РАЙНО ДОБРЕВ
Утре, 22 юни, е „Черешова задушница“. Тя не е празник за веселие и богати софри, а ден за размисъл, за вглъбяване в собствената си душа, за възкресяване на имената и образите на тези, които са ни създали – многообичните майки и бащи, на тези, които с добрината и безкористието на сърцата си са ни дали подавали ръка в трудни за нас моменти. Освен с тъжните си мисли, съхранени в безукорната ни памет, с какво друго бихме могли да изразим синовната си и дружеска обич към тях? Най-искреният и добронамерен израз на преклонение е да посетим гробищния парк и да оставим пред прага на вечния им дом шепа зрели череши, с които пролетта, първа сред годишните сезони, ни напомня за неизменния кръговрат на живота: раждане и…..чакане – нечакана смърт.
По случай 138-та годишнина на вестник „Росица“ главната редакторка Минка Минчева, проследявайки историята на това вековно издание, хроникирало превратностите на времето, казва: „Четете вестник „Росица“, ние имаме още какво да ви разкажем“.
И има. Три пъти в седмицата „Росица“ е на гости в много от домовете на трийсетте села на общината. Не отминава и Търхово. Аз съм роден тук и дойдох да изживея последните си дни в него. За зло или добро в паметта ми се е загнездила една от най-тъжните черешови задушници. Ще ви разкажа за нея.
Беше през годините на Втората световна война /дано няма трета/. Единственото място, където вярващите можеха да скръстят ръце и с поглед, отправени към олтарната икона на Христос и образа на Светия отец, изографисан на поднебесния църковен свод, се молеха да им върнат живи и здрави воюващите на фронта млади синове, бащи, съпрузи. Уви! Близо двайсет от тях не се върнаха.
На „Черешова задушница“ попът отслужваше света литургия. Отпяващ на думите му беше клирикът Радко Марков, който не беше, но се изживяваше като духовно лице. Отличаваше се с чуднокрасивия си певчески глас, с който трогваше и просълзяваше.
Къщата ни беше на разкрач от църковния двор /там е и сега/. Виждаха се прозорците и стъпалата, които водеха към стаите на килийното училище, залепено до западната стена на храма. Тази близост до светата обител беше причина аз, още от малък, да съм неизменния „чукач“ на църковното клепало. Срещу два железни лева, завити в домашно тъкана памучна кърпа, в ден на поредно погребение, не слизах от върха на „Чукалото“, но имаше и нещо друго, което ме свързваше с църквата: на важни богослужебни литургии, по желание на попа, аз крачех след него като поддържах пеша на църковната му ливрея, носех и му подавах, както канонът изисква, димящата от разпаления тамян кадилница.
В деня на една от черешовите задушници, която паметта ми още не е намерила сили да изтрие, Радко Марков не дойде да отпява на попа. „Защо ли?“ – питаха се миряните. Причината: тя беше колкото тъжна и трагична, толкова и по дяволски греховно-комична.
В миналото Търхово беше известно най-вече с обширните си сливови градини. Нямаше дом без тези родовити дървета, които пълнеха казаните със сочни плодове за варене на пивка ракия. Лозята бяха оскъдни, останали от годините след чумната епидемия, а черешите… Те не бяха на почит. Е, имаше едно дърво, което мамеше погледите и врабчетата, но то беше в сградата на Радкомарковия имот. Ден преди задушница комшийката му Кита решила да откъсне няколко зрънца, които да отнесе на гроба на починалите й родители. Радко, който освен с божествения си глас се знаееше като човек с труден, необуздан характер, я видял и незабелязан поел след нея, изчакал я да се качи на дървото и преди да е откъснала първите череши, яростно втвърдения му глас я стреснал: „Така, значи, дошла си да крадеш, а?!“ и размахал тоягата, с която се подпирал. Уплашена, Кита понечила да слезе, но стъпила накриво, подхлъзнала се и възтежкото и тяло се стоварило върху твърдата земя. Без да и помогне да се изправи, Радко уплашено побягнал към къщи. Съпругът й Стоян Цанков тръгнал да я търси, но било късно – намерил я мъртва.
Както се казва на съвременен изборен жаргон, този отдавна отлетял в миналото ден на „Черешова задушница“ мина „две в едно“: утринна литургия в памет на мъртвите и прощално опело за простилата се с живота Кита.
Радко повече не се появи в църквата, попът, на който отпяваше се обеси, а неграмотната баба Тота, която беше надарена с природна енциклопедичност не пропусна да каже, не с ирония, а с нескрита тъга: „Господ вижда, той всичко вижда и не отминава без да накаже този, който заслужава!“ Не мина много и единият от тримата синове на Радко – Стефан почина, а първородният Марко се върна от фронта с обезобразено до неузнаваемост от шрапнелен удар лице.
Какво ли още ни чака след утрешната задушница?
Риторичен въпрос, но каквото и да е вестник „Росица“ няма да пропусне да ни го разкаже. Търсете го, четете го, той е добър приятел и другар.
Зареждане ...
