ВAЛЕНТИНА ДОНЧЕВА, внучка на Христо Маринов
С подкрепата на НЧ «Зора-1908» с. Ловнидол
(продължение от 15 август 2023 г.)
„Обещавам се и се кълна в името на Всемогъщия и Всезнаещия Бог да изпълнявам съвестно длъжностите си като адвокат“.
Като станал народен представител, дядо използвал пребиваването си в София и подобрените си финансови възможности, за да учи право. Така завършва Юридическия факултет на Софийския университет.
През 1932-33 година стажува като кандидат-адвокат в Севлиевския окръжен съд и на 12.01.1934 г. Севлиевският адвокатски съвет признава на Христо Маринов Недялков правото на адвокат и го вписва в списъка на Севлиевската адвокатска колегия. Дядо е бил искрено увлечен от юридическата наука и практика. Практикувал в Севлиево, където държал квартира, а неделни дни прескачал при семейството си в Ловнидол. Към 9-ти септември 1944 г. той бил един осъществен в професията си, уважаван човек с добри доходи.
Като земеделец, дядо имал левичарски възгледи, пътят му до тая дата неведнъж се пресичал с комунисти, те му помагали и той им помагал. Като дошли на власт обаче, живата действителност за пореден път се разминала с дядовите представи за добро и справедливост. Възмущавали го деянията на новите властници, по стар навик не си и мълчал. Те пък му се заканвали: „Ти, Христо, много да не лайш! Че ще вземеш да изчезнеш“.

Известно време след 9-ти съществувала представата, че промените са временни и няма да бъдат толкова дълбоки. Фабрикантите, например, до внезапната национализация в края на декември 1947 г. били наричани „патриотичните индустриалци“, а адвокатството продължавало да бъде „свободна професия“. И аслъ! – на един адвокат какво да му вземеш: ни земя, ни фабрика, в случая даже ни едра градска собственост. На дядо му отнели правото да адвокатства. На 29.01.1949 г.

Тук ще добавим, че воден все от същата илюзия за свободната професия, дето нямало да я закачат, и зет му Христо Мутев, съпруг на Гергинка, тръгнал по стъпките на тъста си да учи право. Него пък го прибрали в лагер още като студент. Всичко това се подготвя подмолно и извършва внезапно без обяснения. „И до днес не мога да разбера защо съм съкратен“ – пише Христо Маринов през 1955 г. Но… няма тайно да не стане явно и 80 години след заличаването на дядо от адвокатските списъци истината изскача от адвокатското му досие в Държавен архив – Габрово. Документът, който закопава дядо, е един протокол, написан още на 16 декември 1947 г. Забележителен е, затова просто го прилагам тук, без да го тълкувам от мое име.
Лишен от работа и прехрана, дядо се установява в с. Ловнидол, работи известно време земеделие, през 1952-1953 г. е касиер на Кооперацията в селото. Като прекипели времената на култа, той взел да прави постъпки за възстановяване на адвокатските си права. Тогава по служебен път и поверително се изисква от Селсъвета в с. Ловнидол сведение за обществено-политическата му дейност. Прилагам го тук въпреки лошото качество на печата и безподобния правопис.
Навремето явно е звучало по-положително отколкото днес, защото в крайна сметка на Христо Маринов му възстановяват правата и на 5.11.1956 г. отново е вписан в списъка на адвокатската колегия.
Така завършва адвокатската ОДИСЕЯ на Христо Маринов Недялков.

Колелото на живота

Ден след ден, година след година, век след век по стените на българските църкви се върти Колелото на живота. Хванат във вечния му кръговрат човек се ражда, израства, съзрява, достига зенита си, после постепенно запада, спуска се надолу и надолу, и там – в дъното на кръга, краят се сближава с началото, преклонната старост съседства с най-ранното детство.
В жилището ни в блока срещу Автогарата в Габрово се появява възрастен човек в тъмни дрехи. Той целият е някак много вехт, износен и преминал. Но мама много му се радва, поднася му стол да седне със старовремско почитание. Като всяко малко дете аз веднага инстинктивно възприемам отношението на майка си. Само не мога да разбера защо трябва да му казвам „дядо“, след като мама му вика „тате“.
Дядо вади от джоба си и ми дава бонбони. Те са кръгли и твърди. Тогава ли са ме питали на колко съм годинки и колебливо съм разгъвала три пръстчета?
Мама и дядо говорят и говорят. След пропаст време съседката ни Стефка Цанева и моя учителка по литература в Априловска гимназия, човек с тънък и верен усет към словото, ще ми сподели какъв увлекателен събеседник е бил дядо, със самостойно мислене и интересен изказ. Но съдбата не ми е отпуснала възможност да осъзная това, разговорите на възрастните са ми непонятни и незанимателни. Залутвам се по стаите, отварям външната врата и се озовавам на стълбището.
У-у, най-простите бонбони! – казва някой, бонбоните се изплъзват от ръцете ми и рукват надолу по стълбите. Смут обхваща душицата ми. Дядо сигурно ще се обиди, че съм му попиляла подаръка. Търся ги и ги събирам, а те се крият от мене, сами скачат надолу по стълбите…
И ето вече половин век събирам спомени и се опитвам от откъслечни разговори, стари снимки, разкази на близки и далечни да сглобя образа на майчиния си баща – на онзи селски учител, непокорен борец, страдалец за правда, деен общественик, народен представител, радетел за напредъка на българското село, уважаван юрист – какъвто са го запомнили хората, и любим съпруг и грижовен баща, какъвто го помнеха децата му.
Но пропусклива и неустойчива е човешката памет, отминалите образи и събития се губят, пилеят се по нанадолнището на времето, неуловими и неподвластни на желанието ни да ги задържим.