ВЕНКА ПЕТРОВА, председател на НЧ „Зора-1908“ с. Ловнидол
Един много отдавнашен детски спомен живее в мен. На площада на село Ловнидол много празнично облечени хора, качваме се на камиони и отиваме някъде извън селото. Аз съм с баба. Слизаме и започваме да се качваме по някакъв баир. Аз питам: „Защо, бабо, се качваме тук?“, а тя отвръща: „Още малко, потрай и ще стигнем горе, там ще има тържество и ще откриват паметник“. Детската ръчичка стиска бабината, продължаваме нагоре и тук споменът избледнява, отива някъде в небитието…
Чуката, така се е казвала някога, много отдавна, тази местност между селата Ловнидол и Янтра. И тогава, когато всяко парче земя е било безценно за прехраната на хората, на Чуката нищо не растяло. И никой не искал да се занимава с нея. Намерил се някакъв Петър, който решил, че тази пустош може да свърши работа и я купил. От тогава хората я кръстили Петрова чука. Но едва ли Петър е знаел, че Чуката, носеща неговото име, ще стане известна и ще остане в историята. Славата й, разбира се, е печална.
През 40-те години на миналия век село Ловнидол става една от базите на Габровско-Севлиевския партизански отряд. Комунисти, ремсисти, земеделци-единофронтовци осигуряват храна, оръжие и дрехи; в много домове се приютяват партизаните. Тази дейност не остава скрита за фашистката власт. В края на 1943 г. и началото на 1944 г., тя има вече сведения за комунистите и ремсистите от Ловнидол. На 2 февруари 1944 г. селото осъмва в блокада. Извършени били първите арести, които продължили и през следващите дни. Започва провал на комунистическата организация в с. Ловнидол. Задържани са в полицейския участък 40 комунисти, ремсисти, земеделци-единофронтоваци, които били подложени на жестоки инквизиции – побоища, трошене на кости. За задържаните дните и нощите се превърнали в нечуван кошмар.
Безсилна да се справи с Габровско-Севлиевския партизански отряд, фашистката власт решава да разстреля без съд и присъда част от задържаните ловнидолци. На 29 февруари 1944 г., пред полицейския участък в Севлиево спира закрит камион с 12 войника под командването на подпоручик Лачев. От мазето на участъка изкарват всички арестувани и по предварително изготвен списък извикват шестима от тях – Минко Цонев Иванов, Ненко Маринов Велчев, Кунчо Гатев Кунчев, Стоян Иванов Метев, Иван Станев Попов от с. Ловнидол и Иван Митев Касъров от с. Янтра. Натоварват ги на камиона. При тях се качват и полицаи.
Камионът с шестимата комунисти поема пътя към Ловнидол, минава селото и спира в лъките към с. Янтра. Свалят арестуваните и ги подкарат с приклади и псувни по стръмнината към Петрова чука.
Нареждат ги дъгообразно на полянката и зад всеки застава полицай и войник. Подпоручик Лачев дава команда: „Огън!“. Затракват зловещо автоматите и шестимата падат покосени.
Селата Ловнидол и Янтра били потресени! Сълзи и мъст напират в очите на всеки ловнидолец! Може би, народният гняв е бил причина да не бъдат разстреляни и други от арестуваните комунисти и ремсисти. Шест гроба! Шест достойни чеда на народа са простреляни от фашистите без съд и присъда! Шест безсмъртни имена!…
НЕНКО МАРИНОВ ВЕЛЧЕВ – роден в с. Ловнидол на 10.06.1914 г. Ремсист и от 1944 г. член на Партията. Секретар на местната партийна организация. Ятак на партизаните. Домът му бил постоянно партизанско убежище.
КУНЧО ГАТЕВ КУНЧЕВ – роден в с. Ловнидол на 21.06.1914 г. Ремсист и от 1944 г. член на Партията. Бил е шивач, любител фотограф, електромонтьор, радиомонтьор. Шиел е дрехи за партизаните, събирал храна и облекло за отряда, разпространявал нелегални материали. С чичо си Ненко Кунчев обърнали шивачницата си в клуб на партийната организация, а по-късно в сигурна явка на нелегалните.
МИНКО ЦОНЕВ ИВАНОВ – роден в с. Ловнидол на 21.07.1920 г. Ремсист и от 1941 г. член на партията. Обущарски работник.
