„Моля те, помогни ми да намеря добра жена, която да се грижи за възрастната ми майка! Няколко се смениха, но ми създадоха неприятности, въпреки че плащах колкото ми поискаха. Да не говорим, че една от тях направо ни ограби. Трябва да реша проблема до няколко дни, защото ще остана без работа, ако се наложи аз да се грижа за нея.
Да, мислила съм да я настаня в добър Дом за стари хора, в който ще получава медицинска грижа, ще има и връстници, с които да си общува… Имам възможност да плащам съответната такса, но как да обясня на близки и роднини, които ще ме упрекват, че съм “захвърлила” майка си в старчески дом!?”
Това е дочут разговор, който ме провокира да потърся експертното мнение на Надежда Денева, социален работник по темата за грижите за възрастните хора у нас, за стигмата, че настаняването в социални домове е вид неуважение към възрастните ни родители.
-Г-жо Денева, как се справяме ние, българите, с грижата за старите хора?
-Споделянето на грижата в рамките на семейната общност е отличителна черта за българското семейство – грижим се за децата, независимо от това на колко години са станали и после за старите хора. Да се споделя грижата между родители, деца и внуци е най-нормалното нещо за българското семейство.
Става въпрос за утвърдени нагласи и очаквания – възрастните, дори и да са наясно, че животът на младите е различен, очакват да получат грижа от тях. Младите хора, дори и да знаят, че вече има други възможности за подкрепа, усещат вина, ако не върнат лично грижата, която са получили от своите родители.
-Как да се справим в тази ситуация?
Няма еднозначен отговор на този въпрос и е изключително трудно да се придружи един възрастен човек в годините на неговото остаряване, без да се отнема достойнството му, защото всичко е много индивидуално. През последните години бяха развити много форми за подкрепа на старите хора като социални услуги и в същото време има огромен недостиг в определени области. Приема се, че грижата в дома е най-доброто решение и се полагат усилия хората да останат вкъщи. В същото време има заболявания, които налагат настаняване в специализирано заведение и това е по-доброто решение.
-Какви услуги се предлагат вкъщи и как хората ги приемат?
-Убеждението, че други хора не могат да се грижат за нашите близки се е утвърдило в дългите години, когато грижата за децата и за старите хора е била отговорност на семействата, при това на хората от три поколения, които често са съжителствали заедно. Грижим се за децата и за внуците и после се надяваме те да ни върнат грижата. И сме чували възрастните хора да казват – „Аз да се погрижа сега – пък ти после като остарея“. Това създава някакво своеобразно „семейно счетоводство“, „приход-разход“ на грижата.
За българското семейство има споделяне на грижата за децата и за старите хора между трите поколения и границите в разширеното семейство са доста размити. Всички сме чували истории за българска баба, нарамила куфарите, тръгнала от България да гледа внуците в Лондон. А английската баба на същите внуци живее са съседната улица, но при нея внуците ходят, след като предварително са се договорили за времето.
Обществено приетите отношения в семейството са като корабни въжета и направляват живота ни на несъзнателно ниво. Затова е разбираемо очакването от страна на много възрастни хора да получат грижа в рамките на семейството си, както и притеснението им да не натоварят децата си. Един от най-големите страхове в тази възраст е да не се „залежат“. Разбираемо е притеснението и на по-младите – дали ще могат да върнат грижата, която са получили, след като животът толкова се е променил, че вече хората се пенсионират по-късно, а и често живеят по-далеч. Твърде често всички изпитват разочарования, страхове, неудовлетвореност, чувство за вина.
-Много наши сънародници заминаха на Запад, за да работят, грижейки се за стари хора. У нас обаче към такава услуга сякаш има предубеждение. На какво почива страхът да допуснем „чужд човек“ да живее заедно с възрастния ни роднина и да се грижи за него?
– Да, това е много интересно – дори хората, които са работили като гледачи в домовете на чужденци, някак не се наемат да направят същото тук, дори и при същото заплащане. Обяснението ми е отново в нагласите, свързани с трансфера на грижата в българското семейство. Някак правим уточненията, че те чужденците са такива, по-студени са, нямат толкова близки отношения между поколенията и затова допускат непознати да живеят у тях и да се грижат за близките им. Някак смятаме, че това не е редно тук – ако има грижа в дома от външен за семейството човек, то това е за няколко часа, ама чак да искаме да живее на същото място, това ни се струва някак неестествено. А има толкова добри възможности за споделяне на ресурсите – например грижа вместо наем. Търсили сме студенти в София, които да живеят в жилище на възрастен човек без наем – не да се грижат за него, просто той да не е сам и няма желаещи.
