РУЖА ЛЮБЕНОВА
От седмица те свикват с новия си живот, със спокойствието в габровското село, но ако над него случайно прелети самолет, двете жени се свиват уплашено и чакат да чуят взривове. Защото за 82-годишната Алина и 56-годишната й дъщеря Юлия това е било ежедневие от 5 часа сутринта на 24 февруари насам в родната им Донецка област в Източна Украйна. На 8 април т. г. градът им – Краматорск бе обект на жесток ракетен удар. Тогава на жп гарата, пълна с евакуиращи се хора, загинаха 52-ма цивилни, сред тях и четири деца, а над 100 бяха ранени. Два часа по-късно двете жени напуснали града, разказа Юлия.
Около месец преди това се крили на вилата си близо до град Изюм в Харковска област. Нямали ток, спели на матраци в мазето, а други матраци закривали прозорците им. Снарядите над главите и нечовешките условия на живот ги убедили, че трябва да се евакуират. Съпругът на Юлия обаче, в пенсионна възраст, не мислел така. Той решил да остане в дома си въпреки всичко. Синът й отдавна бил в доброволческите отряди за хуманитарна помощ. Но тези дни се наложило и съпругът й да се евакуира в Западна Украйна, след като близък взрив оставил апартамента им в Крематорск без нито едно стъкло.
На 8 април с два пекинеза и котка, с багаж, колкото можели да носят, двете жени поели през градове и държави, за да стигнат след двайсетина дни до центъра на България. Подслон и финансова помощ получили от младият компютърен специалист Ганчо Гичев от Габрово, който още в началото на войната обяви къщата си край града в помощ на украински бежанци безвъзмездно.
Домът е реновиран, с голям двор и прекрасни условия за живот. Зеленината наоколо напомня на Юлия за вилата им в Украйна, където разсадът й за домати, казва тя, сигурно вече е избуял. „Преди войната живеехме и работехме спокойно, никой не ни е притеснявал. Събота и неделя ходехме на вилата, за радост на домашния ни любимец, пекинеза Чип“. По време на войната обаче се наложило да осиновят още две животни – пекинезката Льоля и котката Багира. За първата вече нямало кой да се грижи, а втората открили полужива на улицата. Сега и трите животни споделят скромния бежански живот на стопанките си.
Гласът на Юлия звучи оптимистично – Украйна е тяхна родина и никой не може да им я отнеме. Хората й са добри и отзивчиви. После очите й се насълзяват: “Там остана целият ни живот! Ще бъде много лошо, ако няма къде да се върнем“.
Двете бежанки нямат думи да изкажат благодарността си към Ганчо Гичев и семейството му – за чудесния прием, за осигурения покрив и спокойствие, за финансовата помощ, която им оказва и сега.
Зареждане ...