СТОЯН ИВАНОВ МЕТЕВ – роден в с. Ловнидол на 08.10.1914 г. Селскостопански работник. Активен привърженик на комунистическия идеал. Член на Партията. Ятак на партизаните.
ИВАН СТАНЕВ ПОПОВ /БУРДЕВ/- роден в с. Ловнидол на 13.03.1905 г. Приет за член на Партията. Ятак с цялото си семейство на нелегалните. Осигурявал храна на отряда. Жена му Мария и малката дъщеря Марийка давали подслон и първа помощ на ранения в Балванската битка командир на отряда – Иван Райков /Владо/.
ИВАН МИТЕВ КАСЪРОВ – роден в с. Янтра на 20.01.1920 г. Ремсист и от 1941 г. член на Партията. Секретар на Партийната организация в с. Янтра. Развивал активна дейност в помощ на партизанското движение.
Под напора на народното негодувание, след два дни властта разрешава телата на убитите да бъдат изровени и пренесени в гробищата, но в присъствието само на най-близките. Въпреки силния полицейски терор, на погребението излиза не само цялото село, но и хора от околните села. Погребението се превръща в голям протестен траурен митинг. Младежите приготвили венци и с видимо безстрашие ги носели пред ковчезите. В доклада си до околийския полицейски началник, старши стражар Димитър Дапров пише: „Полицията се оказа безсилна да разгони хилядния народ, който се беше стекъл от няколко села за погребението…“.
На 3 септември 1967 година в местността Петрова чука е издигнат величествен паметник на майката, загубила своите чеда. Проектант на паметника е Николай Атанасов Колев. Тук всяка година са се провеждали тържествата по случай 2 юни – Денят на Ботев и загиналите за народна свобода. Тук са връзвали връзките на чавдарчетата и пионерите, тук са почитали паметта на убитите без съд и присъда ятаци.
В последните години паметникът и героите, загинали тук, са забравени. Постепенно паметникът е погълнат от дърветата и храстите. Но хората от Ловнидол и Янтра знаят какво е Петрова чука. И ето, че днес, след повече от 30 години, ние сме отново тук, отново в почит към хората, дали живота си за идеалите на комунизма, който продължава да бъде утопия за човечеството. Но тя, България, е нашата родина и ние трябва да почитаме всички нейна чада! Пренесла съм детския спомен през целия си живот и не съм го забравила. Още повече поради факта, че дядо ми е един от 30-ината, затворени и измъчвани в Търновския затвор, и освободени на 7 септември 1944 година. Когато преди 7 години се завърнах и се установих за постоянно в селото, някак съдбата ме поведе натам, да търся и възстановявам историята на селото и нейните изявени личности, независимо от политическите им убеждения. Много пъти исках да отида отново до паметника в местността Петрова чука. Разпитвах дървари, а те ми разказваха: „Не можеш намери паметника вече, той е обрасъл целият в гора и храсти“. Опитах се с една приятелка, която живее в Полша, преди две години да отидем до там. Вървяхме дотогава, докогато се сблъскахме с дълбоки коловози, оставени от големите камиони с дърва, и пълни с вода. Бяха толкова дълбоки и широки, че дори пешком не можахме да ги прескочим, и се отказахме.
