МИЛКА ДЕШЕВА
Само часове ни делят от настъпването на утрешния ден – 24-ти от месец май, който няма да е нито като днешния, нито като вчерашния. Той ще бъде ден за празник, чийто зародиш е в далечната 1851 г., когато в Пловдив учителят Найден Геров организира училищни тържество в знак на почит към делото на Солунските братя. Повече от 100 години този ден е един мил и вълнуващ всенароден празник, на който ние, българите, демонстрираме своята гордост, „че и ний сме дали нещо на света и на вси славяни книга да четат“. Засмени деца и възрастни понесли портрети на двамата братя, окичени с цветя, ще изпълнят улиците. Шумни абитуриенти ще празнуват своята зрялост. Но най-силният аромат на този празник си остава едно стихотворение – „Върви народе възродени“.
Годината е 1892. В Русенската мъжка гимназия са назначени нови учители. Един от тях е Стоян Михайловски, който ще преподава френски език. Шапка, пардесю и чадър, изящна белоснежна копринена жилетка, с голям златен ланец за часовник. Така е изглеждал младият Стоян Михайловски, който впечатлявал своите ученици не само с внушителния си външен вид, но и с богатия си, образен и цветист език. Именно той съчинява стихотворението, а девет години по-късно в Ловеч учителят по музика Панайот Пипков създава музиката. „Химн на Кирил и Методий“ е най-обичаният от всички българи химн. С него започва празникът. Той поставя началото на всяка учебна година, а в пълния си вариант от 14 куплета се изпълнява само на официални академични тържества. Оттук оттам ако грабнем по някоя дума, без затруднение ще подредим пъзела на българската душевност. Душевността на един възроден след петвековното робство народ, устремен към своето светло бъдеще. Дълбоко убеден, че азбуката, книжовността, знанието, са най-силното оръжие. Такъв народ не може да погине. Този химн се превръща в неувяхваща хвалебствена песен на делото, сътворено от двамата солунски братя, които с живота си изстрадват правото на славянските народи да имат своя писменост. Просто и ясно младият Кирил Философ обосновава това право. „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички, и не дишаме ли всички еднакво въздух. Слънцето не свети ли за всички. Слепи и глухи са народите без писменост“.
А най-силното признание за величието на тяхното дело е провъзгласяването им от папа Йоан Павел II през 1981 година за покровители на цяла Европа.
Днес във време на засилен интерес към историческото минало сме свидетели на едно лутане по отношение на Македония и Съветския съюз. В такива моменти трябва да се опрем на исторически събития, свързани с възхода на страната ни, които ни дават право да се гордеем, че сме българи. Не бива да забравяме благородното дело на цар Борис и неговия син Симеон, които спасяват Кирило-Методиевото дело, приемайки радушно в България техните ученици и ценния багаж, който те носят – азбуката. И е жалко, когато уж образовани млади хора показват липса на елементарна историческа култура по този въпрос. Нека знаем, че азбуката, създадена през 855 г. от Кирил и Методий за нуждата на Великоморавското княжество, е глаголицата. Да знаем, че век по-късно техните ученици създават по-усвоимата и достъпна кирилица, наречена така в чест на техния учител Кирил. На тази азбука претърпяла редица реформи четем и пишем днес. Да знаем, че от 2007 г., когато България става член на ЕС, кирилицата е една от трите официални азбуки в общността, заедно с латинската и гръцката. Днес 10% от населението на планетата ползва кирилицата. Да знаем, по-точно да осъзнаем, че наш дълг е да влезем в ролята на съвременни будители и да бъдем истински богоровци (Иван Богоров е виден български възрожденец, яростен противник на чуждиците). Днес те ни заливат като помия, а властта на латиницата става все по-осезаема, визирам огромните надписи на латиница, с които се кичат големите градове и са дело на онези българи, които по този начин се мислят за по-европейци. На тях ще кажем следното: да си полиглот, владеейки чужди езици, е богатство. Но да си езиков чуждопоклонник е падение.
Точно реди 75 години, през 1947 г., в село Крушево се раждат 49 деца. Около половината от тях имат щастието да се радват на живота и днес. На 24 май те ще се съберат пред родното училище, ще сложат цветя пред входната врата, с вълнение ще изслушат химна и написаното специално за тази среща стихотворение „Пред родното училище“. А спомените за детството и ученическите години ще нахлуят в съзнанието неканени, мили, топли. Ще си спомнят как след края на училищното тържество седяха направо на росната трева в училищния двор, а тогавашния прислужник Хубан Гочев сипваше на всекиго паничка вкусна агнешка чорба. После ще се отправят към църквата, за да запалят свещичка за упокой на починалите си родители, учители, съученици. И за здравето на началната си учителка Кина Илиева с пожелание да стигне и стоте.
А празничният обяд ще започне с наздравица „Приятели! Да вдигнем пълни чаши за младостта, сбогувала се с нас. Богатствата са спомените наши и нашите деца. Да им пожелаем тук да бъдат, в свещената ни българска земя“.
Пред родното училище
Училище родно. Наш спомен и болка.
Здравей!
Някога светло и шумно,
днес ти си старица съсухрена,
черна и пуста, без душа и сърце.
Птица простреляна
от прашката на немирно дете.
Без прозорци, очи сякаш избодени.
Без карти и глобуси, без черни дъски.
Без портрети на Паисий, Ботев и Левски,
които ни учеха на правдини.
Без учителите скъпи.
О, очи не се пълнете със сълзи.
Те са горе, на небето, ярки светещи звезди.
На този светъл ден
пред теб, училище, стоим.
Мълчим.
Дойдохме тук на буквите
поклон да сторим.
За техните творци да поговорим.
В детството си да се потопим.
И само в спомените си, с божури
училище мило, да те украсим.
Зареждане ...
