На 9 май, вторник, от 17.30 часа, Градска библиотека – Севлиево организира среща с журналиста Георги Милков, който ще представи книгата си „Истории от ръчния багаж“. На 8 март т.г той отбеляза своя 50-годишен юбилей. Това става повод да събере своите най-интересни разкази и приключения в книга.
В „Истории от ръчния багаж“ Георги Милков описва не само срещите си с епохални персонажи, но размишлява за интригуващи места и събития, накарали го да се превърне в усърден колекционер на преживявания. За почти 30 години работа като журналист за в. „24 часа“ той отразява най-важните събития в Триполи по случая с българските медици, бил е военен кореспондент в Афганистан и Ирак, отразява и още редица регионални конфликти в Близкия изток и Африка. Интересни сюжети застигат Георги Милков и по време на работата му в Северна Корея, Азия и Латинска Америка.
„Моите издатели ме убедиха, че 50-годишнината е чудесен повод да изляза с нещо, което съм обещал през годините на толкова много хора. Щастлив съм, че ги послушах, защото това е чудесен начин човек да си отпразнува 50-те години. Вложил съм цялата страст, с която обичам да разказвам“, споделя Милков в участието си при Георги Любенов по БНТ.
В книгата си Георги Милков обособява приключенията си в 11 раздела, като тънкото му чувство за хумор прозира не само в разказите – превърнали се в моментна снимка на времето, а още в самите заглавия на разделите: „Стоичков, Кадафи, Путин… Неочаквани срещи с дълго чакани хора“; „Истории за кафе, светена вода и автомобилни неволи“; „Най-близкият ми Изток“; „Шепот от отвъдното“; „Задочни разкази за разни особи и персони за чудо и приказ“; „Неочаквано в Европа“; „Северноафриканска романтика“; „Пътешествия из Карибите и Централна Америка“; „Към по-далечния Изток“; „Прозорец във времето“.
Георги Милков е роден на 8 март 1973 г. във Видин. Завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1994 г. още като студент във Факултета по журналистика и масови комуникации започва работа във вестник „24 часа“. През 2000 г. заминава като специален пратеник в Либия заради случая с българските медицински сестри, обвинени за заразяването на повече от 400 деца с вируса на СПИН. Работи по казуса до самия му край през 2007 г. Междувременно е военен кореспондент в Афганистан по време на офанзивата срещу талибаните (2001) и в Ирак (2003-2004). През годините отразява и изследва различни регионални конфликти, включително и на Корейския полуостров. През 2013 г. участва в риалити формата „Африка: Звездите сигурно са полудели“, който се снима в Замбия и Ботсвана. Освен по работа Георги Милков е пропътувал хиляди километри из Азия, Африка и Латинска Америка като запален пътешественик. Само с ръчен багаж.
ОТКЪС:
През 2016 г. се заех да разчиствам бюрото и шкафовете, които ползвах повече от 20 години, защото редакцията на вестник „24 часа“ трябваше да се изнесе от Полиграфическия комбинат в София на друг адрес в центъра на града.
Ровейки, се натъкнах на неочаквани неща, които дори не предполагах, че съхранявам. Намерих един непокътнат бонбон от Северна Корея, цял плик с листа от кока, докарани от Перу с президентския самолет, и копие от писмо на Евгения Живкова до полковник Кадафи, което започваше с думите: „Приятелю на моя дядо и баща“.
От всяко чекмедже, отвор и ниша надничаха всевъзможни изненади. По отдавна забравени причини притежавах програма и устав на Кюрдската работническа партия ПКК. Разгърнах малкото червено книжле и от него изпадна моя снимка с Дженифър Тили, номинирана за „Оскар“ след ролята си във филма на Уди Алън „Куршуми над Бродуей“.
После попаднах на кутийка, пълна със значки с Мао Дзъдун. Ето къде са били! Навремето ги бях обещал на Миряна Башева, но все не можех да ги намеря. Имах и фланелка с щампования лик на Саддам Хюсеин от последния му референдум през 2002 г. Явно ми бе хрумнало да увия с нея вместо уплътнение и изолация една прекрасна погребална маска на племето йоруба, домъкната от Нигерия в началото на хилядолетието.
От същото място извадих вехто томче с поемата „Дон Жуан“ от лорд Байрон, което кой знае от кога лежеше там заедно с конституцията на Ислямска република Иран и прихванати с големи кламери ксерокопирани уроци по суахили.
Намерих два ключа от хотели, които явно бях забравил да върна на рецепцията, преди да отпътувам. Първият бе от стая в хотел „Ел Пардо“ в Лима. През 2008 г. бях там заради срещата „Европейски съюз – Латинска Америка“. Ония листа от кока, на които се бях натъкнал по-рано, бяха именно от това пътуване. Тогава с колеги накупихме от тамошния кооперативен пазар десетина кила шума и всевъзможни продукти от „свещените листа“ на племето аймара. Ей така, за подаръци на близки и приятели. То какво друго да донесеш за спомен от Перу…
Другият невърнат ключ бе електронна карта от апартамент на 32-ия етаж на хотел „Корийо“ в севернокорейската столица. С него в същия плик имаше билет за представлението „Ариранг“, няколко хиляди непохарчени вона и изрезка от стар брой на вестник „Пхенян таймс“.
Това разравяне продължи с дни. Бюрото ми бе като гробницата на Тутанкамон – наблъскано с всевъзможни предмети, които, колкото на него му бяха притрябвали след смъртта, толкова и на мен – приживе. Но и в двата случая намерените артефакти предразполагаха към размисъл. В Тутанкамоновия случай възбуждаха въображението на археолози и историци, а в моя ме ръчкаха да свържа изтънелите и на места скъсани нишки на спомените си с онова плетиво от случки и събития, на които сам бях станал свидетел.
От намереното отделих по-интригуващите експонати и започнах да ги разглеждам внимателно. Сякаш никога не са били мои и сега ги виждам за първи път. Удивително е колко много неща бях домъкнал през годините в ръчния си багаж. И всяко от тях имаше история…
Зареждане ...