По този повод винаги се сещам за майката на моя приятелка, която се грижеше 9 години за една възрастна жена. Синът й живееше в чужбина и беше предложил къщата и градината в едно селце, да живее гледачът там, да си гледа и зеленчуци в градината, да си прави зимнина, срещу задължението да е до майка му, да готви, да я наглежда и да е с нея, за да доживее тя достойно до края на дните си.
-Какъв е контролът на услугите за старите хора? Кой ни гарантира, че човекът, който идва да ни помага, наистина ще го направи и няма да ни ограби, например?
– Има установена система за мониторинг и контрол. На първо място е доставчикът на услугите, после е Агенцията за качеството на социалните услуги. За съжаление го няма контрола от самите ползватели – ако услугите са безплатни за тях, те нямат активно отношение и се примиряват с това, което получават – „нали нищо не плащаме“.
От години се реализират програми и проекти за домашна грижа, които са безплатни, за хората, които ги ползват. В същото време проектите се изпълняват с наличния човешки ресурс в общините и в много случаи служители са натоварени допълнително с други дейности. Домашната грижа се оценява като изключително необходима, но може и да има фрапиращи примери не само за лошо качество, но и за неизпълнение, ако организацията и контрола не са на нужното ниво.
Имам смешно-тъжни истории в тази връзка: Асистент, който посещава адреса всеки ден и спи на диванчето в хола, а възрастната жена следи часовника, че да не закъснее за другия адрес. Друг асистент влиза в жилището на двойка възрастни хора и започва да споделя личните си проблеми, а възрастните хора сядат до него да го успокояват. Трети всеки ден „обслужва“ човек, който от години вече не живее в това населено място. Имаше случай с възрастна жена, за която се грижеха трима души – първият я ограби, вторият й изпи ракията, а третият се отнасяше грубо и подигравателно с нея.
Асистентската подкрепа изисква много добра организация, етични стандарти и намесата на трета страна във взаимоотношенията потребител-асистент. Тази трета страна би следвало да е Общината, ако услугата не е възложена на външен доставчик. Трябва да има някой, различен от асистента, който трябва предварително да посети възрастните хора вкъщи, да направи оценка на потребностите и да планира подкрепата, да е ясно какво ще прави асистента всеки ден, а не да пита „Имаш ли нужда от нещо днес“. За съжаление на много места, особено след Ковид пандемията, не се правят посещения в домашна среда и социалните работници изобщо не се срещат с потребителите. Като социален работник, изобщо не разбирам каква оценка на потребностите може да се направи по този начин. Такъв документ има, защото е задължителен, но се изготвя по документи – после на асистента се дава един адрес и да се оправя, както може. На „адреса“ може да има сериозни трудности и асистентът да не може да се справи. Представете си, работодател да изпрати свой служител да работи неясно какво, неясно при какви условия. Съгласно Наредбата за качеството на социалните услуги, доставчикът на услугите има ангажимент да направи и оценка на средата, но това рядко се прави.
Асистентската подкрепа дава много добри възможности за подкрепа на старите хора. Ако не е добре организирана, обаче може да доведе до затвърждаване на убежденията, че „чуждите хора не могат да се грижат за нашите близки“
– Това вероятно е и обяснението за трудното приемане на настаняването в дом?
– Да, така е. Когато се стигне до решение за настаняване в дом, близките преминават през огромни притеснения, в т.ч. и от мнението на обществото „Какво ще кажат хората, ако отиде в дом“. Работещите в домовете са подвластни на същите убеждения и съм чувала различни обвинения към потребителите или към близките: „Абе, ако беше читав човек, близките му нямаше да го изпратят тук“ или „Захвърлили човека тук, не се сещат да се обадят“.
