Книжовността – другото лице на науката – част 1

Венелин Терзиев

Силва Василева

До неотдавна на популяризирането на науката се гледаше като на противоречиво и недотам престижно действие, а учени, които търсеха начини за повишаване на интереса към науката чрез художествени или научнопопулярни книги, публицистика или различни медии бяха споменавани като ексцентрични изключения и примери за „бели врани“ в сериозните академични среди. Още повече, че за непишещите и за неизкушените от науката хора създаването на художествен текст е тайнство не по-малко неразгадаемо и сложно от „правенето“ на наука. Там някъде, между двете тайнства, съществува една немалка група учени, които търсят и намират посредническата роля на художествения текст, който ги сближава с един по-широк кръг читатели, изважда имената им от строго научната област на познатост и известност и улеснява възприемането на научните им разработки. Учени, за които създаването на художествени текстове – стихове, епиграми, афоризми и др., им позволява да общуват много по-лесно със своята „публика“, за да представят на по-достъпен език изводи от „своята наука“, да популяризират името си в среди, далеч надхвърлящи кръга от хора, боравещи с тяхната материя. Но най-вече – поради тази вътрешна потребност и умение да проникват отвъд тайнството на творчеството.

Възможно ли е човек да бъде едновременно учен и писател, книжовник, отдаден на изкуството на словото?

На 7 май 1959 г. професорът по физична химия в Кеймбридж, сър Чарлз Сноу, изнася лекция, озаглавена „Двете култури“, с която поставя началото на дебат, воден и до днес. В своята лекция Сър Сноу твърди, че комуникацията между това, което той нарича „двете култури на съвременното общество“ – естествените и хуманитарните науки и изкуството – са се разделили и това разделяне се превръща в непреодолима пречка за решаването на проблемите, пред които е изправен светът, вместо да спомага за разрешаването им, каквато всъщност е обществената роля и на науката, и на културата. И все пак, значителен брой водещи учени успяват да „разделят“ вниманието и усилията си от своята научна дейност и да упражняват творческото си мислене в друга посока, а именно – художественото писане, с което и да докажат, че хората, които могат да обяснят Втория закон на термодинамиката могат и да пишат чудесно, както и обратното. Именно на учени, чиято поезия, проза и публицистика носят послания и са с не по-малко художествено въздействие от научните им постижения, е посветена настоящата публикация.

Когато се заговори за паралел между научен и художествен текст неизменно на преден план излизат имената на писатели, които под давлението на родители, обществено мнение или все още неосъзната дарба се дипломират в специалности, недопускащи, по презумпция, писателстването. Като правило или поне в повечето случаи те „приключват“ с дейността си в тази специалност след получаването на диплома и успяват да разгърнат писателския си талант независимо от нея. Примери в тази област могат да бъдат давани много. Сър Артър Конан Дойл „среща“ в лицето на своя преподавател по медицина Джоузеф Бел прототип на прочутия си герой Шерлок Холмс и това предопределя пътя му на писател за сметка на лекарската професия. Такъв е случаят и с Александър Солженицин, който след завършване на физико-математическия факултет на Ростовския държавен университет успява да достигне до званието „научен сътрудник II степен“, даващо му право на аспирантура или да преподава във висше училище. Подобна е съдбата и на Фьодор Достоевски, дипломирал се като кадет инженер в Петербургското военно-инженерно училище, но изоставил професията си, за да създаде своите шедьоври. Христоматиен за българския читател е примерът с професора по анатомия на гръбначните животни и автор на класиката „Тютюн“ Димитър Димов, а в по-ново време на дипломираните лекари Тео Буковски, Калин Терзийски и редица др.

