“На севлиевско гости в 16 век“ е предложениета за рубрика, в която известният габровски историк, бивш директор на РИМ – Габрово Петър Тоцев ще ни разходи из габровския и севлиевския край в древността. И не с машината на времето, а с изследвания на запазени документи и писания в старите тефтери. Прочетох някои от тях и ми се сториха много интересни, защото те разказват интересни истории и факти за предците ни – откъде са дошли, какви имена са носили и още любопитни факти за техния бит и обичаи. Откъде черпи тези факти и какво иска да ни каже с тях коментира за в.“Росица“ Петър Тоцев.
-Какво предизвика интересът Ви към бита и начина на живот на предшествениците ни, г-н Тоцев?
-Голяма част от изследванията за живота през древността не са част от ежедневията на обикновените хора, живели по онова време. Според тях, след падането на българските царе и боляри, сякаш животът е спрял, а това не е така. Някой е трябвало да работи, за да се хранят, затова те са продължили да сеят, да жънат да се женят да развиват празниците си. А това го няма в познатите ни историческите изследвания. По-задълбочения анализ показва, че властниците на царете са можели да си позволят да дадат своите дъщери на султаните, за да запазят мира между двете държави. И това се оценява от историците, като една жертва, която се прави за държавата. А в същото време, ако някой от обикновените хора, дори и в отделните общини, си позволи да реши да създаде семейство с човек от друга вяра, го смятат за предател.
Има две гледни точки от страна дори и на историците по темата имало ли е присъствие на османците, робство ли е, дали са наследили нещо и са го продължили, или са създали нещо ново. Изследвания по темата има още от 1990 година, но то не е стигнало до учебниците по история в училищата, защото се смята за кощунство да се показват, че не е имало такива събития.
-А какво показват документите?
-Те показват съвсем друго. Аз започнах да следя имената на хората, които са гръцки, сръбски, влашки и по този начин да разкрия от къде са дошли хората. И когато завърших донякъде изследванията си за Габрово надникнах в документите, за да сравня какво и било положението в съседния район. И се оказа, че има огромна разлика между това, което става в Габрово и това, което става в Севлиево.
-Какви хора са били нашите предшественици, според архивите, от които Вие черпите информация?
– В габровския са били пришълци. В българските земи е имало 5 селища с името Габрово – най-вече са били в Родопите. Още в 1375 година се споменава името Габрово, от което Стафан Душан е дал приходите от селото на светогорски манастир. Като сравних имената на това село Габрово в Родопите, което сега е в гръцките земи, видях, че те много често се повтарят с тези тук, в нашия край. Има и още нещо, някъде около 1380 година много от хората от този край са започнали да се преселват в Северната Централната част на Стара планина и в Добружда. Това са основанията да се смята, че Габрово е създадено от тези габровци, които са дошли от там. Самото наименование се образува от прилагателното габър, но по гръцката лексика, не по нашата, така че името е заемка, която е характерна за родопския диалект.
В Севлиево нещата са съвсем различни, защото като погледнете имената на селищата, се вижда, че те са си останали българските, които са били по времето на Втората българска държава. Много от войниците от тези краища са имали бащиния. Самият термин “бащина земя” е наследен още преди завоеванието на османците. Земята на севлиевска територия е била определена да се дава на хора, които ще бъдат войници в армията. Вместо да им се плаща заплата се давали им земя да я обработват и да получават приходите от нея. Другото много важно нещо е, че професията войник се предавала от баща на син, както пише,“по стария обичай“, което свърза населението от този край с населението от Втората българска държава. Според мен това е разликата между населението на Габровско и Севлиевско.
-Вие сте историк от дълго време. При тези проучвания, които правите в момента, открихте ли нова за Вас информация, за която не сте знаяли?
