ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ , СИЛВА ВАСИЛЕВА
Навярно именно установените с годините традиции са причината в България от години да съществува и Съюз на писателите лекари, носещ името на ветеринарният лекар, професор по анатомия на гръбначните животни и блестящ белетрист – Димитър Димов. Функциониращ с известни прекъсвания, в Съюза към момента членуват медици, които често след изписването на рецепти и болнични листове записват таените, а понякога родени именно в хода на тяхната работа, стихове, разкази и романи и така по естествен начин съчетават широкото познание за човека и заобикалящия ги свят с онази искра, наречена човеколюбие и хуманност. Днес, благодарение на медиите и възможността да публикуват сравнително лесно своите творби, не е трудно произведенията им да бъдат публикувани и да достигат до техните читатели. Не такава е съдбата на множество автори и добри произведения, които остават непопулярни и неизвестни дълги години за широката публика. Един от тях е д-р Георги Христов Тишинов (1902 – 1966). Роден на 16.11.1902 г. в Кукуш, където учи до 10-годишната си възраст, след което семейството се премества да живее в Солун. След Междусъюзническата война, когато гърците превземат Солун, майката изпраща Георги във Варна. През 1937 г. Георги Тишинов завършва медицина в София. Там се запознава със своята съпруга Тонка. На нея е посветено и първото му стихотворение в наивистично-лиричен стил:
Мила Тонке!
Да си сам в живота тъй е тъжно,
тъй е тежко – да си сам!
И макар да си в градче окръжно –
ти сирак си същий там…”
Работи последователно в Градешница, Сандански и Горна Джумая, днешния Благоевград. Започвайки работа в Благоевград д-р Тишинов отваря кабинет в дома си. По спомени на своята снаха, „приемал предимно бедни хора. Не само че ги преглеждал безплатно, но им давал и пари да си купят лекарства. …бил много справедлив и всеотдаен към болните. По няколко пъти е ходил по домовете, за да проверява как се чувстват. Изключително хуманен лекар.“ (Караджова, 2022)
Той е един от най-популярните от средата на XX век джумалии като лекар, агитатор за здравословен начин на живот, патриот и поет. Д-р Георги Тишинов изтъква предимствата на закаляването сред баражите като дейност, протичаща едновременно в две среди – водна и въздушна, осъществявана непосредствено сред природата, при променливи природни условия, което я прави изключително подходящо средство за профилактика на различни заболявания. Той е един от лекарите, които „рекламират“ закаляването като средство за повишаване на силата и издръжливостта, а също така и като начин за активен отдих. Запознат с източници, които още от Средновековието и Възраждането описват лечебния, оздравителния и закаляващ ефект на водните процедури, д-р Тишинов обяснява и сам демонстрира, че страхът от разболяване и допира със студената водата трябва да се преодолеят. За да достигне по-лесно до своите пациенти той използва литературата. За неговата популярност неизменно допринасят написаните от него десетки стихове, епиграми, афоризми, гатанки, характеристики на колеги и др. Често отправя лекарските си внушения за здравословен начин на живот, чистота, правилно хранене и др. чрез стихове, но също така и чрез примера си. Възпява баражите на река Бистрица, построени след голямото наводнение от 1954 г., където самият той моржува и плажува и където води свои приятели и деца.
Най-добрият лекар наш
е шумящият бараж,
но се иска за това
там да ходиш месец-два.
В памет на лекаря и на общественика Георги Тишинов, година след смъртта му през 1966 г., негови последователи построяват чешма край баражите на река Бистрица, а на мястото ежегодно продължават да се провеждат дейности, свързани със здравословния начин на живот.
Една от най-ярките следи в съвременната ни история е оставена от лекаря, общественика, политика и писател д-р Александър Попов (1927 – 2021). Роден на 25 септември 1927 година в Пазарджик. Завършил Пазарджишката мъжка гимназия като първенец на випуска, Александър Попов записва медицина в София. Причината за бъдещия му професионален избор, според спомените на дъщеря му Анна Попова-Франсис, е много ясна и категорична. Искал е да стане журналист и писател, но когато завършва гимназия, се установява режим, който изисква да му служиш и бъдеш послушен. Будният младеж рано осъзнава, че при липса на свобода на словото той не може да бъде независим – а какъв журналист би бил тогава? Именно затова избира медицината като политически неутрално поле за действие. И всекидневно, във всеки ден от своя живот, отстоява правото да бъде верен на две неща – на истината, и на Хипократовата клетва.