Но съществува и една друга група учени писатели, при които професионалното развитие и авторското писане на художествени текстове успяват да вървят ръка за ръка, а създаването на публицистични и художествени тестове не е пречка за научното развитие и постижения. Напротив, за учените писатели, литературните сюжети и образи са възможност да общуват непосредствено с читателите и едновременно с това – да направят по-популярни както постиженията си, така и собствените си имена, без това да намалява посоката и ритъма на кариерното и професионалното им израстване, нито на постиженията им в областта, в която работят. Сред тях особено място заемат лекарите хуманитаристи – една по-особена категория личности, които към своя хуманизъм и медицинска подготовка прибавят знанията си в областта на хуманитарните науки (древни и съвременни езици, литература, история, философия, изкуство). В творчески аспект медицината като наука ги обогатява, като им дава задълбочена представа за човека и е онзи друг ракурс, който им дава възможност да творят необременени от канона. Сред тях се срещат знакови за Българското възраждане (от втората половина на XVIII в. до Освобождението на България през 1878 г.) имена като д-р Петър Берон (1795 – 1871), известен и като Петър Хаджи Берович. Завършил медицина през 1831 г. в Мюнхен, д-р Берон защитава дисертация в областта на акушерството и гинекологията и изобретява уред – специален тазомер, чрез който може да се обезопаси процеса на раждането (Панев, 2017). Автор е на медицински, естественонаучни и философски съчинения и написва повече от 20 големи научни труда. В духа на българското Възраждане д-р Петър Берон обогатява не само българската наука, но и българските култура и образование и доказателство затова е съставеният и издаден през 1924 г. от него „Буквар с различни поучения“, добил популярност под името „Рибен буквар“, е по същество малка енциклопедия, използвана години наред от българските ученици (Ванков, 2003) и по тази причина в рамките на 20 години претърпява 6 издания. Знакова фигура, посветила се на книжовността и на медицината, е и възрожденецът Никола Савов Хаджииилев известен като Никола Пиколо (1792 – 1865 г.). Полиглот, той преподава и превежда от гръцки и френски, участва в поставянето на древногръцки пиеси. Изявява се като поет, писател, преводач, театрален помощник, после – философ, занимава се и с политика. Междувременно завършва и медицина в Италия, работи като лекар в Букурещ, след това в Париж, където остава до края на живота си. Личност с всестранни интереси, Никола Пиколо е антипод на скучния кабинетен учен, заровен в дебелите книги. Напротив, като типичен представител на многостранно развитите личности, освен лекар той е управител на театър в Одеса, участник в борбата за гръцкото освобождение, доктор по литература и професор по философия. Никола Пиколо участва в дейности за овладяване на избухналата чумна епидемия в Румъния през 1830 – 1831 година. Автор на пиеси, статии и стихове, наред с книжовната си дейност той има изключително добра репутация в медицинската история не само в България.

В духа на възрожденските традиции – да бъдат и служат всестранно и с пълна отдаденост на хората, продължават своето научно и поетическо дело лекарите творци в Следосвобожденска България. Пример за това са животът и творчеството на д-р Георги Миркович (1825 – 1905) – един от най-блестящите умове на Българското възраждане. Роден е на 10 март 1826 година в семейството на сливенския първенец Вълко Миркович, Георги учи в Киевската Духовна семинария. Будният младеж завършва гръцко и френско училище в Цариград, както и медицина в Монпелие. Интересен факт от неговата образователна програма е, че едновременно с традиционните знания усилено изучава и хомеопатия. За действията му като лекар, по време на холерна епидемия във Франция, е награден със сребърен медал от самия Наполеон III. Въпреки примамливите предложения да остане във Франция, д-р Георги Миркович се завръща в родния си град, където започва работа като лекар. И именно оттук започва не толкова необичайната, оказва се, съдба на лекар и на творец, оставил в наследство богато книжовно и научно наследство. Така до медицинските му изследвания и разработки стои и „Кратка методическа българска граматика“, публикувана през 1860 година в Цариград. Активно сътрудничи и публикува свои произведения в сп. „Български книжици“ и във в. „България“, чийто главен редактор е Драган Цанков.

Разностранните интереси и будният дух водят д-р Миркович към приемане на революционните идеи, обзели българското население в средата на XIX век. За тази своя дейност през 1869 година е арестуван и изпратен на заточение, където, по думите и на свои съкилийници, лекувал изключително успешно болните с хомеопатични средства. След освобождаването си д-р Миркович участва в създаването на първото в България дружество „Червен кръст“, учредено в Сливен през 1878 година, и издава първия печатен вестник в Сливен – „Българско знаме“ (1879 г.), в който е и дописник (Митева, 2011).

Наред с цялата просветителска и книжовна дейност, която развива, д-р Георги Миркович нито за ден не изоставя лекарската си практика, като прилага смятания днес за иновативен метод на хомеопатията. Нещо повече – събира познанията си в тази област и през 1885 година издава своя труд „Домашен омиопатически лекар“, в който разяснява и защитава основните принципи на този вид лечение. Д-р Миркович е народен представител във Великото народно събрание (1887 г.) и в V обикновено народно събрание. През 1903 г., по повод 25-а годишнина на санитарното дело в България, той е награден от Държавната санитарна инспекция с медал с корона „За гражданска заслуга“.

