Вестник „Росица“, вестникът на Севлиево, стана на 135 години, а ученическият вестник – на 88 години. Факт е, че с вестник „Росица“ са израсли поколения севлиевци. Някога са се абонирали за него и той е влизал почти във всеки дом в града. От него са научавали за случващото се и събитията в Севлиево и околията. Откакто се помня у дома вестникът се получаваше, а сега – задължително се купува.
Преди няколко дни получих покана от главния редактор на вестника г-жа Минка Минчева за тържеството, което беше предвидено за 24 ноември, в зала 300 на Община Севлиево. Доста се двоумих дали да отида на събитието, но реших да приема поканата, защото, за да се проведе едно събитие са необходими хора, а и работещите във вестника винаги са били добронамерени с мен, усмихнати и любезни, помествали са това, което съм изпратила на страниците на вестника. Как да откажеш и да не уважиш подготвеното събитие.
На събитието присъстваха доста изявени личности, които получиха грамоти и плакети. Всички стилно облечени и с подаръци, а аз за пръв път на такова събитие, с ръце в джобове, облечена не съвсем подходящо. Доста неловко се почувствах. Не съм и очаквала, че аз, един обикновен човек, живеещ на село и непопулярен, ще получа награда, като кмета на община Севлиево д-р Иван Иванов, на когото благодаря, защото ако не беше ме назначил за кметски наместник на село Идилево, може би нямаше да публикуват написаното от мен, а и дали аз щях да се осмеля да напиша нещо, и нямаше да се наредя до останалите известни личности, бизнесмени, директори на големите заводи в града и др. общественици.
Не смятам, че съм направила кой знае какво, изпращайки написаното от мен до вестник „Росица“, а работещите в него го одобряват и поместват на страниците му. Но за мен тази награда, това признание, е голяма чест. Не съм получавала награди, още по-малко такава. Благодаря ви!
Само една критика г-жо Минчева. Не може да не предупреждавате хората, или поне намек да направите, какво ще се случи, а да ги изненадвате така приятно. Намекнете да се подготвят, а не да се притеснят и да не знаят какво да кажат от вълнение. Все пак си е притеснение от неочакваното, да се опетлаят като пиле в калчища и да се изложат, но това аз го мога. Аз, дето не млъквам, да се чудя какво да кажа от вълнение. Аз ще продължа да споделям на страниците на вестника всичко, което ме вълнува и най-вече свързаното със село Идилево – сега и от миналото, за да се знае, че селото го е имало, има го и се надявам да го има.
Благодаря на всички от вестник „Росица“ – на главния редактор Минка Минчева, на редакторката Мая Ганева, с която поддържам връзка и която редактира написаното от мен, на Стефка Филева и Ренета Димитрова. Благодаря и на Деси Димитрова, бивш редактор във вестника, която беше първият човек, приел и публикувал мой материал. Благодаря, Деси, че и сега те търся за помощ и си винаги насреща.
Относно младите хора – амбициозни и пишещи за вестника, пишете, както казах, за всичко – и за добро и за това, което не ви харесва. Най-вече за това, което не ви харесва, за да се постараете да го промените, давайки му гласност. Казал, рекъл се забравя, като вятър паднал лист го отвява и то изчезва. Интернет, но и там излизат нови неща и за по-предишните не се сещаме. На хартиен носител обаче, както се казва – написаното черно на бяло остава, за много, десетки и стотици години напред, и се помни. Затова пишете! Оставяйте вашата следа на страниците на нашият вестник. Дори да не станете журналисти, пишете и споделяйте вашите мнения и гледни точки, пишете за нередностите, за вашия роден край или за родния край на вашите баби и дядовци, за да се знае за него. Пишете!
Уважаема редакция, предизвиквам ви да направите конкурс и да бъдат публикувани най-добрите разкази по темите -„Човекът, който ми е най-близък в семейството ми и защо“, „Най-хубавият и запомнящ се ден от ваканцията“. Тези теми не съм ги измислила аз. Първата ми беше дадена за домашно преде много, много години, а втората беше за домашно на големият ми син и тя не от много близкото минало, но ги помня, защото са ме развълнували. По първата тема, помня, един мой съученик, който за съжаление ни напусна преди няколко месеца, беше написал, че неговият любим човек е брат му, с когото се обичат, но и се бият, че косата му е нито черна, нито руса и други в този смисъл. По втората – съпругът ми е ловец и синът ми го диреше винаги, когато тръгнеше в гората, която е до последните къщи на селото. Един ден от зимната ваканция отидоха на разходка с кучетата, които намерили дупка, в която имало лисица и влезли, но не могли да извадят лисицата, а и кучето не можело да излезе. Съпругът ми го изпратил до близката къща за лизгар, а той си дойде вкъщи, защото огладнял. Притеснен съпругът ми тръгнал да го търси, тъй като не се връща, но го видял, че се задава от към селото. Отишли и копали до дупката, извадили и кучето и лисицата. Естествено разказът му беше по-дълъг и с подробности. Напишете и вие за вашето любимо ястие и споделете рецептата. Споделяйте стари рецепти, както и съвременни, които ви харесват и обичате. Има толкова много неща, за които може и си заслужава да пишете и споделяте. Пишете! Има ли деца като вас, има и бъдеще, ще го има и вестникът на Севлиево! Успех!
Ред. Бел.: Уважаема Милена, екипът на в. „Росица“ единодушно реши да ти бъде връчен плакет, заради това, че си наш сътрудник, че си човек с чувство за хумор и самоирония, заради сериозната ти гражданска позиция по различни проблеми, които вълнуват хората не само от Идилево, заради това, че често материалите ти връщат читателите ни назад в отдавна отминали времена. Текстовете ти често са споделяни и коментирани в групите за Севлиево и селата в интернет, така че – пиши! И запомни – не е важна опаковката, а съдържанието!
Зареждане ...
