За съхранената обич и пропиляните възможности

Днешният ден е изпълнен със силни позатоплили се пориви, пристигащи от ветровитите склонове на все още заснежения Балкан. Вече сме пропътували няколкостотин километра и се опитваме да намерим входа на едно от градските училища. Придърпваме рязко якѝте на връхните си дрехи с очакване да възпрепятстват навлизането на струйките все още зимен вятър. Заснежената част на откроилите се върхове е прозрачно ясна, но нашите напиращи мисли са понесени в друг вихър.

След краткото лутане тръгваме по едно от страничните стълбища. Млада учителка ни посреща още в първия коридор, като някак неестествено ни пита дали сме по предназначение тук!? Та кой изобщо влиза в училище без предназначение? Тръгвайки по тясното стълбищно пространство си задавам натрапчиво какво ли е предназначението ни днес и трудно успявам да намеря отговор, защото предстоящата среща е с непредвидими въпроси и още повече с отговори, които не са ни известни. И все пак едва ли днес ще е предметно нашето значение тук, а по-скоро ще отвори притихналите вече няколко десетилетия спомени, ще им даде възможност да ги поизтупаме от насъбралата се прах и ще ги оставим да ги погалят проникващите през прозорците топли слънчеви лъчи. Прозорците се нижат един след друг и ни отвеждат до мястото на тази няколко пъти уговаряна среща.

Мислите са толкова плъзгащи се в различни посоки и пространства, че насъбралите се десетки детски очички ги търсят достатъчно изпитателно и дори въпросително. Очевидно очакванията при тях са били различни – те намират несъвършенства в нашето възрастово достолепие поради видимата липса на мустаци, брада и дори белите коси не са в своята пълнота. Нашето присъствие буди недоумение в отсъствието на строго официалното облекло, каквото са свикнали да виждат от телевизионния екран. Объркването и в двете страни е пълно.

Тяхната класна ръководителка ни предупреждава съвсем внимателно, че те ще ни питат за каквото сметнат за добре. Това ни кара да съберем поизмръзналото величие на възрастта и натрупаната житейска същност, за да отговорим – крайно несигурно, че това не е притеснително. И притеснено да се отправим към определените ни места.

Нашите очаквания се сблъскват с отправени детски мисли. Как да разберат и усетят, че това, което ще се опитваме да разказваме убедително е достатъчно умно и полезно за тези малки деца, които са стигнали в своето търкаляне на своята непарцалена топка до петия клас на това основно училище.

Как да изберат професия и верен път за себе си е почти невъзможно да посочим – та те самите знаят как се люшкат в непрестанно застъпващи се проблемни ситуации в своите семейства. Говорим как има и такива деца, които пътуват до своето училище, и че там дори и съвременните средства за бърза социална комуникация са не особено полезни, защото тя, възможността за комуникация, идва и си отива с нестабилната интернет връзка.

Детските личица гледат несъвсем одобрително и несъвсем разбиращо, защото интернет тук е просто навик да го имат.

Русоляв малчуган на първия ред пита съвсем сериозно как се става министър на науката и дали той трябва да е професор.

Отговорът ми изглежда съвсем невъзможен и някъде в мен се заражда въпросът дали пък това дете няма да е един ден министър? То съвсем ясно и лаконично ми отговаря, че не това е неговата мечта и съвсем открито ще си я защитава, но по-късно.

Обясненията са трудни, защото то и на тях им са ясни неволите и в училище, и в образователната ни система, и в човешкия ни живот.

Обясненията ни се заключават, че ако днес се опитаме да изберем някой за водач от този клас, едва ли ще бъде най-подготвеният и най-добрият измежду нас, а по всяка вероятност ще е този, който най-малко ще пречи за това да се чувстваме добре. Ето така е избран и този наш министър, и предходния. И следващия пак така ще бъде избран. Детските главички са смълчано приведени и някак без да ни питат стои въпросът „И защо така?“.

Дали пък не харесваме най-вече собствената си прозорливост, а тази на околните дори не забелязваме или се правим, че не забелязваме. Дали не затворихме всички междинни врати на нашите дворове за преминаване, а не се научихме да използваме входната врата? Някак по този начин затворехме и душите и сърцата си. И попаднали на попътния вятър не ни интересуват други грижи и човешки терзания.

Мътността на този разговор с определена сложност започва да запъва някъде в средата на срещата ни. Този малчуган продължава да казва, че живее в малко селце, което е близко до града, но хората тук все по-малко и по-малко стават. Не са много и нещата, които се случват в селското читалище, а то друго място не се открива за подобни културни очаквания.

Живият поглед на друг малчуган с кестенява косичка е гордостта на класа, който вече е публикувал свое стихотворение в местния вестник. На него му се иска отново да изпрати ново, за да видят неговите неразсеяни мисли и родители и ученици от съседните класове.

Въпросите пристигат към нас някак неволно спокойно, а са съвсем неспокойни. Как сме избрали професия и верен път и посока.

Опитваме се да прикрием своята несигурност, защото и попълнили доста години в нашето съществуване се налага да променяме и път и посока. Всичко това свързваме с хората, които започваме да харесваме по особен начин и ни се иска да приличаме или подражаваме на тях. В началото са нашите учители, понякога са нашите родители, друг път са случайни минувачи, а понякога и наши не съвсем доброжелатели. Всичко идва с времето и намира своето място и пространство, за да оцелее.

Те всички днес, а сигурно и утре, ще имат своите мечти. Някои от тях ще пропилеят, други ще продължат да преследват, трети ще си останат винаги такива, а някои ще кацнат като разрошените врабчета на перваза на прозореца им.

Те, мечтите, понякога са като днешните хлапаци – искрени и неочаквани, трудни и мимолетни, бързо преминаващи, като натрапчивото очакване за наближаващия позакъснял обяд, или като позадрямването ни под пристигналата незасенчена зимна топлина на днешните слънчеви лъчи. С такава неразбория идват, дори прииждат – като пролетните води на близката река с хубавото име Росица, и пак си остават наши и съкровени.

Дали не можем да съхраним обичта, която ни дадоха тази толкова притихнала банда от малчугани, които се опитват да намерят разликата между скаутската организация и пионерската, която с определени атрибути напомня за себе си от поовехтелите рафтове на запазените присъщи реквизити.

Какво препятствие сме сложили в невъзможността си да опазим тази вече зародена обич и да се опитаме да я отгледаме като наша.

Всички те ни обещаха, че ще напишат своите мисли, които да споделят с нас след седмица време. Ще ги очакваме с най-съкровеното желание на скъп дар, за да открием в тези кратки редове на детски мисли своите, останали там някъде в годините. Дано намерим сили и достатъчно упорство да пробудим тази детска обич, която вероятно е скътана все още и някъде у нас и днес бе по-светла от проблясващото зимно слънце и достатъчно смела, за да ни покаже, че ще му се намери колая на всичко това нападнало ни безвремие.

Алберт Айнщайн, който има всички признаци на своята велика лудост, е казал: „Всеки е гений. Но ако оценяваш рибата по нейната способност да се катери по дърво, тя ще живее цял живот с убеждението, че е глупава.“

Днес малките наши бъдещи гении раздаваха от своята обич и се надяваха да бъде споделена и предадена на всички около тях, които се опитвахме да покажем, че не само възрастта определя това как и по какъв път ще придобием своята мъдрост и запазим силата, за да пребъдат начинанията ни.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

София, 21 февруари 2023 г.