Книжовник – представител на даскалската поезия и преводач, лекар – автор на редица статии и книги в областта на здравеопазването и общественик – кмет два мандата на Варна – всичко това е д-р Ангел Димитров Пискюлиев (1845 – 1935).

Роден на 15 август 1845 г. в гр. Шумен, Ангел Пискюлиев първоначално учи при Добри Войников. Продължава обучението си във Военното медицинско училище в Цариград. От 1871 г. е военен лекар, работи и във военната болница в Шумен, като по време на Руско-турската освободителна война е санитарен капитан в Сеница, Босна. След Освобождението на България през 1878 г. е назначен за окръжен лекар в Габровската второразрядна болница, на която е и първи управител. Установява се във Варна, където от 1884 до 1892 г. е управител на Варненската първокласна (държавна) болница. От 1882 до 1894 година е директор на Гражданската санитарна дирекция при Министерството на вътрешните дела. От месец ноември 1885 г. е началник на военната болница в Лом, а от 1895 г. до края на живота си е лекар на свободна практика във Варна. Два мандата е кмет на града и като истински прогресивен и смело гледащ в перспектива държавник д-р Ангел Пюскюлиев вижда бъдещето на Варна като център за курортолечение и туризъм.

Съхранил българския възрожденски дух, лекар с широк кръгозор и стремеж да внедри медицинските научни постижения за по-добро здраве на българите, подобно на много от своите предшественици, наред с лекарската си практика стихоплетства и се включва активно в литературния живот на България.

Заявка за литературните му стремления можем да открием още в ученическите му изяви, когато по време на престоя му в Цариград членува и участва в дейностите по организирането и провеждането на инициативи от българското читалище – институция, утвърдила се като център на българската книжовност. Любовта към литературата хвърля мост към стремежите му и за театрални изяви и д-р Пискюлиев се включва като актьор-любител в театъра на Гидик паша. Сътрудничи със стихотворения и статии на в. „Время“, „Македония“, „Право“, сп. „Читалище“.

Съмишленик на Иван Богоров в борбата с чуждопоклонничеството – както в езика, така и в бита на българина – д-р Пискюлиев споделя в поетична форма свои мисли за суетата в живота („Сонет към девойката Х…“, „Мечтанията на един ученик“ и др.) и приканва сънародниците си към опазване и съхраняване на традициите и моралните ценности на патриархалното българско общество. Запознат с образците на световната литература (д-р Пискюлиев владее отлично френски и турски език), споделя чрез стих, по подражание на Николо Боало, своите схващания за поетическото слово:

В един измерен ред да бъде мисълта

най-ясна, най-добра; и здрава е целта,

когато в кратцем стих обширен разум има.

„Към стихотворците“

Превежда Шатобриян, когото счита за един от своите учители (Шатобриан & Пюскюлиев, н.д.). А възгледите си за преводаческото изкуство разкрива в статията „Няколко речи за превожданието“, публикувана в сп. „Македония“ (Леков, Б.г.).

Творбата, с която влиза в историята на българската възрожденска литература, е написана в отговор на стиха на Петко Р. Славейков „Не пей ми се“. Д-р Александър Пискюлиев не разбира творческо-философския смисъл на Славейковата елегия на Петко Р. Славейков, нито значението ѝ като художествена равносметка за края на едно литературно поколение. Затова пише своя поетически отговор, в която наставнически приканва поета: „Пейте, Славейков, пейте!“ Стихотворението е публикувано в бр. 3 от 1870 година на списание „Читалище“.

Силно морализираната лирика на д-р Ангел Пискюлиев със сигурност ще остане само в обзорните студии като пример за това как един учен със съзнание за обществената значимост на своя живот се опитва да наложи, включително със средствата на литературата, някои от принципите, в които вярва. Убеждението, че художественото слово може да бъде онази сила, която да насочи общественото внимание към значими проблеми на младото българско здравеопазване, както и стремежът да бъде част от новоизграждащата се българска литература, са онези мотиви, които движат научните разработки и литературни творби на д-р Пискюлиев. Но това, с което той определено ще остане в българската история на медицината, е неговата професионална далновидност. В годините, когато България все още няма свое висше медицинско училище и придобиването на специализирано медицинско образование е сложен процес и инвестиция, девет лекари, един от които д-р Пискюлиев, на 10.12.1883 г. основават Варненското медицинско дружество, на което първоначално е подпредседател, а от 1884 година и негов председател и като такъв взима изключително активно участие в списването на официалния орган на дружеството – „Медицинско списание“. (Приносът на д-р Ангел Пискюлиев за град Варна и Варненското медицинско дружество, 2018).