„Сто години любов“ – Мара Белчева – вдъхновена от любов

СИЛВА ВАСИЛЕВА

„Крада“ заглавието на стихосбирка с любовна лирика, в която преди повече от 20 години прочетох стихове, които ми помогнаха да срещна и разпозная една по-различна и някак много по-близка ми Мара Белчева. „Крада“ заглавието не защото трудно може да се измисли друго – животът и харизмата на тази уникална жена предлагат множество сюжети, достойни за заглавия над съществуващите. А защото именно тази нейна харизма е дамгосала живота ѝ и го е превърнала в единица мярка за любов и отдаденост. До степен, че когато потърси материали за нея ни залива поток от статии и публикации, свързани с щастливите ѝ или нещастни любови. И толкова малко за поетесата Мара Белчева.

Родена на 8 септември 1868 година в Севлиево в семейството на Иваница хаджи Ангелов. Получава изключително високо не само за времето си образование. Благодарение на езиците, които владее, но и на безкрайното си любопитство и отворени за света очи, тя успява да се запознае от първа ръка с творчеството както на класическите, така и на модерните за времето автори. Не е случайно, че именно на нея дължим един от най-добрите преводи на Фридрих Ницше и Герхарт Хауптман.

В душата ми хайдушки се примъкват
нехармонични звукове отвън;
и в нейната света светих замръкват
и късат те цвета на нейний сън.

И от сиянието й озарени
– вълни смирени в лунна светлина –
затихват звуковете победени
в непобедимата й тишина.

Мара Белчева публикува за пръв път в периодичния печат през 1907 г. Първата ѝ стихосбирка „На прага стъпки“, излиза през 1918 г. Макар и положителни критическите рецензии на Владимир Василев и Васил Пундев не успяват да надскочат общоприетото за поетесата мнение – недостъпна красавица, „съпруга на Христо Белчев“ и „муза на Пенчо Славейков“, като наблягат именно на сходството в стиховете ѝ със Славейкова поетика. Едва година по-късно в сп. „Лиспопад“ излиза критическа статия на Владимир Минев, който подчертава самостоятелния поетически глас и креативност на поетесата.

„Да можех в шепи да ти донеса аз пролетта!“

В загадъчно-нежната поезия на Мара Белчева прозира любовта на жената и отношението към любимия човек, изградено на взаимност и тиха мечтателност. И да, в творбите ѝ определено могат да се открият белезите на Славейковия стих. Но кой на кого е повлиял – трудно е да се каже. Любовта между тях е изключително благотворна и за двамата. Сам Пенчо Славейков признава, че „Кървава песен“ – творбата, за която е номиниран за Нобелова награда, е сътворена по желание на Мара Белчева. „Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – „Кървава песен“ – гласи част от текста на Алфред Йенсен, който номинира Пенчо Славейков за литературното отличие.

Поетът пък, от своя страна, я запознава с най-известните по онова време интелектуалци и я насърчава да пише и превежда. Подтиквана и напътствана от него тя превежда, пише стихове и все повече придобива популярност не само в България, но и в Европа, като поетеса и преводачка. Любовта им помага да се издигнат над дребнотемието и злословието. Неразбрани и отхвърлени, обсъждани и осъждани, „общественото мнение“ много повече са занимава с жълтините около името ѝ, нежели да вникне с красотата на сътвореното от поетесата.

Душата ми отново посети
и в есента Великден ми донесе!
И свeтъл звон в тъмата се разнесе, –
крило на херувим над нас лети.

Във втората си книга „Сонети“, издадена през 1925 г. Мара Белчева продължава да търси духовния път, който да я направи свободна чрез и във вярата. Всички съмнения, болки и упреци вече са само част от онова „отвъд“, което е и път, и просветление, а доктрината на любовта е призмата, през която се измерва човешкото ни съществуване.

След кончината на Пенчо Славейков, съкрушена от скръб Мара Белчева прекарва дълги години в странство. Когато се завръща в България, освен увлечението си по дъновизма, тя се отдава на това да утвърди и канонизира в пантеона на българската литература поета. Отдадена на своята любов тя с достойнство и вроден аристократизъм приема орисията да бъде „спътница“ и „муза“. Но и да не изгуби това, което душата ѝ диктува:

Когато бях за погледа им празник,
весталка, неразбулена мечта
не се докосваха до мен съблазни,
гнездото си аз свивах в песента.

Отива си от този свят на 16 март 1937 г. в унизителна бедност, но все така горда и неподвластна на времето. Мара Белчева – безсмъртен образ на любовта, която възвишава и въздига.