Дипломира се през 1952 г. Първоначално работи като участъков лекар в село Ленище, Ардинска околия и село Дорково, община Велинград. През 1958 година се установява във Велинград и завинаги свързва живота си с този град, където живее до края на живота си. Специализира рентгенова диагностика. От 1972 до 1984 г. е завеждащ рентгеновото отделение към Общинската болница. Продължава да работи след пенсионирането си през 1984 г. като консултант в МБАЛ Велинград и Диагностичния център „Здраве“ до 2016 година. След политическата промяна през 1989 година е номиниран за кандидат от Съюза на демократичните сили в изборите за Велико народно събрание и на 12 юли 1991 година д-р Александър Попов е сред депутатите, чиито подписи стоят под новата Конституция на Република България.
Уважаван и авторитетен автор на повести, разкази, есета, документална проза, публицистика, началото на литературното му творчество датира от 1957 г., когато д-р Александър Попов печели първа награда от литературния конкурс на вестник „Народна младеж“ с разказа си „Гъдулка“, а с парите си купува съчиненията на своя руски събрат по писателско перо и докторска професия – А. П. Чехов. Автор е на повестите „Най-хубавите години“ (1962) и „Капки смола“ (1973), на мемоарно-публицистичните книги „Великото изпитание“ (1995), „Неизреченото“ (1997) и „Земята на онемелите“ (2001). През 2004 г. публикува сборника с разкази, есета и публицистика „Раздумка“, а през 2007 г. есеистичния сборник „Земята на моя народ“. През 2011 година излиза „В недрата на отминалото“ – равносметка на целия му съзнателен живот. (Трифонова, 2012) Негови статии и коментари са публикувани в местния и централния печат. И всичко това – без нито за миг да изоставя на втори план професионалното си развитие или да лишава своите пациенти от навременна и компетентна лекарска помощ. „Колеги рентгенолози, когато диагнозата ви затруднява, поканете пациента да седне до вас. Той може да ви подскаже неща, които снимката крие.“ – това са думи на д-р Попов, запазени в спомените на журналистката Елена Баева (Спасов, 2022).
Пример за висок професионализъм и етика, д-р Александър Попов до последно остава на своя пост верен на медицината, независимо от напредналата си възраст. И едновременно с това пази завещаното от родовата памет, съхранила непримиримостта пред неистината, и аристократизма на духа. За него свободата е право и отговорност и в духа на своите предци през 1990 година в църквата „Св. Георги Победоносец“ произнася слово по време на среднощна великденска служба. Слово, останало в паметта на неговите съвременници, слово, от което личи и нестихващия му оптимизъм: „Ще възкръсне истината в нашата измъчена родина! Ще възкръсне справедливостта! Ще възкръсне свободата!“ (Спасов, 2022) И в името на тази истина и свобода лекарят хуманист се впуска в дебрите на несвойственото на пръв поглед право, за да ни завещае непримиримата си гражданска позиция, изложена безкомпромисно в книгата „Гибел“ (2009) – документален опит да възстанови справедливостта от един прибързан процес през 1986 година, завършил с несправедлива смъртна присъда на млад човек.
Достига до изстраданата истина: „Демокрацията е велико благо, но и велико изпитание за всеки от нас. Дано се окажем достойни за нея. Опорочим ли я, ще я загубим отново“. Сред заглавията от наследството, което оставя, са още сборниците с есета, разкази и публицистика „Раздумка“ (2004) и „Земята на моя народ“ (2007). Творбите му са „не просто спомен, а обобщение и равносметка на това как е живял, как е работил, как се е справил с трудностите и с успехите. Верните почитатели на прозата на д-р Попов познават неговия спокоен и уверен разказ за отминали събития и способността му да бъде едновременно участник в и обективен критик на описваните събития“ (Баева, 2011).
