ПОДПОЛКОВНИК /З/ ЙОТО ЙОТОВ,
кореспондент на вестник „Българска армия“
Първата световна. Добро поле и отстъплението. Солунското примирие и жестокият залог-над 100 000 мъже да останат в плен, без бой и поражение, за да не бъде окупирана от сърби и гърци България! Там, където угасна мечтата на цели поколения родолюбци! Унизена Родино! Настъпил е час, всеки да направи своя избор-пред царя, пред войниците си и пред достойнството и честта си. Бил той престолонаследник, генерал-командир на дивизия или обикновен войник, останал до последно на поста си.
При вида на отстъпващите колони войска, неразбита в сражение, при вида на паникьосаните и объркани щабни офицери, при вида на заграждащите пътя към България колониални и сръбски полкове, във всеобщата суматоха, безпътица и лутане в македонските планини мълчаливият подвиг на малцина остава скрит и непризнат, но спасява от поругаване и гибел хиляди войнишки животи, а те така и не разбират, кой е техният спасител!
Парадоксално, общоизвестен факт е, че двама български генерали с риск да загубят златните си пагони, не се подчиняват на царската заповед да предадат в плен на Косово поле своите дивизии, нарочени за „заложнически“ и ги връщат, пресичайки напряко стръмните урви, върхове и клисури на планините Плачковица и Голак, жертвайки оръдия, ракли с боеприпаси и обоз, хвърлени в долищата и пропастите, но достигат с целия си човешки състав до родна земя!
Но тези генерали – героят от Тутракан Пантелей Киселов и Иван Бончев изпълняват мисията си на войсководци благодарение на куража на един боец, неотлъчно останал до тях, когато всички други телеграфисти и телефонисти, са изчезнали в колоните на отстъпващата тълпа пехота, захвърляйки апаратите и оставяйки командирите без свръзка. И съдбата на всички тях, и на генерали, и на войска се оказва в ръцете само на един, но достоен войник – хелиографиста старши подофицер Христо Койнов Памукчиев, от село Градница, Севлиевско.
След много години той ще наруши своето мълчание, за да разкаже това, което е счел за върховния си миг в живота, мигът, заради който си е струвало да поеме риска, наравно, че и свръх този на онези двама генерали.
Септември 1918 г. Безимен връх на Голак планина, в ниското посред нощ в тъмното, се лутат войнишки колони, слепешката, налучквайки като воините на Самуила кози пътеки, просеки и горски коларски пътища. Далеч на север единственото каменисто шосе Щип – Кочани вече е преградено от чернокожа и сръбска войска. Топографските карти на офицерите не сочат изход, само компасът показва накъде е старата ни граница. Далеч на запад, невидими зад планинските ридове, наши полкове вървят в невярна посока без свръзка и команда право срещу преградите на тържествуващите победители. Христо Койнов е запазил последното останало годно при поход средство за свръзка-нощния оптичен телеграф – хелиограф, с който войната го е обучила да борави до съвършенство по морза и с шифрован код.
Ето разказа му:
“…Трета бригада от 5-та Дунавска дивизия бе изостанала, а тя беше „заложническа“, трябваше да попълни числото 100 000. Генерал Киселов, командир на 4-та Преславска дивизия, пред очите ми настоя пред командира на моята, 5-та дивизия, генерал Иван Бончев на свой риск да действат и на своя глава искаше да я откъсне, да я спаси. И ме извика. Думите му разтърсиха душата ми:
-Ако ти успееш да се свържеш с 3-та бригада, войниче, ще изтриеш сълзите на шест хиляди майки…Половин дивизия е това. Там са най-храбрите ни воини! Хора от челик…Не се съмнявам, че носиш българско сърце и няма да заспиш цяла нощ, но ще намериш бригадата. Всяка минута е скъпа!
Доверието ражда доверие. Бях доволен от генерала. Един генерал се държеше с мен – войника като с приятел, като с другар, как можех да не изпълня молбата му. Това не беше заповед – беше молба. Часът на моята хелиографска станция беше ударил. А заедно с нейният и моят! Защото в моите ръце беше съдбата на цяла бригада, на половин дивизия.
Откарах станцията на върха, нагласих апарата и започнах да търся връзка с трета бригада, непрестанно:
– Трета бригада, трета бригада! Пътят Щип-Кочани затворен, дръж посока Дупница. И така, без почивка цяла нощ. Аз виках, молех, питах, търсех изгубената бригада! Около 3 часа сутринта от нейде се показа светлинка. От югозапад. Извиках генералите. Отсреща дойде запитване:
-Кой там, кой там?
Аз отговорих на своя глава:
– Щабът на главнокомандващия, „Бук“, „Бук“!
-Накъде да вървим?-попитаха отсреща.
Повторих и потретих: -Да вървят към Дупница!
-С нас е много друга войска, да се предава ли, или да върви с нас…Дупница?