Идеята за споделена грижа се оказва изключително трудна за разбиране в България. Значи или си вкъщи и за теб се грижат близките, без значение дали си дете или възрастен човек –– или си в дом и там са само хората от персонала, край с близките. В България имаме нагласи за заместване на грижата, но не и за споделяне. Това води до конфронтация – кой е по-добрият грижещ се. Хората от персонала на домовете или центровете от резидентен тип започват да гледат на себе си като заместители на семейството. Дори авторите на законодателните промени в социалната сфера мислят по този начин, след като резидентно място за живеене се нарича „център за настаняване от семеен тип“ – там няма нищо семейно, освен дизайна на пространството, който наподобява жилище, а не болница. Всичко това е следствие от убеждението на всички, че грижата трябва да е в рамките на семейството.
Всичко това завърта един порочен кръг от обвинения, а това не е в полза на старите хора и на техните близки. Надявам се, че с времето ще осъзнаем, че няма нищо страшно в това да приемеш помощ от хората, които са около теб, ако твоите близки са далеч – независимо дали е в домашна среда или в друга.
– Приема ли се за недостойна постъпка на Запад, ако възрастен човек живее в дом?
– Не се приема като недостойна постъпка, но в повечето случаи възрастните хора в чужбина сами избират къде и как да живеят през последните си години. Тук тези решения се вземат при спешни ситуации. Нямаме разбирането, че е добре да обсъдим предварително едно възможно настаняване в дом. Иначе, настаняването винаги е по желание на възрастния човек, поне на документи.
В някакъв момент решаваме, че знаем по-добре от старите хора както е доброто за тях. Като казвам това, не правя изключение за себе си, защото аз вземам една камара решения за жилището на моите родители. Имам добри намерения, искам да живеят в по-добра среда, ама те казват като се появя на вратата „А, командирката си дойде“.
Добре е старите хора да имат избор и ние да се съобразим с този избор, дори и да не ни харесва. Повечето възрастни хора са привързани към домовете си и към вещите си – там е минал целият им живот, всяка съдинка, която бихме изхвърлили с лекота, за тях е ценна, защото им напомня нещо от миналото. Много възрастни хора трудно понасят да бъдат преместени, дори да е само в друго жилище, в друг град – „ще дойдеш в града само през зимата, после пак ще се върнеш на село“.
За други преместването може изобщо да не е проблем. За тях може да са по-важни контактите. А връзката на старите хора с други на тяхната възраст е много сериозен проблем и може да ги чуете да казват „Вече не ми останаха приятели и роднини, няма с кого да си говоря“. Представете си да общувате непрекъснато само с хора, които са едно-две поколения по-млади от вас?
В същото време е важно как изглеждат домовете за стари хора. Ако очакваме да има наистина осъзнато желание за настаняване, старите хора трябва да знаят къде ще отидат. Не може да се очаква човек да вземе решение за бъдещето си, ако няма информация къде отива.
Виждала съм дом за стари хора в Англия преди 24 години, както ни обясниха – не беше луксозен. Аз съм социален работник, свикнала съм да виждам човешката мъка, бях подготвена, но не очаквах да видя това, което видях. Очите ми се напълниха със сълзи и излязох навън, а там вече плачеха останалите от групата и те социални работници като мен. В коридора бяхме срещнали една достолепна дама над 90 годишна и тя ни покани да отидем на гости в нейната стая. Имаше си самостоятелна стая, нещо нечувано в нашите домове. Стаичката беше много малка, със собствен санитарен възел. И в тази толкова малка стаичка имаше много лични вещи и много, много снимки на нейните близки. Нещо толкова простичко – човек да има лични вещи и снимки на близките си хора. Затова и ревнахме всички. Излишно е да казвам как изглеждат повечето домове тук – с голи стени и стерилна обстановка, без „излишни вещи“, които биха затруднили персонала.
-Казахте, че в някои случаи за възрастния човек е по-добре да е в специализирано заведение, кои са тези случаи, може би болестта на Алцхаймер?
-Всички заболявания от този спектър водят до трайна зависимост от грижа. Деменцията отнема личността, която познаваме и ни оставя само тялото, за което трябва да се грижим – както беше казал един млад човек, който се грижеше за баща си с болестта на Алцхаймер „Баща ми отдавна го няма, но аз трябва да се грижа за неговото тяло“. В тези случаи близките трудно могат да се справят, дори и с подкрепа и най-доброто е да настанят човека на място със специализирана грижа.
