Щрихи от най-интимното откровение на РАЙНО ДОБРЕВ
Януари е богат на празници месец. Откакто се е появил календарът, той е неизменния „АЗ” на годината. Зодиакалният му знак е „Козирог”. Това митично творение на природата е със самочувствието на олимпийски победител, обвеян с ореола на дванайсетте апостоли от „Тайната вечеря” с Христос. От 23 декември на миналата година до 20 януари на новата, той се изживява като цар на Вселената. На трапезата му, отрупана с постни булгурени ястия и плодови ошави за Бъдни вечер до малки печени прасенца, пържоли от тлъсти коледни попари и непомилвани от американския президент пуйки, може да завиждат само най-богатите ни сънародници – братята Домусчиеви, чиито кораби кръстосват морета и океани с препълнени от стоки и дрога трюмове. Достойни опоненти са им само създателите на телекомуникационната империя А1, които успяха без съпротива от по-низшите им събратя да присламчат царицата на българската азбука и неотстъпващия мястото си в ефирната властова сглобка цифров арабски (неримски) табличен първенец „1”.
На заснежената януарска скамейка пред църковния олтар се виждат смирено седнали най-известните календарно-религиозни величия за които ортодоксалните атеисти казват, че са разкаяли се грешници: Василий Велики, богоявленският Йордан, Свети Йоан Кръстител, преподобният Антоний и Свети Атанасий, свои божествено отредени, но непразнични дни имат: мъченица Татяна, Йоан Златоуст, свещеномъченик Дамаскин Габровски, Свети благоверен цар Петър Български, Свети Ефтимий, патриарх Търновски и много други знайни и незнайни светци, чиито имена пълнят страниците на църковната ни история.
През тези неповторими януарски празници съдбата ми е отредила да бъда сам. Внуците и правнуците се разпиляха по света, подгонени от „демократичната” вихрушка; отлетя в небитието непрежалимата ми съпруга Евгения, с която в продължение на 66 години деляхме една постеля; по различни житейски посоки се изгубиха и най-добрите ми приятели.
Пред чаша вино със замъглена от самотата глава се питах какво от живота ми остана, на какво да се надявам, на какво от тук нататък да се радвам? Чувствах се като самотно прогнило от времето дърво сред необгледния житейски простор. Лъхна ме студен зимен вятър. Станах, разтърсих снага и около мен се посипаха като капещи есенни листа споменни мигове, които десетилетия наред са се спотайвали из гънките на мисловната ми мозъчна кора. Събрах ги, разстлах ги като прашасали бобени зърна и започнах да ги прочиствам и подреждам. Много от тях бяха мъртви, гъгричеви или с помътнена от времето патина. До други долавях дъха на момини устни. Илюзия, нищо друго, стъпила подмамващо върху притихналия с дни недокосван къщен праг.
Купчинката от спомени растеше, но този, който би трябвало да остане в съзнанието ми като незабравим, не ми се явяваше. Слава Богу, зърнах го. Трепнах: как съм могъл да го забравя?!
Пет години след края на Втората световна война изкласих в ловнидолската прогимназия. Свидетелството за завършено основно образование получих лично от директора, всепризнатия „Народен учител” Георги Гализов, за когото днес напомня само ликът му на паметната плоча пред читалищната сграда в центъра на селото. Показах дипломата на баща ми с надеждата, че ще ме похвали и ще ме насърчи да уча „по-нагоре”, но той отсече: “Никакво „по-нагоре”! Стига ти толкова! Брат ти подхвана занаят (беше се главил като чирак при Ненко Тулума – майстор на каруци), сестра ти се записа да учи в севлиевската гимназия, ти, избий си го от главата, оставаш тука, нали някой трябва да работи, само аз с майка ти не смогваме.
Наведох смирено глава и участта ме повлече. Мина година, търкулна се втора, след нея трета, после четвърта, станах на 18, а надежда никаква. Нямаше ли работа на полето, подкарвах на паша кравите, овцете, козата – отменях мама. Сърцето ми се тресеше от мъка като гледах щастливо завръщащите се от града акрани, но бях безсилен пред волята на баща ми.
Съдбата ми се промени след една среща с Иван Рилски, мой съученик, който завършваше Техникума по текстил в Габрово. Той ме подучи да избягам от село и да се запиша като него в същото училище. Послушах го, отидох, но ме отрязаха. „Закъснял си – рекоха, станал си за женене, за кога?”. Засрамих се, но не се отказах, опитах втори път, „паднах” на колене пред заместник-директора по учебната част Начев и със сълзи на очи го молих да ме приемат. Трогнах го, записаха ме, но вместо да се успокоя други тревоги ме налегнаха. Баща ми каза: „Вироглав си, твоя работа, но за пари от мен не се надявай!”. Знаех си, че ще е така, той беше вечно без пари. Криво-ляво скърпваше семейния бюджет; изработваше обувки, шиеше цървули, правеше налъми с горнище от щавени овчи кожи. Оскъдните левчета, които получаваше от кундурджилъка, спастряше за зестра на сестра ми, която майка ми беше започнала да подготвя; разплащаше се за къщата, която беше подхванал да строи след подялбата с петте му братя и сестри, откъде за мене?
Без да се помайвам тръгнах да си търся работа. Намерих – хамалин на гарата. С кърската работа на село бях поналял мускули, харесаха ме. Като започна учебната година вагонният диспечер ми каза: „Ако искаш, ако имаш сили, можеш да поработваш събота и неделя, когато не си на училище, ще заместваш някой от отсъстващите. Как няма да искам, нали трябва да ям, а наемът за квартирата, която наех, беше 14 лева на тогавашните пари. Приех.
