РАЙНО ДОБРЕВ
Живеем в превратно време. Отчуждението между хората расте. Всяка сутрин първите радио-телевизионни новини, вместо с музика за добро настроение през деня, започват с вестта за поредното убийство на мъж или жена, за кражби, за порутени надгробни плочи, за изнасилвания и педофилия, за Кристина Дунчева от Сандански умъртвила двете си деца, защото са от мъжа, когото мрази, за Дебора от Стара Загора, интимния приятел, на която я оставил с нарязано от нож лице, за ж.п. Машиниста-изверг, прерязал спирачния маркуч на локомотив, за да отмъсти за нещо на свой колега, тръгващ на път с дълга вагонна композиция, за Ани и Явор, прегазени на пешеходна пътека от дрогиран шофьор, седмица преди да сключат брачен облог, за двамата малолетни близнаци, прикрили убийството на Митко от Цалапица, за възрастните мъж и жена, решили взаимно да сложат край на живота си, изоставени и забравени от тези, които в дни на любовно опиянение са създали, за ….
Лошотиите, които съпътстват дните ни, нямат край. Защо? Този въпрос, загнездил се в душата ми като змия-усойница, гони не само моя, но и съня на хиляди, на милиони като мен. До кога? Няма ли да има край? Чука ли на вратата ни трета световна война? Въпроси, въпроси без отговор и надежда.
Приятно ми е в петъчен ден да крача из пазарската улица на Севлиево, да шаря с поглед над подредените в ляво и дясно маси, отрупани с плодове и зеленчуци – букети от свежест и цветове, а зад тях потропващи от утринния хлад мъже и жени, млади и стари, дори и деца предлагат подканващо „рожбите“ на своя труд. Оглеждам се в обгорените от слънце лица, опитвам се да надникна зад лъчистите им очи – има ли в тях зрънце от покварата, която ни залива, искрица от светкавиците на земния ни небосвод, в недрата, на който бушуват неподвластни на разума страсти. Не, ведър ми изглежда ореолния хоризонт, до който погледите им достигат. Размяната на пари срещу килограм домати, краставици, ябълки, круши, гъби, пресен лук и чесън, дини, пъпеши, магданоз и целина, разсад за късни домати и праз гони мислите им от покварата на деня.
Илюзорно или истинско е спокойствието, с което пазарската пъстрота ме изпълва? Поддавам се на самовнушението, че е истинско. Хората, способни да го разбунят не са тука. Ако ги има, те се крият под булото на престорените си усмивки, дошли са не да изпитат радост от видяното, а да набележат обекта за следващата си извратена злоба. Жалко е, че ги има, но ги има. Отмятам мисълта си за тях и в паметта ми се прокрадва образът на човека, когото съзнанието ми продължава да приема като олицетворение на човечност и доброта, недокоснати от лицемерието и фалша.
След дългото скитане като журналист из Европа и страните от Далечния изток до Афганистан, реших да се завърна, да се разделя с разкоша на красивата, слънчева Стара Загора, да загърбя построения с мерак апартамент и да кротна старините си сред тишината, чистия въздух и омайващата песен на птиците, които огласят простора на село Търхово, сгушено в северното подножие на петнайсеткилометровата снага на Витата стена, краят на която се мие от водите на река Янтра край едноименното село. Стъпих с боязън в двора на порутената от времето бащина къща с наследено лозе пред нея, огледах я и реших: „Ще я подновя, ще я върна в годините на моята и нейната младост, когато подсмехурниците в селото я наричаха „Бараката на Марин Добрев“ – ниска, приземна, невзрачна.
И започнах. Бях още „млад“ – над седемдесетте и работата от сутрин до вечер не ме уморяваше. За всичко, което ми потрябваше, тичах до града, там има всичко, магазините преливат от стока, но навреме осъзнах, че подходът ми е грешен, че губя ценно време. В един от миговете на отдих, пресметнах, какво още е нужно, да довърша реставрацията, наех товарен камион, напълних го с още пясък, цимент и вар, арматурно желязо, дъски, греди и летви за пренареждане на покрива. Минах през железарските и магазините за подръчни инструменти, върнах се и струпах всичко на куп. Като видя, какво съм сторил, жена ми се „хвана“ за главата. „Ти си луд – рече, останаха ли ти пари за ядене?“ Успокоих я с примамката на хубавите дни, които ни очакват и че всичко, което съм купил, скоро ще си намери мястото, което заслужава. Но не стана така. Видимо спокойна тя тръгна за в къщи за да даде поредната инсулинова „закуска“ на 20-сет годишния и диабет. Видях я в мига, когато понечи да отвори входната врата, но нещо невидимо сякаш я тласна назад и я простря на тротоара. Настана смут, надойдоха комшии, долетя линейката на Бърза помощ.