Творчеството на д-р Попов защитава живота като уникална ценност и морален дълг. „Дълго се питах с какво да започна моето слово. Накрая реших това да е дълголетието.“ – така през 2017 година приветства дошлите да го почетат по повод 90-годишнината му в читалището в кв. Чепино. Сблъскал се с хиляди човешки съдби през дългата си лекарска практика, преминал през поуките на три български епохи, д-р Александър Попов отправя едно изключително навременно предупреждение за днешния ни ден: „Вроденият ни порив към свободата трябва да се цивилизова, да се превърне в зряла демократична култура. Инак ще се изроди в произвол“. За да заключи „Нито тогата прави съдията – съдия, нито короната – владиката. Достойнство и чест не се трупа с труфило.“ И да ни завещае чрез книгите си посланието за личната отговорност на всеки към делата и думите: „Ако си грамотен и вече на години, седни и запиши нещичко от преживяното – своето, на родителите си, на дедите си, каквото си запомнил. Положи и своето камъче в многоцветната мозайка на времето, върху която да стъпи историята – истинската, а не съчинената.“ („В недрата на отминалото“).
„Науката и поезията са двете очи на един човек.“ – това ни завещава многоликият учен Никола Тесла. Така и не срещнах достоверен източник, който да ми потвърди истинността за създателя на фразата, но без да има значение кой точно е авторът, това изречение може да се превърне в слоган за творчеството на проф. д.м.н. д-р Георги Едрев (1944 – 2021).
Роден на 2 април 1944 година в град Силистра, Георги Едрев завършва медицина през 1969 г. във Висшия медицински институт – София. През 1973 г. придобива специалност по оториноларингология и като такъв работи в Силистра, а по-късно и в Катедрата по оториноларингология на Медицинска академия – София и в Национална многопрофилна транспортна болница „Цар Борис III“, Медицински институт на МВР и МБАЛ „Лозенец“. През 1987 г. придобива научна степен доктор на медицинските науки, а през 1990 г. – професор по оториноларингология. Специализира хирургия на средно ухо в Москва и в Станфордския университет в Калифорния. 10 години работи като директор на НМТБ „Цар Борис III“ и е национален консултант по оториноларингология. Университетски преподавател и автор на повече от 130 научни труда, рационализации и изобретения, името на д-р Георги Едрев се появява в редица списания, както и на кориците на поетически книги.
Мечтата поезия се заражда още в детските му години. Желанието му е да следва литература или журналистика, но по съвет на баща си – адвоката Едрю Едрев, кандидатства и учи медицина. И макар да пише понякога тайно, истинският му дебют в поезията е на 64-годишна възраст – през 2008 г. със стихосбирката „На чисто“. Наскоро след това се появява и втората – „Точен спусък“, в която илюстрациите са от неговия съгражданин от Силистра Георги Чапкънов-Чапа. Третата – „С много лед“, излиза през 2012 г. Следват „Невидим бряг“, която излиза от печат през 2014 година, а четири години по-късно, през 2018, издава „Прозрачен облак“.
Заглавията на стихосбирките му издават онази виталност и необятност, която е било немислимо да остане затворена само в рамките на медицинските издания. Затова във водовъртежа на болничните дежурства, научните открития и безкрайния низ от административни ангажименти, съпътстващи ежедневието му, д-р Едрев кове фразите на своите стихове. Защото носи орисията да лекува не само телата, но и душите на хората.
Като вълк единак
се провирам в усои.
Оцелявам и пак
съм по пътища свои.
Ала болен и слаб,
щом отвъдното стигна,
не, не мисля за хляб…
Моля Бог да ме вдигне.
Упорито търси онези галещи слуха и спомените слова, които ни връщат към човешкото в нас. Но така и никога не нарича себе си поет. Дори през 2012 година, когато името му отдавна вече е прескочило приятелския кръг на колеги, студенти и познати, а от печат излиза третата му стихосбирка, д-р Едрев продължава да държи на професията си и тя е само една – лекар. А поезията? Поезията е онази неизменна частица, която съпътства живота му и одухотворява делата му.
Тежки, сиви мъгли
далеч вятърът просна.
Бяло чудо вали –
сякаш Бог ни докосна.
