Севлиевските войнуци

Войници, войнуци, зевайд войнуци, ямаци, все думи, които определят една много важна част от местното население, описвана в двете крайности от хора с привилегии, до такива, които са натоварени с непосилни задължения. Възможно е, да е нещо посредата, а пък защо ли не и много различно, както са и отделните хора. Защото всеки си е човек, пък и жизнената му пътека не винаги съвпада с тази на другите около него.
Повече от описвачите поставят началото във Втората българска държава, защото по нейно време воената плячка не е основното, което осигурява живота на тези хора,поради което по ромейски модел се раздава земя, която да служи за живеенето в мирно време. Същото продължава и след завършека на българското и началото на османското управление. Новото вече е, че договорката между двете страни не е на най-висше държавно ниво, защото в началните години такова няма, затова местния отговорник и селския старей си определят правата върху земята и задълженията във военно време. Другото идва заради многото преселници и хайманетата(хората без постоянно местожителство)В селската мера има много свободна земя, защото населението сериозно се е разредило заради несигурните години продължили почти век, от 1356 до 1430. Българи, сърби, гърци, украинци, власи и татари, живеещи на Балканите и дошлите, първо като техни съюзници, повикани от царе и боляри, турци от Мала Азия, вкупом. съвместния живот им отреждал да изберат съседството, особено когато става въпрос за печелене на военна плячка.
След тази балканска съдба, на севлиевската земя, отредена за раздаване срещу военна повиност още по българско време местните хора продължили да се използват, като помошни воении и от новите управляващи при същите условия – собствена земя, по-малко данъци и няколко месеца, от пролет до есен служба на смени през 3 години.
В специалните данъчни тефтери, от 1528 г са отбелязани 20 села с 69 войнуци и 140 ямаци, повечето както е записано „вместо баща си“. От тук излиза, че ако за това време 18 годишния момък е готов за служба, то трябва да се върнем във времето на поне 1510 г., а може би и по-рано, към първите тефтери от 1478 г. Ето какво пише за войнук от село Градище: „Войнук Грозе, син на Йован, вместо баща си. От село Крушова. Ямаци: Нено, син на Стоян, вместо баща си. От село Градище. Лакно, син син на Черньо, вместо баща си. От село Градище.“
В правовият ред има и друга особеност – тези хора имат свой командир, който не само им нарежда службата, но той е и единствен техен съдник, дори и пред казалийския кадия, на който са подчинени мюсюлмани и християни. За техните права се пише чак и от Захари Стоянов, когато техните дружини напролет със гайди и знаме тръгват към големите градове за да косят трева за сено и да гледат армейските коне, а по-добрите и ловните султански кучета.
Записаното „вместо баща си“ се повтаря повече от половината пъти, но не единственото. На друго място този път от Коюфче(Коевци, Сухиндолско): „Петри, син на Тано, вместо Йован, негов брат.“ Значи освен бащата може да е „вместо брат си“, вместо човек не от семейството, а при женските бащи, негов заместник става зетя.,Така е за Стоян, зет на Рад, вместо споменатия.“Има една особеност, че не всички са от едно и също село, както бащата, така и неговите наследници са от различни места, което не е като в дервентджийското Габрово, където хората живеят на родове и младите наследяват не само службата, но и имотите от своите роднини. В годините са се запазили някои тефтери, при прочитането на които например тези от 1528 г. не се повтарят с имената на от 1548, макар да са писани за едни и същи села, което си е една промяна.Тя е както е отбелязано поради бягство или отказ, пък може и поради некадърност. Последното е много важно за задачата, защото първоначалния подбор е бил много внимателен, като включва физическите им и уствени качества.
Във времето на военната служба, грижата за земята и реколтата на войнука се поема от неговите ямаци, хора от други селища, та дори от град Търнови.
Имената им са една смесица от български, сръбски, влашки, малко украински и гръцки, което си е в тон с времето и Балканския полуостров. Например: Влайо, Душан, Йован, Радивой, Тодор, Михно, Яни, Петро, Филип, Драгошин, Димитри , Оливър, Пулат, Нехриз, Михтан и така нататък.
Нещо, което впечатлява е, че повече от 200 зрели мъже в този край образуват една значителна помощна военна част, обучена да борави с оръжие, имаща отделно правосъдие, както права и задължения, признати и защитени от централната власт. Тези хора сравнени дори с целите мюсюлмански селища и няколкото местни турски семейства в останалите са два пъти повече. Това е част от тогаващия реален живот, такъв, в какъвто го превръщат българските царе и велможи, заради своя егоизъм в търсене на богатството.