И сега ще се пренесем в наши дни. Вървеше предизборната кампания за изборите през месец април и съвсем случайно в селото се засякохме със Станимир Стойчев и Кристина Сидорова. За Кристина знаех от пресата, а Станимир не познавах лично, макар той да е роден и израснал в Ловнидол. Седнахме пред магазина, разбира се първата и основна тема беше водата, от нея няма как да избягаш, но аз носех в главата си и проблема с опазване на историческите ни ценности. И подех тази тема. Не бива археолози след 5 века да намерят огромен паднал камък на земята в гората, да гледат лицето на изнурена жена и да изследват какво този камък търси там. Ако искаме да сме нация, трябва да пазим историята си. И тогава Станимир ми обеща, че ще се погрижи за паметника. Не вярвах много на предизборни обещания, наслушали сме се от много партии през годините. Но бях приятно изненадана, когато след около 2 месеца той ми се обади и каза „Пътят към паметника на Петрова чука е пробит, паметникът е намерен и разчистен. Остава ми само да намеря багер и да заравня големите ями от коловозите“. Не повярвах. Но когато получих снимките, бях приятно удивена. Оказва се, че има хора, които спазват обещанията си. Имало е и приключения при разчистването. Стигайки близо до паметника, Станимир не може да се ориентира в израсналите дървета и запълнилите между тях пространство храсти. От никъде не се е виждал паметника. Тогава той се връща и завежда там майка си. И именно тя е показала посоката, в която трябва да се разчиства. И я е показала правилно. След борба с шипки, тръни, израснали драки, пред младите момчета с резачки и косачки се открива величествената фигура на майката, загубила своите чеда. Статуята е изработена от бял врачански камък, висока е може би 8-10 метра, на нея са гравирани имената на убитите и стиха на Н.Й. Вапцаров:
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
Когато отидох там за първи път, се радвах като малко дете. Бях намерила нещо от своето детство. Хвалех се на ляво и на дясно, че Петрова чука е отново проходима, че на Петрова чука може да се отиде отново. Хвалех разбира се и Станимир и неговите момчета за огромната свършена работа.
Сега трябваше да покажем паметника на хората от селото, на по- възрастните, които пазят още своите спомени за тържествата там, на младите, които нищо не знаят за онези времена. И се договорихме, че това ще бъде на 1 август, неделя по случай 130-годишнината от основаването на БСДП (Българска социал демократическа партия) под връх Бузлуджа.
Народно читалище „Зора-1908“ в с. Ловнидол възприе идеята за празненството в памет на убитите ятаци. Певческата ни група започна репетиции. Избрахме емблематични за всеки българин песни: „Хубава си, моя горо“, „Де е България?“, „Къде си вярна ти любов народна?“, „Пътнико свиден, пътнико млад“. Получихме огромна подкрепа в лицето на Тотка Иванова, която извади стария акордеон на детската градина, който се съхраняваше в читалището, и песните получиха музикален съпровод. Намерихме млади рецитатори от селото: Мартин и Елена. Станимир ни помогна с още един рецитатор – Румен Гатев от гр. Севлиево. Изненадаха ни младите момчета от клуб „Традиция“, които направиха почетен караул пред паметника.
Имаме си в селото една ентусиастка – баба Пена Маринова, която е вече над 80-годишна, но не пропуска тържество и стихотворение, което е прочела в някой вестник. Тя е и снаха, отишла в дома на убития Ненко Маринов. Така тя можеше да ни разкаже спомени, а и да ни изрецитира „България“, стихотворение, посветено на нашата Родина, и отново прочетено в някакъв вестник. Така се формира и сценарият. Всяко нещо намери мястото си в него.
Оставаха още довършителни работа около паметника. Не бяха открити всички лобни плочи, три от тях оставаха още скрити от очите на хората, потънали в храсталаци, трябваше да се поразшири пътя, да се изчисти от останалите израстъци, и най-важното – да се поставят пейки, където хората можеха да седнат. И с това Станимир се справи перфектно.
Приближаваше 1 август, а навън бяха такива жеги. Всяко живо същество се криеше в хладинката и не показваше глава навън. А ние преживявахме – „А как ще направим Петрова чука в такова време?“. Но и времето беше с нас, вечерта, в последния ден на юли, заваля такъв обилен, живителен дъжд, ля, ля, но градушка нямаше. Надигнаха главички тревите и растенията и ние си отдъхнахме, „е и за нас е добре дошло“.
Мисля, че всичко мина перфектно, организация, транспорт, хора. Бяха ни уважили високи гости – депутати от 46 НС, кметове, общински съветници. Бяха дошли и хора от селото Янтра, от където е шестият убит ятак. Наши специални гости беше трио „Звън“, което бяха украсата на нашето тържество. Изпълнителките завършиха с песента „Българска роза“, която всеки българин обича.
Закрихме тържеството в памет на загиналите ятаци и предлагаме на всички – идвайте тук, водете тук своите приятели. Сред тайнството на гората се издига паметник на Майката. Нека не го забравяме!
(Бел. Авт.: За този материал са използвани откъси от книгата на з.у. Георги Николов Гализов „Кратка история на Ловнидол“)
Зареждане ...