-Много от тези неща са нови за мен, за пръв път научавам за тях. Историята на Габрово, която е записана през 1980 година тези неща ги няма. По същия начин са и нещата за Севлиевския край. Повече от записаните данни са да покажат, че Севлиево е свързано с античността и остава един период, който не е запълнен, въпреки че има документи. Трябва да си призная, че това, което най-много ми помогна в моите проучвания това са две книги, които бяха издадени през 2018 година за Османските документи за Севлиевския край и през 2023 година превод на османските документи за Габрово. Информацията за тази книги все още далеч от читателите, но на мен ми дадоха много данни и от тях много неща. Не съм го научил веднага трябва да си призная, че допреди 5-6 години бях един историк администратор, докато сега имам възможност малко по-сериозно да навляза в историческите данни. Днес видях документ, който сигурно съм чел 10 пъти за събитие през 1704 година в Габрово, но не съм забелязал. Оказа се, че в тази година в Габрово е имало Конак и той си е имал въоръжена охрана, в него са заровили един свещеник, който взел от данъците на хората. Проверявам информацията от други източници и така откривам нови неща за себе си.
Мисля, че те ще бъдат полезни и интересни за читателите на в.“Росица“.
-Какво да очакват нашите читатели?
-Ще предложа моите проучвания по хронология – колко са били селищата, каква е разлита между тях, какви са били отношенията между местното население и османците, какви са били празниците и традициите и други любопитни данни за нашите предшественици. Всичко това са от намерените документи, а не от етнографията.

Севлиевската войнишка земя

Петър Тоцев
По времето на Второто българско царство севлиевското землище е отредено за семействата, от които мъжете поемат войнишкото задължение и го предават от бащата на сина, големия брат на малкия, дядото на зетя си. Държавата пък им дава земя, по закон бащина, която да ги изхранва и най-малко двама помощници, също оземлени, които да поемат стопанските работи, когато са на войски походи.
1350 г. около местните феодали, включително този на Витен и Батошево се почустват силни и не зачитат властта на Търновското царство. 22 години по-късно царят се признава за османски васал и враждата с брат му във Видин се засилва. Опитите да се използват неуспехи на турците на земите около Търновград и околностите довеждат до превръщането на севлиевските земи в негостоприемна зона.
Част от населението напуска селищата и плодородна земя запустява. Към 1430 г. нещата се успокояват и интереса от страна на новата власт към този район се засилва. Привлекателното е плодородието и новото развитие на тези земи от стратегически към икономически цели.
Османлиите наследяват и запазват правата и задълженията на местното население, мъжете вече се наричат войнуци, а техните помощници – ямаци. Същите си остават заварените имена на селищата, а и в данъчните списъци се записват мъжете, както ги е попът кръстил. Такива са Богатова, Млечево, Крамолин, Сърбие(М.Вършец), Хирева, Крушева… , където е записано, че животът си тече е по стария обичай от миналото време.
В 15 и най-вече 16 век османската държава запълва изпразнените по време на войните земи, като създава свои мюсюлмански селища, с нови имена като Чадърлъ(Сенник), Дерели(Горна Росица) и със старото си име , но „правоверни“ селяни Дебнева. Тукашната земя се отдава срещу военна служба и за това време е султанска и спахийска,
Съвсем друга е съдбата на хората от Гъбян(Гъбене), по-късно Ломнидол(Ловнидол) и Гостилица, които като Габрова, Тревна и Дренова, се наричат дербентджии, които трябва да пазат пътищата, да упътват търговците, да поддържат и строят нови мостове по реките. Заради това си задължение, тукашните селяни също имат собствена земя, а както и другите войнуци могат да я предават по наследство.
Севлиевско, което си е земеделско с плодородна земя, има ливади, поляни и скалисти възвищения. Едните са за стада с овце, кози, коне, волове и крави, а в близост са скалите, където гнездят соколи и орли, любимите птици за султанския лов. Шанджиите, атманджии,гьоренджии и наричаните се още имена са обучените хора, които наблюдават гнездата на тези грабливи ловни птици, грижат се за малките, обучават ги , заради което имат своя земя, по-малкото данъци и специална закрила.