Граматик Стоян, син Мирко и Севлиевската енория

Времето е 16 – 17 век, а това за което става дума са православните църкви в Севлиевска енория. За тяхното съществуване се споменава в данъчните османски тефтери, защото за това време написаното на арабски е официалното свидетелство за живота по тези земи.
В 1559/1560 османска година в дефтера за земите бащини на соколарите от Севлиевско е записано, че овощната градина на Добри от Ломни дол, син на Комаро е близо до църквата. Това е един дял, който е равен на един дьонюм, малко под един декар, граничещ с тогавашното землище на село Хирева. За неразбралите това са днешнте села Ловнидол и Хирево, историите на църквите на които започват от 19 век. Промяната идва най-вече на първо мястоотовоизлезлите документи и на да премахне учебникарската граница между турско робство и османско владичество.
През данъчната 1516/17 г., в каза Хоталич, която е към Търнови са регистрирани за данъкоплатци 3-ма свещеника в Бериова, по 2-ма в Крамолин и Димянова и по един в Богатова и Хирева. За 1541-45 г. 3 ма са в Батошева, пак 2 в Крамолин и Ломни дол, толкова в Добрамирка и Гъбян, по един в Дамянова и Градниче. През 1548 г. поп Станьо от Крамолин, който бил войнук от това село, решил че не е му добре, избягнал някъде, но властта попълнила неговата липса и предала имотите му на войнук Тодор, син на Драган. Местните свещеници останали и в 1600 г. в Агатова, Хирева, Ломни дол, Богатова, Крушева, Дебнева и в село Мардун с 3-ма. През 1613/14 г. в Гъбян, Бериева и Дебнева те станали по 5 човека, на други места по двама и един, но вече от мюсюлманската страна имало няколко имама, рая на свещения град Медина и текке-и насиб, или дервиш, за запалване на огъня в близкото теке. Положенито се попроменило в полза на мюсюлманите, като в религиозно съотношение през следващите години станало почти наравно. Все пак в 1650 г. Севлиевско било примамливо не само за пенсионираните йеничари и спахийски синове, но и за някои габровци.
През 1691 г. в Ломни дол е записан данъкоплатец, който си е изплатил данъка с пари спечелени като „граматик“. По това време в околните селища повечето били земеделци, овчари, говедари, ратаи, един кавалджия, няколко кираджии и майстори на каруци и резервни части за тях. Е между тях имало майстор на боза, шивач на такета, но представянето на науката от местния граматик е друго нещо, което не е отбелязано в изследвания в българската история. В границите на Търновската метрополия още от 1557 г. немски пътешественик, сподвижник на по-известният Стефан Герлах, споменава, че имало 600 църкви, около 30 манастира и 5 резиденции. В по-късните извори Севлиевската енория е една от признатите за Търновската метрополия, така че къто се върнем назад, споменатите бройки селски попове, не са някакво изключение, а постоянната им бройка отговаря и на стойкостта им във времето. Но да се върнем на граматикът. Разбирането за такава прфесия е , че преписва църковна книжнина, съставя религиозни четива, например прповеди, подготвя учебни помагала за подготовката на нови свещеници, учи деца на часослова, месецослова и Отче наш.
Не е изключение в 16 и 17, както и в следващия век, към църквите да има килийно училище, където да се учат бъдещите попове, монаси и местните стареи на четмо, писмо и елементарна аритметика. Та как иначе ще се подготвят селските примикюр и кехая, все хора, отговорни за общите работи на селската община – от духовното до стопанското.
Църковните историци пишат, че в Османската империя българската църква се е „демократизирала“ след като грижата за нейното съществуване се поела от миряните, останали верни заместници на духовните си водачи.
Животът продължава и без описваните исторически личности, този път замествани от така наречените „обикновенни“ хора.