МИЛЕНА ТОТЕВА, кметски наместник
Не зная как е в другите села, но в нашето имаме проблем с кучета. Някои собственици на кучета никога не ги връзват и са ги оставили да скитат свободно из селото. Дори ги оставят сами и заминават някъде и със седмици ги няма, а кучетата им без надзор скитат из селото. Само преди дни – на 23 август, две такива кучета, чиито собственици от няколко седмици не са в селото, се появиха в коридора на втория етаж на Кметското наместничество. Не смятам, че това трябва да се случва – кучета в обществена сграда.
С някои хора не можем да се разберем. Правят каквото искат. Държат се надменно и грубо, с обиди и нападки. Те са винаги прави и не се интересуват от останалите жители на селото. Как толкова хора, притежаващи кучета, са ги вързали в дворовете на имотите си, както е по закон и правилник, и не обикалят селото, не притесняват хората, а други правят каквото искат – не спазват закони и правилници, притесняват населението. Като не могат да се грижат за питомниците си, нека ги дадат на хора, които ще се погрижат за тях, както е редно. Или да ги дадат в приют за кучета. Така не може да продължава. Когато обаче дойде екип от Общинския приют за кучета, скитащите из Идилево кучета изчезват, няма ги. Заминат ли си служителите от приюта, кучетата се появяват. И всичко се повтаря отново и отново. „Стопаните им“ казват, че не хапели. Е, може и така да е, кое куче ще ухапе своя собственик, но лаят, ръмжат и се спускат на хората от селото. Това е достатъчно, за да уплашат човек, а ако е дете?!
Има и много хора от други населени места, които минават през селото с колите си и буквално изхвърлят доскорошните си домашни любимци, след което потеглят и изчезват с бясна скорост, а след тях, не за дълго, тичат доскорошните им любимци. Има заснети такива случаи от възмутени свидетели – чужденци, живеещи в селото. Някои от тях, които имат възможност да се грижат за куче, ги осиновяват, прибирайки ги в своите имоти.
Изоставени в чуждо и непознато място, това или тези (оставяни са по няколко кучета на един път) животни стресират хората, но и самите те са стресирани и уплашени от неизвестното. Такива кучета са гонени и тормозени, защото обикновено никой не ги иска. Обречени са на нелек живот – гладни, без подслон. Такива кучета влизат в имотите на хората, та чак до прага на домовете им. В селото дори имаше случай на умъртвена коза от такива кучета. Влезли в обора на възрастен мъж и умъртвили едната от двете му кози. За много хора е нищо, но за един над 85-годишен човек е, и си е сериозна загуба. Те влизат и тъпчат градините им, унищожават насажденията им. В Идилево хората са болни и възрастни, в голямата си част са самотно живеещи, които искат спокойствие, а не стрес и уплах от срещата с такива кучета и то не само на пътя, а на прага на домовете си.
Има и други хора, които правят каквото си искат на село, защото тук се чувстват свободни, не спазват правата на постоянните жители, нито закони и правилници. Идвайки от градовете на село, кучето им, вързано през седмицата, го пускат да тича свободно из улиците. В нашето село градините и дворовете са големи – над два декара. Да си пуснат любимеца да тича там, но не и на пътя. Направи ли човек забележка започват викове, обиди, закани. Ами нали те са граждани, умни, интелигентни, а кои сме ние за тях – прости, невежи селяни, които трябва да си мълчат и да не се обаждат и месят, защото това не е наша работа. Други се разхождат с пуснат свободно домашен любимец. Някои пък карат колите си из селото, а четириногите ги следват, тичайки след автомобила, като по този начин ги разхождали. И направиш ли забележка, отговорът е: „Не бой се, не хапе“. Не хапе, не хапе, но аз имам още белези на гърба си от едно такова куче, свободно пуснато и „то не хапеше“. Минаха седем години, но белези от зараснали рани още личат по гърба ми, а уплахата не премина и не зарасна. И сега ме е страх от среща със само куче, било на село, било в града. Не искам да ме е страх, но това чувство е по-силно от мен и не мога да го контролирам. Аз съм голям човек и изпитвам страх!Какво би се случило с дете, с неговата психика, с развитието му, ако го нападне куче? Не редно да търпим, да се оглеждаме и страхуваме, че вървейки по пътя от някъде ще се появи пред нас, до нас, зад нас свободно или придружено от стопанина си куче без да го води на повод.
Селата са част от община Севлиево и родината ни България, където трябва да се спазват законите и правата на хората, живеещи в тези села, както и в градовете на страната. Какво значение има дали живее някой на село или в града? Не сме ли всички еднакви хора? Аз живея на село и не се срамувам от това! Гордея се! Селянка съм, защото живея на село, където животът за мен е по-спокоен. Не съм родена и расла на село, но сега живея тук, защото ми е по-уютно. Това не ме прави по-различна, както и останалите хора, избрали да живеят в селата на община Севлиево и в България, от тези, живеещи в градовете. Може и да съм селянка по местоживеене, но не съм селянка по манталитет, разбиране, начин на държание, възпитание, битие, интелект. И, да, селянка съм, а не селяндурка. Няма значение къде живееш, а какво възпитание имаш. Смятам, че в градовете има много повече селяндури – с просташко поведение, елементарна култура, възпитание и манталитет, отколкото в селата. В селата хората не са прости! По-голямата част от тях са истински хора – добри, природно интилигентни, човечни, разбрани, възпитани. Което не може да се каже за част от живеещите в градовете хора – злобни, надменни, невъзпитани, с просташко поведение. Не можеш да ходиш няколко пъти в месеца на село и да изискваш, да правиш каквото искаш и ти е удобно, да се държиш нагло и на голямо, както казваха старите хора. Всички сме хора, без значение къде живеем, какво работим, какво образование имаме, колко сме бедни или богати. Всички, би било редно, да сме сме равни! И, моля ви, водете кучетата си на повод, не ги пускайте свободно по улиците, разхождайте се заедно, нали затова те са ваши любимци!
Зареждане ...