През един от съботните дни разтоварвахме вагон с кожи от Украйна: говежди, биволски, конски, имаше от овце и магарета. Когато надвечер другите си тръгнаха аз останах последен, защото се отбих в гаровия бюфет да си купя от изостаналите и вече по-евтини житени кравайчета.
Бях стъпил на улицата, когато някой ми подвикна:
– Ей, малкия, чакай, върни се!
– Защо да се връщам?
– Не питай, а ела!
Беше вагонният диспечер. Хвана ме под мишница и ме отведе до последния разтоварен вагон. Повдигна ме да надникна в него.
– Какво видя?
– Останала е една кожа.
– Така… Качвай се, грабвай я и право във фабриката. Тя струва пари, а утре вагоните тръгват обратно за Украйна.
Причерня ми пред очите. Понечих да откажа, но като си помислих, че мястото ми може да изстине отвърнах: „Добре, ще я отнеса!”.
Кожарската фабрика беше наблизо. Днес тя е преустроена като Дом на хумора и сатирата с ръждясало желязно магаре пред него. Като ме видя с кожата на рамо портиерът се шашна, но се усмихна съжалително и ме пропусна да вляза.
И друг път сме разтоварвали вагони с кожи, но ги откарваха с камион. За тази, която отнесох на гръб, вагонният диспечер ми беше изпросил от директора на фабриката 10 лева. Бях доволен, защото с тях си осигурих петдневен обед в „ресторанта” на „Червения кръст”. В онези гладни години, срещу символично заплащане, бездомници и бедни като мене ученици получаваха паничка бобена чорбица, подлучена каша или картофена яхния с две филийки черен хляб.
Когато се прибрах в квартирата, хазайката ми подаде телеграма. Прочетох: „Почина дядо ти, погребението утре, майка ти”.
Какво да правя? Дядо Добри беше най-добрият човек, който ме закриляше. Обичта ни беше взаимна, да не го изпратя в последния му земен ден, ще се проклинам цял живот. Реших: тръгвам! Хазайката ме скастри: „Ти си луд, къде по това време?!”. „Не, тръгвам!”. Взех една тояга, с която да се пазя от кучета и потеглих.
Философът Антон Огюстен Курна казва: „Няма случайности, а стечение на обстоятелствата”.
Пътят от Габрово до Търхово е 18 км, а автобуси нямаше. Няма и сега. Когато прекосявах последната махала беше полунощ, оставаха ми още 8 км. Нечий глас ме стресна: „Кой си и къде по това вълче време?”. Спрях. Човекът, който видях да се освобождава от пробудила го коремна тежест, се приближи. „Отивам на погребение” – рекох. Отвърна: „Погребението няма да е по-рано от единайсет утре, ела, среднощен гост е на добро. Ще дремнеш на топло при мен, ще си починеш и утре рано-рано ще те изпратя закъдето си тръгнал”. Стори ми се добряк и го последвах.
Нито аз съм мислил, че ще ми се наложи да тръгвам на път по никое време, нито той е очаквал, че някой ще го види през нощта, а се срещнахме. Ето, на това Антон Огюстен казва, че е стечение на обстоятелствата, а не случайност. Знам ли?
От тази случайна или обстоятелствена среща минаха много години – над 50. Човекът, който ми даде среднощен подслон се казваше Иван. На тазгодишния Ивановден реших да го потърся. Не бях сигурен, че още е жив, че ще го открия, но тръгнах. Слава Богу, намерих го. Припомних му кой съм и кой дявол ме е довел на гости при него. Замисли се… „А, да, да, помня!”. Подадох му подаръка, който носех, прегърнахме се и седнахме на раздумка. И той като мене останал сам. Гледах го и се радвах, че го виждам, че го открих в купчината от спомени: бяла коса, жив поглед, приведени от тежестта а годините рамене, отслабнали, но подвижни ръце у тънки като миша опашка мустачки под носа. Попитах го как се чувства.
– Отлично!
– Подкарал си стоте, с какво успя да ги подмамиш?
– Как с какво, не знаеш ли? – с ракийка. Имам градинка с овощни дръвчета, събирам плодовете и от тях я варя. Знаят ме и я купуват, защото е чиста, вкусна и пивка. За сегашния ми 102-ри имен ден реших да я давам без пари на всеки, който ми каже за какво ще я използва, защото тя не е само за пиене. „За лекарство – каза ми един – от нея болест не ме е хващала”.
„Ще я пийнем с приятели” – призна ми друг. И така: „Ще почерпя за третото внуче, което очакваме”; „Ще я пратя на сина в Лондон, който от малък свикна да си пийва”; „Ще я отнеса на свата в София”; „Ще я подсиля с вълча билка, стрихинин и ще я подаря на тъщата, която едва изтрайвам, започна много да ми се меси”. Този ме ядоса, как така с мойта ракийка ще трови човек?! Дръпнах бутилката и му казах да не се явява пред очите ми, Омразник! Врътнах ключа на врата след него и край: повече гратис – никому!
От дрямката през нощта се бях ококорчил. Станах когато чух, че Иван се е разшетал, седнах край масата на която беше сложил джезвениче с греяна ракия, чинийка с чесън и кисели краставички за мезе, припечени филийки и бучка козе сирене. Хапнахме, пийнахме и се разделихме с пожелание за здраве и ако още сме живи, догодина пак да се видим. Старостта е неволя, но белите коси не са порок, а късче светлина по пътя към Рая или Ада.
Зареждане ...
