В обърканото ни време, изпълнено с толкова много негативизъм, да разговаряш с човек, видял и преживял много в дългия си житейски и професионален път на журналист и останал със светла душа, е повече от късмет и дар Божи. Такова удоволствие изпитвам винаги, когато в редакцията на в.”Росица”, се отбива Райно Добрев, наш сътрудник, който в момента живее в с.Търхово.
Повод за тази среща беше предстоящият празник 24 май и неговите спомени за него, но Райно Добрев напомни за другите празници, които хилядолетната ни държава пази и развива, защото всички те са свързани с корените ни.
“В календара на България, люлка на европейската цивилизация, има много светски религиозни празници, в които народът ни е въплътил най – изконните си стремежи и виждания за смисъла на живота, за превратностите на времето, които променят посоките на неговото развитие, – започна разказа си Райно Добрев.- Един от най-тачените и исторически неоспорим, светски празник е Трети март – Денят на освобождението ни от петвековното турско робство. До него, не по хронология, а като импулс на душевно нравствената ни нагласа, е раждането на Христос и неговото възнесение, след смъртта му на небесния кръст.
Много са професионалните празници: на лекарите, на строителите, на метереолозите, на моряците, на билкарите, на труда и работническата солидарност на храбростта в лицето на българската армия…Повече от пръстите на двете ръце са именните празници: на Иван, на Йордан, на Никола, на Стефан, на Георги, на Спас, на Петър и Павел, на Илия, на Еньо, на Димитър, на Кръстьо…
В зависимост от личните предпочитания всеки празник – светски или църковен е титулуван като най, най, най…Но ако сложим ръка на сърцето и усетим пулса на природния ритъм ще признаем, че върховно извисени в хребета на мисловните ни клетки са само имената на светите братя Кирил и Методий, създатели на българската азбука, чийто Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост е 24 май”, завърши Райно Добрев и започнахме нашия разговор за неговите спомени, свързани с този, наш „най-български празник“, както го наричаме.
-Г-н Добрев, не ти правя комплимент, защото зад тази френска ласка понякога се крие неискреност, но ще ти призная, че винаги, когато съм се срещала и разговаряла с теб, са ме впечатлявали бистротата на ума и точността на спомените, които деменцията, въпреки напредналата ти възраст /88/, не те е докоснала. Кой от отлетелите във времето 24 май е оставил белег във визитната ти журналистическа картичка?
-Връщаш ме към един неповторимо приятен, но и тъжен спомен.
-Кой е той?
-През 1973 година, седмица преди 24 май, получих от Държавния съвет на НРБ съобщение, че на 23 май трябва да се явя в сградата на Народното събрание за връчване на юбилеен орден. От изненада и вълнение, дните и нощите ми се сляха. Чаках с нетърпение този ден и той дойде. В залата за връчването бяхме петима – четирима мъже и една жена. Вгледах се в нея – стройна, с красиво, одухотворено лице и очи, грейнали като звезди, с бухнала, кокетно аранжирана коса…Стори ми се, че я познавам, но кога и къде съм я виждал не се досещах. Трепнах, когато чух името й: Анахид. О Господи, та това е любимката на милиони българи, които всяка вечер я виждат да им се усмихва от екрана на първата ни национална телевизия. Ани Цонева, по-късно Анахид Тачева. Мислено се повдигнах на пръсти от възторг и гордост, че тук съм заедно с нея, че я виждам не ефирно прозрачна, а на живо, че дишаме един въздух. Връчиха й орден “Кирил и Методий” първа степен, златен…. След нея представителят на Държавния съвет прочете моето име. Изправих се пред него мирно като новобранец на първа войнишка клетва. Той разтвори красива, обвита с кадифе кутийка, разгърна документа, който я съпровожда и рече: “Кирил и Методий” – втора степен, сребърен.
Когато церемонията по връчването приключи и тръгнахме към изхода, видях, че Ани се спря и с позната ми от екрана усмивка рече:” Да пийнем по една кафе, а? За случая. Приемаш ли?” Мили боже, как няма да приема, само глупак би отказал подобна щастлива покана. Подадох ръка в знак на съгласие, а тя ме дари с целувка.
Седнахме в кафе бара зад паметника на Цар Освободител. Когато чашите останаха празни, подадох банкнота, за да платя, но сервитьорът отсече:”Не!Заведението черпи, а за мен беше чест да видя Ани на живо.” Трогната, тя стана и вместо банкнота, лепна на бузата му нежно топла целувка.
След 50 години този незабравим за мене момент се превърна в изгаряща от болка мъка. С безкомпромисния си замах деменцията отне разсъдъка на Ани и с подкрепата на смъртта я прати в отвъдното, далеч от нас, но сигурен съм, с безплътните си очи тя продължава да ни гледа и да ни се усмихва зад синевата на небесния екран.
-За съжаление животът е като монета с лицева и обратна страна – ези – тура, на когото както се случи, неизбежно е. Но да се върнем към престижния орден „Кирил и Методий“, който се дава на заслужили на в областта на културата хора към, които явно се числиш и ти. В житейската ти броеница той ли най-ярко блести?
-Не! 20 години по-късно /ноември 1985 г./ до него се нареди втори, пак “Кирил и Методий”, но този път първа степен – златен, като на Ани.
-Кои са другите награди, които топлят душата ти днес?
-Караш ме да се изчервявам. Пак с Указ на Държавния съвет получих медал „1300 години България“, а след него медал “40 години социалистическа революция”. Изненадаха ме и от МВР с медал “За заслуги за сигурността и обществения ред”. Година по-късно 1986 година пак МВР ме удостои с грамота “Обявяване на благодарност”.
-За какво?
-За това, че години наред не пропусках да отразявам добрите обществено признати прояви на ръководителите и редовите служители в системата на МВР, редом до които бяха участниците в така наречените “доброволни отряди”. Тяхна беше заслугата за осигуряване на нощното спокойствие на хората.
Всичко това съм го правил не с надеждата за награда, а за това, че мястото ми на журналист винаги е било там, където животът ври и кипи. Откакто съм в Търхово и се опитвам да въскреся миналото ми, не съм очаквал, че ще бъдат забелязан, но бях открит и получих грамота с красив плакет към нея “135 години вестник “Росица”. Имам право да се гордея, нали?
-За нас, екипът на вестника е чест да си наш сътрудник. Освен отличията, които заслужено си получавал, какво друго би отнесъл към празничния 24 май?
-На първо място това, че повече от половин век, редом с поетите, писателите, художниците, колегите журналисти артистите, спортистите и творците на материални блага, отдавах силите си за просперитета на красивата Стара Загора, чийто първи кмет след освобождение е бил изтъкнатия творец-будител Петко Рачов Славейков. Срещите ми с известни гости на града като:Руди де Мот – министър председател на Белгия – жена му Мария е старозагорка, Никита Хрушчаво, Горбачов, Кадафи, Николай Рьорих, Ицхак Шамир – министър председател на Израел, Юрий Гагарин, Валентина Терешкова, няма да отмина и Владимир Путин, президент на Русия, който получи и целуна специално изработено за него знаме на града.
-Времето лети, годините се трупат, страхуваш ли се от смъртта?
-Защо? Страхът не спасява от смъртта! Дойде ли – добре дошла !След кончината на жена ми Евгения, с която преживяхме 66 щастливи години, останах сам, но ме крепи силното и сигурно рамо на сина ми Максим, който тръгна и продължава да върви по моя път на журналист.
Зареждане ...