„Сняг“
„Когато си лекар ти се сблъскваш с много неща, които в момента не мислиш, но те се утаяват в тебе и после изкристализират…“ – споделя хирургът поет в едно свое интервю по Българско национално радио (Едрев, 2012). И в произведенията му можем да усетим този ежедневен досег с невидимите за обикновения човек нишки, по които протича животът. Нишки, които и в професионалния, и в поетическия му път прерастват в ясно осъзнат светоглед и изградена ценностна система за това, че животът е безценен дар и по неговите пътеки ние трябва да вървим пречистени. Това е и неговата поетична и жизнена мечта:
На Дявола и Господ Бог
душата си не съм обричал.
Аз искам само на кълбо
децата вън да се боричкат.
Достигнал до най-високите върхове на научните постижения, специализирал в Москва, Санкт Петербург и Сан Франциско и признат не само у нас, но и в света за един от най-добрите специалисти в областта на микрохирургията на ухото, (дълги години проф. Едрев е национален консултант по оториноларингология), но така и в спомените му не избледняват картините от онази Силистра, в която мечтаят, влюбват се и правят първите си поетически опити със своите съученици, сред които е и дисидентът Димитър Бочев. Именно Бочев припомня с усмивка и намигване за техните лирически „кръжочни писания“, с които пълнели страниците на вестник „Силистренска трибуна“ (Бочев, 2021). И именно тези неумели, но по юношески искрени стихове, са сърцевината на зрялото, носталгично и осмислено поетическо връщане на д-р Едрев към родния град:
Остарял и пречистен,
и съвсем побелял,
пак сънувам Силистра
във софийски квартал.
Никой от читателите на д-р Георги Едрев (приятели, колеги, пациенти или случайни ценители на Ерато) не се опитва да дели представата си за него на творец или учен, на сърцевед или човек на науката. Защото при него скалпелът и лирата вървят ръка за ръка. И в този неспирен ход на времето се раждат стиховете му – вход към интимни истории и дълбоко емоционални връзки.
Неочаквана и парадоксална, поезията на д-р Едрев „те хващат неусетно, защото някак отдалеч и съвсем ненатрапчиво ти говоряи за невъзможния ти друг живот, който си се надявал да живееш, за невъзможния ти друг роден край, друг роден град, друг реален свят, друг стар приятел – за това, че е могло да бъде друго с теб. (…) Е, все някой трябва да живее този мой сладко кисел живот и тази книга ми помага да го правя аз, а не някой мой измислен друг.“ – така не просто описва, а съпреживява стиховете му културологът Владислав Тодоров (Борисов, 2008).
В творчеството си – изстрадано изкуство на лечението, проф. Едрев разказва него, живота и търси своето убежище от превратностите на битието.
В кварталната градинка има черква.
Отсреща – кръчма с дървени стени.
Мъжете идват тука за почерпка.
А с Бог говорят техните жени.
„Градинката“
За своите заслуги към медицината проф. Георги Едрев е награден от Министерство на здравеопазването със златен медал. А за стиховете си – с любовта на стотиците, които са познали в техния ритъм и рима споделено съкровеното свое битие.
Учените лекари, били те писатели или не, са хората, които ежедневно срещат човешкото страдание. Съпреживени и изстрадани, техните художествени послания са повече от изповед. Едновременно с емоционалността от споделянето, произведенията им носят и онази премерена доза рационалност, която ги превръща в посланици на науката в света на чувствените слова. На въпроса дали и кому тази творба ще е нужна и дали този автор след време ще бъде включен в списъка с образцовите и утвърдени творци, които институциите използват за формиране и утвърждаване на националните ценности и идеологии, отсява времето. Едва ли и някой от споменатите тук автори пише с претенцията за това. Но днес, когато възможността да се чете е повече от достъпна, заплахата, че дадена творба или автор не попада в литературния канон, не означава непременно, че тя не е забелязана. Защото литературният канон бива провокиран и променян от неканонични автори и творби. И когато те са добри като творчество, и когато имат своя „друг“, неканоничен и не толкова консервативен кръг от читатели, и когато са придружени от ореола на отдадеността на науката и обществените ангажименти – то те са орисани да се превърнат и пребъдат като част от литературната и културната памет на нацията. Защото това, което ни кара да четем и пишем литература, е вътрешната потребност от досег с други светове. А тя, потребността на духа да странства в неизбродимите пътеки на всемира, е обречена на вечност.
Зареждане ...
