В един търговски тефтер от 1481 г. е записано, че земята, известна, като Хоталич дава на Юсуф хан, Ибрахим Ахад, Юнус и Касъм приход от 435 акчета, заради което в годината един от тях участва във военните походи. Данъкът плащат, живеещи наблизо хора, а домовете са извън, носещата това име мерата. Около нея са 33 села с 51 мюсюлмански дома, още 975 „неверници“, сред които 56 на вдовици. Тези краища са имали тежки години, за което е показателно големия брой на вдовиците – в Градниче (Градница) те са 14.
Мюсюлманските семейства са разпръснати помежду християните и Чадарлъ(Сенник) и Али Факих, с друго име Оходен (по късно махала от Кормянско) са новосъздадени само за тях. Така се получава, че на 19 православни семейства се пада по едно мюсюлманско, като най-голямото сред тях е Дебнево, което със своите 127 домакинства, в тази година изпреварва и габровските 94. По това време делението между хората, според данъчните тефтери, е по религията им , отколкото по начина на живот.
Прибираните данъци са дадени на около 30-тина души, като на първо е началника на Никополския санджак (мириливата), на военачалник на помощното поделение в Търнови, двама сина на йеничар, един султанския паж, писаря Дурхан, арнаутина Сюлейман и на войници, които трябва да участват във военните походи насрочени през годината, както и сръбските.
Как се стига до това положение, малцинството да командва мнозинството? Основната причина е, че в продължение на повече от 100 г., или по-точно от 1356, разпокъсаната българска държава, по примера на Византия, приема османските отряди като наемници, за да могат местните големци да се борят за надмощие над съседите си, повечето пъти за земи и пари. Всичко завършва с царските синове Иван Срацимир и Иван Шишман, които първо се разделят, после и застават един срещу друг. През 1370 г. българските както и сръбските царе, които вече са турски васали, не само участват във военните походи, но предлагат своите дъщери за поредната „баязидова“ съпруга. Сред настъпилият хаос и несигурност сред властващите и за хората по селата се налага да намерят своя начин на спасение. И той е в договорката да продължат да плащат на новите военачалници старите си данъци, под нови имена. Така животът продължава с повтарящите се раждане, кръщене, женитба и смърт, празници и делници, както е по стария обичай по родове, съселяни и комшии. Данъците не се променят кой знае колко, те са тези от времето на византийското владичество, а и новите властници много внимават да осигурят някой да ги плаща, защото само с военна плячка не се издържа цялата година. Поради това се надпреварват, кой повече да се грижи за първите 3 години, когато задълженията не са толкова тежки, някъде даже са свободни от такива, само и само местните жители да се установят трайно.
Комшулукът не е труден, защото за стотината години са се научили да се разбират помежду си събралите се тук турци, сърби, власи, българи, арнаути, татари и казаци. В годините често им се налагало да застават на една и съща страна при военните походи, което ги прави и равни участници в разпределяне на плячката. В мирните месеци дори някои празниците им стават общи, особено Гергьовден, когато извеждат добитъка на паша. Тук, около Хоталичима още една причина, която ги сближава, че повечето османлии са от вярата на бекташите, с които имат някои общи религиозни обряди. Например хлябът и виното при християните са заменени от хляб и сирене при другите, а и в двете религии има поклонение към свети хора. Имат и още една обща задача, а именно да увеличават земята, която ги храни. Затова започнат да завземат нови поляни и ливади, да опознават близки и далечни гори и планини, къде са местата за риболов, в кои скали гнездят онези горски пилета, които да превръщат в ловните ястреби и соколи. Животът ги принуждава да търсят водата за водениците, вятъра за вятърните мелници, тресавищата за строителната тръстика и хубавата глина за строежи и посуда. Пак като от старо време нивите на местните хора остава призната за бащина земя. И ако не се местят, остава собственост на семейството и рода, като се предава през времето. На пришълците, които остават за постоянно също се дават ниви, лозя и дворове, заради което хайманетата, хората без постоянен адрес, остават все по-малко.
Казват, че османците много се грижат за имотите и семейството. Едно обединение на двете е отношнието към християнските вдовици. Почти винги, те се записват със своите имена и по изключение се дописва името на мъжа й. За да се уравновеси тяхното положение с това на пълните семейства, годишния им данък е намален почти на ?, но таксата при повторна женитба е два пъти повече от това на девица. От човешка страна, значителният им брой в тези години описва една картина на несигурност, която са преживели.
Приказката „Бог високо, цар далеко“ си е на място по това време, а каквото сам си добавиш ще е добро.
21 години по късно
В 1502 г. спадащите към Търнови Крушовиче-и зир , Малкова и Дебелчева с християнското население, както Чадърлъ- баля и Чадърлъ-и зир с мюсюлманите, както и Дерели, а в Душова то е едно, са записани с имената си, кой от тях е женен или не, за някои със службата им, а повече за занятията им, заради което заплащат данъците. На тази описана територия християнските имена са, освен българските, така и на власи, гърци, македонци, гагаузи и сърби.
Сред данъкоплатците някои са записани като зевайд войнуци, което означава, че са запасняци от помощните части, които се грижат за армейските коне. Някои от историците приемат, че това е продължение Втората българска държава , когато севлиевската територия е била определена за отдаване срещу военна служба на отделни родове и земята им е станала бащина. Сред селата Дебелчева е с облекчен данъчен режим, при който част от хората плащат сума на отсек (макту), с определен размер без значение на приходите си и при това освободени от извънредни данъци и повиности.
Други наблюдават и обучават ястреби и соколи за птичи лов, вече има човек, който е воденичар, върви търговията със шира, а земеделието се е разраснало, или просто не е известно от предните години. Сега освен пшеница, овес, ръж и просо, има зеленчукови и плодни градини, лозя, отглежда се лен и специално орехови дървета. Животновъдството така е нараснало, че се е наложило да има чобанин, а в турските села и двама маслари, с продукция от овче мляко, които се конкурират от християните с задължителното гледане на свине. Лозарството се е разраснало дотам, че е започнала търговия със шира между християни и мюсюлмани.
Мюсюлманското Чадърлъ(Сенник) е от две махали, като в новата има хора от грузинци и араби, а за вярата и тук са се установили ходжа и имам.
Зареждане ...