-Никакво предаване! Тук „Бук“, „Бук“! Всички Дупница, с бой или без бой, Дупница!
-Разбрах, разбрах! Никакво предаване!
Не мислех, че ще ми се обади още някой, но оттук-оттам взеха да святкат хелиографите. Започнах да обръщам станцията на всички страни и да предавам до всички заблудени или откъснати части, до всички останали надире полкове и дивизии:
-Тук щабът на главнокомандващия, пробивайте си път!
На всички отговарях категорично:
-Пробивайте си път, пробивайте си път, с бой, с бой, с бой!
После трябваше да отговарям за тази си самоволна постъпка пред военния съд в Русчук. И ако някога съм правил добро дело, ако някога съм помагал на ближните си, това беше там, на върха, където накрая остана моята станция, разбита от бомбите на забелязали ме два французки аероплана. Заедно с още две мъртви тела на моя другар и товарния ни кон. Потеглих вече пеш и сам след тримата генерали. Киселов ме почака, взе трите ми имена, за да ме представи за кръст за храброст. Оцелял, се прибрах в Русе, но заповед за орден не получих.”
Случва се друго, с което Христо не е пожелал да завърши своя разказ. Не безименният фелдфебел, самоубил се до сваления български флаг край пилона в Гюмюрджина, е бил последна жертва! Той, самият той е щял да бъде последната жертва на войната! Но ни е спестил този ужасен факт, за който ми бе разказано от внучката на Христо Койнов –Христина, в наши дни: „След като дядо се завръща в Русе от Гюмюрджина, още веднага през ноември 1918 г. той е изправен пред военен съд за това, че не е предал правилно нареждането на главните. Дядо е осъден на смърт за предателство! В залата е бил и генерал Бончев-командир на 5-та дунавска дивизия и пряк свидетел за спасяването на 3-та бригада и множеството други полкове и бригади, на които Христо самоволно също е давал вярната посока, спасявайки ги от плен. Възмутен от тази присъда, генералът станал, свалил от гърдите си КРЪСТА ЗА ХРАБРОСТ и го поставил на гърдите на дядо. Казал, че на такива войници като него, трябва да се поклонят дълбоко, а не да ги убиват!
Застанал на крачка от разстрела, след този невиждан жест и думите на генерал Бончев, Христо чува промененото веднага съдийско решение „ НЕВИНОВЕН“ и освободен от отговорност. С получения „Кръст за храброст“ дядо се завръща след демобилизацията в село Градница, но никога повече не го окачва на гърдите си и на моите детски запитвания за какво е награден, кратко отговаряше: “От фронта!“
Тези драматични подробности научих след години, когато по молба на вуйчо ми – журналиста Михаил Топалов – син на дядо Христо. Владеещ отлично стенография, дядо ми най-после пред него седмица след седмица от 1964 до 1967 г. разказвал за своите фронтови премеждия. Така през 1968 г. се роди книгата „Оръдията млъкнаха призори.“
Едно безценно свидетелство за героизма на нашата армия и трагедията на нашето Отечество, видени през погледа на войника – хелиографист Христо Койнов – един забравен и неизвестен храбрец, един от многото достойни мъже, с които се гордеят техните потомци и българският ни род.
„Азъ съмъ прахъ от вселената, по който свидетели само може да казватъ, какво е било…“ е неговият чисто човешки аргумент, написан собственоръчно под корицата за неговата книга.
Възкръсването на една забравена книга
Днес тази книга е библиографска рядкост, пожълтелите й страници вадят на показ безплътните и често безименни образи на хилядите, измрели на война, тихо и безгласно, с едничката обреченост, че родината го иска от тях и несбъднатата надежда, да я видят отгоре, от небесата, честита и целокупна, а братът-роб на чужди властници-най-после свободен! В тази война по бранните полета оставят кости 90 000 наши синове, а 10 000 завинаги остават в неизвестност. Затова наред със стотиците каменни паметници и обелиски книгата е още един неръкотворен мемориал на всички тях и такъв трябва да продължи да бъде!
Тази войнишка изповед е на път да изчезне, така както вече е спомен нейният скромен автор и създател…Тук-там в библиотеките тя още е жива и…застрашена от бракуване „поради овехтялост“! Не бива това да се случи! Категорично, тя има право на съществуване и ново възраждане, на свое повторно преиздаване и възкресение, така, както и името на нейния покоен автор! За спомен и поука, за гордост и преклонение пред пантеона на безсмъртните, но и за предупреждение на днешните и идните наши поколения и наши управници, какво е всемирното и грозно зло, с което войната връхлита и изпепелява живота ни.
Потърсете и прочетете тази книга, написана не от именити историци и прославени военачалници, а от ръката на български войник! Тя е не по-малко ценна! Реликва на българщината, тя ще дочака своя нов издател, уверени сме в това!”
Христина Тодорова-внучка на Христо Памукчиев 2024 година
Зареждане ...
