В търсене на трудните хора

ПРОФ. Д.Р.Н. ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Монтескьо казва: „Принципът на демокрацията се руши не само тогава, когато се губи духа на равенство, но също и тогава, когато духът на равенство се довежда до крайност и всеки иска да бъде равен на онези, които той е избрал за свои властници“. И когато в този световъртеж на небивали очаквания, на това, че ще се случи и получи някак си, то си мисля, че лудостта е обзела народа ни и не му дава покой.
Публий казва, че „луд е този, който не умеейки да контролира себе си, иска да управлява другите“. И за да го докажем – ето ни отново на мегдана да търсим причините, а те отдавна са известни и доказани във времето. Как да чуем мъдростта на времето и как да се опитаме да ползваме поне малко от тази мъдрост е въпрос на интелект, манталитет и най-вече на сила.
Сега по-хитрите са се снишили по стар и изпитан български принцип, други летаргично са оставили нещата да се случат и едва малка част от останалите се опитват да кажат и покажат това, което мислят или да предупредят за това, което трябва да се стори, а не после пак „попарата“ да е гореща и не по вкуса ни.
Джоан Роулинг, авторът на „Хари Потър“, описва в своята книга днешната българска ситуация по един добър начин „Голяма „клечка“ – това е човек у когото образованието надвишава интелекта. И да не забравяме, че „успелият революционер става държавник, неуспелият – престъпник.“ (Ерих Фром).Сега сме във времето на краткото очакване кой ще бъде революционер и кой – престъпник. Ако не го разпознаем ще опитаме пак и пак – така уж казва и предопределя демокрацията.
Но тя, демокрацията, е някакво състояние не само на правни норми и ред, но и на духа. А той, духът, ни липсва и отсъства най-често от нашата същност. Все теми и въпроси от доста личен и дори интимен характер, които определят и поставят обществото ни пак и пак в ситуация на търсещо своето спасение, та дори и по така наречения демократичен начин.
Професор Марко Семов дава един добър отговор за бъдещото развитие, което така или иначе, вече ни се случва:
„Какво е глобализацията, тепърва има да видим. Тя е преди всичко икономически процес. А там, където има икономика, има интереси. Нито народите на Европа, нито пък САЩ, са се отказали от своите интереси, а покрай тях и от своята самоличност. Нещата всъщност не са така идилични, както ни ги представят някои от нашите политици. Глобализацията е процес, но тя има и своите противници. Американците имат социолози, които най-задълбочено изследват този процес. Ние сега, например, се изтрепваме да учим английски език. Уча го дори и аз. Но броят на говорещите английски през последните 30 години намалява – от 7,8 на 6,8 от населението на света. Смяташе се, че Интернет и компютрите ще ни накарат да говорим на един и същ език. Пълни глупости и невежество. Сега при Бил Гейтс работят 25 българчета – мозъци, сиво вещество – които в най-скоро време ще извадят ново поколение компютри, на които всеки народ ще може да общува с другите народи на своя национален език… Европа е достатъчно изплашена от грубите форми на глобализацията. Но един силов процес, какъвто е глобализацията, поражда и антиглобализационни сили. Народите не са се отказали в никакъв случай от своята идентичност и няма да го направят, защото това означава изравняване на техните култури, обезличаването им, а това би било началото на края за културата въобще. Това би бил наистина краят на цивилизациите. Е, ако стигнем до там, драмата няма да е само българска“.
Промените винаги настъпват – дали те са желани или нежелани, очаквани или неочаквани, те ни спохождат независимо от степента на нашата готовност да ги понесем. Дали ще се случат и сега е въпрос на време, но и въпрос на правилна преценка и оценка. Лошата такава би причинила премеждия, които трябва да преодоляваме във времето и пространството.
„Само ако политиката престане да носи келепир, привилегии и леснодостъпни и осигурени от закона кражби. И стане място за добродетели, за достойнство и за патриотизъм. Но толкова време вече нищо ново не се случва при нея. Само се сменят идолите, ала една нова драскотина в политическото поведение на нашите властници не се появи. Загрижени са и милеят за народа си само пред микрофон. Но пък са много изобретателни да нанасят удари под пояса. Без да знаят, че от играта на демокрация, така характерна за политическия ни живот, по-страшна е само диктатурата. Но дори една просветена диктатура може да е по-полезна от непросветената и фалшива демокрация“.
Нека има по-малко фалшива демокрация и по-малко келепир от тази работа. И може и да се получи по-добър резултат! В тази безкрайна тирада от споделена умност дано намерим достатъчно сила, пък и достатъчно смелост, в това безкрайно вечно послание: „Аз те мисля, родино! И чувам…“, завещани ни от Павел Матев:
С този избор, тревожен и сложен,
аз те моля: над всички беди
върху гроба ми беден да сложиш
синева с полунощни звезди.
Какви прости думи, изречени в кратки и точни послания, а дават толкова мъдрост. Нека бъдем мъдри, нека бъдем силни, но и достатъчно смели в трудните и неизбежни избори на нашето време. Защото то е наше тогава и само тогава, когато участваме в него!
Заслужава си да правим определени усилия да осмисляме „народопсихологията“ на Марко Семов. И днес все повече имаме повод да си я припомняме. За да намерим трудните хора, които да вземат трудните решения за демокрация, от която няма да боли…