Годините минават и службата се променя, но старите данъци си остават същите, поне от страна на държава. Някои от местните спахии, които управляват тимари(плодородна земя, приходите от която се дават срещу военна служба на мюсюлмани) не прекрачат границата. Има и такива, които я прекрачвали, но те са изключения, защото всеки един от тях иска хората му да не бягат по други места. Винаги е съблазнително да напуснеш, когато на другото място ти предлагат три години без данъци, само да се заселиш. Та затова местните управници, които нямат наследство с тази земя, се стараят да бъдат по-внимателни, поне така остава за първите стотина години.
В първите два века не престават да идват пришелци, повечето от сръбската и македонска земи. Те бягат от непрекъснатите потоци от войници, както и техните коне които трябва да изхранват, особено тези по главните пътища. Два са най-ужасяващите – така наречения Диагонален – Белград – София, Пловдив – Одрин Цариград и този на север между Дунава и Балкана, София към Никопол, Преслав – Върбишкия проход за старата столица Одрин и новата Константиние(Цариград). В данъчните тефтери са записани техните имена – Йован, Душан, Куман, Сенадин, Рашо, Филиб, Баба Новак, Михно, Димитри, че и такива на хората на влашкия войвода, победил турците в няколко битки. Често се споменават пришелци и от гърците, най-вече от Солун и тесалийско, привлечени от по-спокойните места и първоначалния живот с малко местни данъци.
Освен плодородната земя, пълните с дивеч предпланини, има още две природни богатства – водата и вятъра. Плодородието, което земята тук дава с пшеница, ечемик, ръж, овес, просо, поражда нуждата от поливка и мелене. За стотина години водениците нарастват дотолкова, че в село Градниче(Градница) те са 7 и тепавица, а в друго само една е с 5 камъка, пък на две ветровити места построяват и вятърни мерници с по 1 или 2 камъка. Нещо възможно за онези мъже, които на две години ходят по цялата империя и заедно със заплатата си, научават за новите техники и майсторенето им.
Все още, дори и в 17 век, тук е останала свободна земя, която се раздава на нови войници в Градище, Сърбие(Малък Вършец), Крушева, Летниче, Крамолин и Бяла Черква. Новите войнуци и техните помощници получават по 10 декара ниви, лозе, зеленчукови и плодови градини, хармани и стопански двор. Вече на техните си имоти, когато създават свои семейства те се отделно от бащините, защото са поели да заменят войниклъка на починалия или остарял баща , брат , зет или съсед.
С времето и службата се променя. От пряко участие като „диверсанти“ в противниковия тил, след време администрацията ги насочва със служба – грижа за султанските коне и ловни кучета, после косене на османските ливади за храна на животните от войската. В тези години, османлиите, които са живели по тези места, се прибират в по-големите градове, за да се чувстват по – господарски сред своите и най-вече далеч от тежката селска работа.
След вниманието към мъжа, трябва да е такова и за жената, особено християнката. Тя командва стопанството, когато мъжът, й войнук е на служба. Пък и когато е в къщи, защото тогава повечето време той е на полето и в гората. Нейното положение е много по-цветущо от това на мюсюлманката, която трябва да не се показва извън къщи без придружител. Затова съседите турци с желание ходят на сборовете, по Гергьовден и големите празници да гледат момите по хората и чешмите. В много села ергените са почти толкова колкото и женените, а за турците е важно да се оженят, защото иначе плащат ергенски данък. А пък младостта си е лудо време, та някой „правоверен“ може да склони „неверница“ на женитба при условие, че децата им ще запазят християнското си име.
Към 1750 г. земята е почти толкова добре разпределена между хората, че така си остава и в първите години на Княжество България. За това най-добър свидетел е академик Константин Иречек, който е я видял преди и след Освободителната война 1877/78 г.