Българският учител – сърцето на просвещението

МИЛКА ДЕШЕВА
Месец май ли дойде
с божури и цветя,
пак Кирил и Методий
славят усмихнати деца

България е единствената страна в света, която има празник на писмеността. Единствената страна, която има духовни храмове, наречени читалища. Има музей на кирилицата в гр. Плиска, дело на арменеца Карен Алексанян. И химн – възхвала на книжовността, който се пее повече от век и е преведен на 21 езика. България с гордост развява знамето на просвещението, на което пише „ че и ний сме дали нещо на света и на вси славяни книга да четат“ Ив. Вазов.
И след всичките примери за гордост трябва с болка да признаем, че е покрита с тръни светлата диря на просвещението, чието начало е още през IX век, когато великият княз Борис I Михаил гостоприемно отваря порти за кирило-методиевите ученици, които донасят най-скъпоценния плод – първата славянска азбука глаголицата, дело на първоучителите Кирил и Методий.
И тръгват духовни лица, книжовници, писатели, учители, за да засяват с много труд и любов нивата на знанието. В тази нива, като учители пускат своето благодатно семе, едни от най-великите български мъже – Левски, Ботев, Славейков, Ст. Михайловски, Стефан Пешев… Дело на учителите са и първите най-важните атрибути за българското образование – буквар, граматика, речник.
Тази година се навършват 200 години от онази далечна 1824 г., когато в румънския град Брашов младият тогава учител Петър Хаджиберович създава делото на воя живот – „Буквар с различни поучения за българските деца“. 140-те страници на буквара съдържат осем раздела, като само първият представлява истински буквар – с азбуката и важни граматически правила. 12 илюстрации на животни като крокодил, камила, носорог, кит, делфин го правят любопитен и нестандартен и го популяризират като „Рибен буквар“. Поместени са и молитви, които трябва да знае всеки ученик, добри съвети за възпитанието, басни, физически сказания, случки от живота на древни цивилизации, информация за продукти като тютюн, кафе, сол. Последният раздел е посветен изцяло на аритметиката. Една малка енциклопедия, това е „Рибният буквар“, изиграл голяма роля в налагането на модерните педагогически идеи.
„Бъдещето на един народ зависи от неговите училища, а сърцето на училището е самият учител. Не е достатъчно учителят да знае своя предмет. От него още се иска да бъде образец на нравствена чистота, защото децата постоянно искат да подражават на неговите дела. Той, учителят, трябва да бъде носител и на традиционното и на новото“ – из реч, произнесена в Народното събрание през 1897 г. от тогавашния министър на просвещението Иван Вазов.
Съвременно и актуално звучат тези думи на Патриарха на българската литература. Не само образован, но и иновативен, нестандартен, готов на всякакви предизвикателства трябва да бъде съвременният учител. А те са толкова много. Откъде да започне? Не само в навечерието на празника и на самия празник, но при всяка възможност учителят трябва да кодира у своите ученици гордост от великото дело на двамата братя, равно на най-големите духовни победи на човечеството, дело за което папа Йоан Павел I през 1981 г. ги провъзгласява за покровители на цяла Европа. Българските ученици трябва да познават знакови моменти от това дело, същността на което е създадената от тях първа славянска азбука – глаголицата, за нуждите на славянското княжество Великоморавия. Заради тази си дързост да наредят глаголицата до трите уж богоизбрани азбуки – гръцка, латинска и еврейска, двамата славянски апостоли биват жестоко преследвани, изтезавани, в резултат на което Кирил мъченически умира само на 42 години. Техните ученици Климент, Наум, Ангеларий, Сава, Горазд спасяват тази азбука, донасяйки я в България, а по-късно създават по-съвършената кирилица, на която днес пишат около 250 млн. души в 24 страни от Европа и Азия. Тя е една от трите официални азбуки на народите от ЕС. От 1990 г. 24 май е официален празник в Република България.
Дълъг и сложен е и процесът за възстановяване на счупеното доверие между учител, ученик, родител. Не по-малко тревожна е пропукалата се национална идентичност у младите хора, прозираща в загубата на морални ценности и обезсмисляне на понятия като „род“, „родина“, „патриотизъм“. Посланието на Паисий „Българино, знай своя род и език“, задължителна украса на някогашното българско школо, отдавна е затикано в ъгъла. Учителят е този, който изправяйки се срещу настъпателния поход на латиницата, трябва да прочиства затлачените умове на младите хора не само от чуждиците в езика ни, но и от бляскавата и фалшива измама на всичко чуждо. Да не бъде глух за такива изкази като „моята любима кухня е азиатската“ или „аз не слушам българска музика“.
Ако навлезем по-дълбоко в дебрите на образованието, ще се натъкнем на несъвършените и постоянно променящи се учебни програми, особено тези по история и литература. Учителят трябва да бъде на „ти“ с наглото изопачаване на българската история, въртяна на шиш от уж компетентни професори и доценти. На окастрено дърво, от което са обрани най-сладките плодове, приличат днешните литературни програми след свалянето на знакови творби от българската и световна класика. И това едва ли ще разтовари учениците, но със сигурност ще ги направи духовно по-бедни. Болезнен е и въпросът с вариантността на учебниците, в които някога се промъква и политически елемент. Учителят трябва да избира примерно между приказка от арабската принцеса Шехерезада и откъс от дневника на 16-годишното еврейско момиче Ане Франк „Задната къща“. Пак учителят е този, които трябва да открие силата на книгите в дигиталния свят, да има будно око за иновативни прояви като панаирът на книгата в Лондон през месец май, на който България ще има свой щанд.
Учителят! Като на самотен остров се чувства той в резултат на неглижираното отношение на държавата към образованието, а въпросът „Защо?“ продължава да бъде без отговор. Защо въпреки подкрепата на психолози, педагози, медиатори, логопеди, въпреки немалкото образователни проекти като „Силен старт за децата“, „Успех за теб“ и много други, въпреки любимото послание на МОН учителите да работят за изграждане на умения и компетентности у учениците, слабите резултати са факт. Рядко, като метеор, проблясват успехите на ученици, доказали се в различни олимпиади. Капка в морето е това на фона на гвардията млади хора, необхванати от образователния процес.
А България, станала на крака, отново ще запее „Върви, народе възродени“. Като бели гълъби отново ще полетят прекрасните свещени думи за възхвала на българската реч. Ще звучат най-обичаните песни от фолклора, в които е вкоренена народната душа. С ухание на цветя, окичили портретите на светите братя, светъл, колоритен и горд ще бъде и този 24-ти май. Начело ще бъдат българските учители, които са били и винаги ще бъдат сърцето на просвещението. А ако до тях застанат умни и далновидни депутати, които да превърнат образованието в държавна политика, както е направил княз Борис I, да вярваме, че в недалечно бъдеще образованието ще има нова визия.
Учителю!
Поднасям ти цветята на земята.
И ако те не стигнат, ще откъсна за тебе светлите звезди.
Ще ти ги дам да имаш много радост и надежда в нелеките си дни.
Честит празник!