, че да се чувстваме комфортно в страната, която всеки определя като прекрасна, но непрекъснато крикитува?
-Нека всеки с лостовете, които има в ръцете си, да направи така, че да може държавата ни да мръдне напред. Затова е необходима и отговорността на всеки. Не може човек, който се е върнал, да живее в къщата на дядовците си и през живота си не е сложил тухла върху тухла, да критикува и да дава оценки на друг, който се бори не само за себе си, но и за хляба на други хора. Трябва да се обединят мислещите и можещите, за да сложат на място вечно мрънкащите. Севлиево е доказателство, че това е възможно! Можеше ли инвестициите да отидат на друго място? Можеше! Но, когато се обедини местна власт и бизнесът, се получава това, което е в Севлиево.
-Какво казвате на Вашите деца? Те ще продължат ли развитието на бизнеса?
-Все още имам и сила, и енергия, и амбиция да работя. Мърдок управлява империята си на 86. Ние сме достатъчно интелигентни да знаем кога да спрем. Но преди да си тръгна, искам да направя нещо друго. Моите работници създадоха това предприятие. Надявам се те да изградят и следващото предприятие. Затова съм решила да ги направя акционери в Дружеството, защото аз без тях нищо нямаше да направя. Аз имам наследници – има и за тях, но ще оставя нещо и на моите работници. Сега в моя проект, който е в работна фаза и е почти завършен, слагам и по една гарсониера, за да оставя нещо на моите момичета и момчета. Ще преценя кой какво заслужава. Те си дадоха здравето за това предприятие, затова аз не мога да ги оставя просто така. Искам да имат нещо от фирмата. Колко ще работят тук и колко не – това е отделен въпрос. Но аз трябва да ги овъзмездя за всеотдайното им отношение. Има няколко души, които към собственото си семейство не са били така отдадени, както към фирмата, затова ще намеря начин да се реванширам. Те го заслужават! И нещо много важно – имат дух, който ми дава сили. Понякога казвам, как ще успеем, а те: ”Как така няма да успеем!? Почваме и го правим!”
/Бел. ред. На 26 март 2018 г. г-жа Минка Андреева е подписала договор с Катарските авиолинии за доставяне на източната салата, която “Вернада” произвежда./
Зареждане ...