Всичко свърши в рамките на 24 часа. Пречупената над коляното на десния и крак кост, въпреки неимоверните усилия на севлиевските лекари и сестри, сложи точка на житейския и път. За диабетици като нея и най-малката телесна рана може да доведе до…
Едва ли ще се намери човек, който в подобна на моята ситуация участ, ще надмогне стреса болката и тревогите и ще продължи да върши това, с което се е захванал. Абсурдно е дори да се помисли, че е възможно. Мина седмица, отлетя като вихрушка месец, превъртя се трети, наближаваше година от злокобния ден, а аз продължавах да тъна в бездействие и размисли. Идеи, мечти, надежди – всичко се срина и ме затрупа. Нямах сили и желание за нищо, всичко се превърна в кошмар, изход от който не виждах.
Казват, че времето лекува. Има истина в тази заблуда. Когато мисловната година се струпа в подножието на 90-тия ми житейски връх, напрегнах сили, подбутах задрямалата си в безвреме воля, отворих очи и се запитах: „Предавам ли се, това ли е краят, дошъл ли е последния ми час? Не! – отговорих сам на себе си – Деменцията още не ме е навестила, а склерозата се прави, че ме е забравила, че животът въпреки болката и несгодите е неповторим, и продължението му зависи само от нас, от мен.“
И пак започнах, днес малко, утре повече и къщата потръгна. Подновените й прозорци-очи се напълниха със слънце и светлина, грейна червенината на покрива, надигнаха снаги плодните дръвчета, които бях насадил, лавна куче, пропя петел, кокошият му харем се изпълни с красиви ярки, в пизюлите се белнаха първите им яйца, замяука котето, което някой ми подхвърли и плъховете по тавана се разбягаха. С две думи: животът ми отново стъпи на твърда почва и се изправи на собствените си нозе.
Дали е внушение или добре прикрита хитрина на природата, да чисти по този начин уродливата душевна пустота, науката не дава отговор, но това което преживях и надживях, ми даде сили и кураж да прогледна по-надалеч – зад хоризонта на досегашните ми мрачни дни. В затрупаното ми с непрогледни облаци житейско небе просветна лъч с образ и име на човек, когото никога няма да забравя. Казва се Димитър Недев – едър, добре сложен 50-годишен мъж, началник на склада за дървен материал на фирма „Узана-99“ в западния край на града. С какво той ме трогна и върна вярата ми в хората? Историята е кратка. Две години след смъртта на непрежалимата ми Евгения, с която преживях в мир, спокойствие и обич 66 години, се наложи пак да потърся услугата на „Узана-99“. Като ме видя, лицето на Димитър присветна от непристорена усмивка. „Ооо! – възкликна, най-сетне пак да се видим, не знаех тук ли си или те няма, но интуицията ми подсказваше, че отново ще се срещнем. Запомнил съм те, казвай какво ти трябва.“
-Имам нужда от 4 квадрата добре рендосани шпонтени дъски.
-Имаш ги!
След по-малко от час поръчката ми беше изпълнена. „Колко?“ – попитах и бръкнах в джоба си за пари. „Нищо!“ – отвърна Димитър. Погледнах го недоумяващо, дали се шегува или казва истината. „Как така нищо?“ „Подарък от фирмата – рече, дребна работа, забрави! Радвам се, че дойде да вземеш и това, което преди година, две беше забравил.“ „Забравил!? Какво съм забравил?“ Димитър се обърна към нисичката с умни очи и миловидно лице жена, на която трябваше да платя. В ръцете си тя държеше тумбеста найлонова торба, Димитър я пое и като се обърна към мене, рече: „Ето какво беше забравил, връщам ти го така, както го беше оставил“. Взех торбата, разгърнах я и онемях: в нея бяха всичките подръчни инструменти, които преди две години бях купил – гвоздеи, болтове с гайки, красив френски ключ, клещи за рязане на метал, бургии за тухли и дърво, ъглошлайф с два резервни диска и какво ли още не. Мислех ги за загубени по пътя на товарната кола, която бях наел. След толкова време непотърсени, те са били добра находка за простовато мислещ човек, но не и за Димитър. Запазени бяха дори касовите бележки от магазините, в които бях пазарувал.
Станах от пейката, на която бях приседнал с подкосени от изненадата крака, обгърнах яките мъжки рамена на Димитър, едва чуто промълвих: „Благодаря!“ и усетих напиращите в очите ми отдавна пресъхнали сълзи.
Ако някой познава Димитър Недев и го срещне по път, жест на добра воля ще е да го поздрави с поклон и вяра, че доброто все още го има, а версията на църквата, че живи светци няма, името и образа на Димитър, потвърждава обратното – има ги, те са сред нас, но рядко ги забелязваме.
Зареждане ...