Всяко резидентно място за настаняване, което осигурява 24 часова грижа има много високи разходи. Точно по тази причина, настаняването в резидентна грижа трябва да е много добре прецизирано и да има достатъчно възможности за подкрепа извън резидентната грижа. За съжаление, държавата финансира резидентните услуги, където не всички настанени се нуждаят от 24/7 грижа, но не и хосписите, където всички са на легло или са в терминално състояние.
-След като има система за мониторинг и контрол на социалните услуги, как така сме свидетели на скандални случаи в частни домове за стари хора?
-Агенцията за качеството на социалните услуги /АКСУ/има отношение към тези, които са регистрирали дейността си като социална услуга. Те нямат отношение към работата на хосписите например, които са лечебни заведения. През последните години се създават и много места за настаняване на стари хора или на хора с увреждания, които не се регистрират като резидентна грижа или като хосписи. В тези случаи АКСУ няма какво да направи и въпросът е защо се избягва регистрацията – струва си да се направи проучване и анализ. За мен проблемът е в стандарта за резидентна грижа и съм поставяла този въпрос не един път или два пъти през последните години. Становището ни е на страницата на Сдружението, което представлявам. Решението не е да се забрани да съществуват други форми, които предоставят подкрепа на старите хора, тъй като очевидно има нужда. Решението е да се използват тези инициативи и да се намери начин да се гарантира добруването на хората, които се настаняват там. АКСУ няма как да затвори един хотел или къща за гости, например, само защото там са настанени стари хора, ако хотелът е регистриран по съответния ред, има категория, има ресторант и се плаща туристическия данък.
-Частните домове са много скъпи и става ясно, че не винаги може да се гарантира качество, в държавните няма места – какво е решението?
-Домовете включват най-общо три различни компонента – място за живеене, най-често легло в стая с друг човек; храна и грижа. Ако приемем, че разходите за мястото за живеене и за храната са едни и същи, то грижата се предполага, че зависи от индивидуалните нужди на всеки човек. Формирането на цената може да е на база индивидуалните нужди на настанените хора, но това не се прави никъде. В частните домове има една и съща такса за всички. В домовете, финансирани от държавата таксите на пръв поглед са различни, но само защото се определят като процент от дохода на настанените и нямат нищо общо с предоставяните услуги.
В частните домове биха могли да формират цената спрямо това, което настаненият човек получава, но нямат интерес да го направят. Обичайна практика там е да се плати за месеца предварително – без значение дали човекът ще остане през цялото време или не. Общата цена на услугата би следвало да е разбита по видове разходи, за да е ясно за какво се плаща, но това не се прави. За съжаление в част от частните домове се повтарят най-лошите практики от големите институции – например дрехите на хората да са общи след като минат през пералнята или да се ограничават контактите с близките.
Все още се разчита на това, че близките са в безизходица и ще приемат всички условия. Така се пропуска възможността на пазарен принцип да се появят места с наистина качествена грижа.
-Като заключение, какво е добре да се направи, за да има промяна и всички да сме спокойни за себе си и за своите близки?
-Много се надявам да има промяна и все по-често си говорим с мои връстници за това. Вече и ние започваме да си мечтаем да се свърши земния ни път без да се залежаваме и да не сме в тежест на други.
На първо място трябва да имаме добре работеща система за подкрепа в домашни условия, а не поредица от различни проекти с неясна перспектива. Трябва да има добра координация и партньорство между различните възможности – асистентска подкрепа, грижа в дома, домашен патронаж, лична помощ.
После да се направи анализ на случаите, в които не може да се осигури подкрепа в дома при съществуващите форми и да се планира промяна, защото не е решение да се настаняват хора в резидентни услуги, ако те нямат нужда от 24/7 грижа. Да се предложат форми на подкрепено живеене, базирани на достойнството на старите хора, където те могат да ползват адаптирана жилищна среда, която се осъзнава като е лично пространство, а не като работно място на нает персонал. Също да се промени начина на финансиране на социалните услуги – хората, които се нуждаят от подкрепа трябва да знаят за какво плащат. Трябва да са активни клиенти, а не пасивни и безгласни потребители на това, което им се предлага.
Зареждане ...
