Върви ли България към оздравяване?

Евгени Петров е дългогодишен журналист и политически коментатор.
Завършил е факултета по журналистика в СУ „Климент Охридски“. Работи в БНТ и „Народна младеж“, където израства от репортер до главен редактор. Ръководи и седмичника „Диалог“. През 1991 година основава и издава финансовият всекидневник „ПАРИ“. Бил е и зам.-главен реактор на вестник „Стандарт“ и директор на „Експрес“.
Издател на информационно-аналитичния сайт „Вевести“. Публикува коментари във в. „24 часа“.
От днес негови коментари всеки понеделник ще публикува и в.”Росица” под рубриката “Политическа лечебница”.

Не зная дали си спомняте, но след изборите от април 2021 година, когато всички бяха против ГЕРБ и дори искаха да ги изчегъртат, масово се говореше за последните 10 години на тяхното управление и за всичките беди, които ни се случиха.
Сега масово се говори какво се случи през последните 4 години. От дистанцията на времето става все по-ясно, че ако преди държавата беше понастинала с лека температура и хрема, сега вече е на легло с 40 градуса, възпалено гърло и силно разстройство.
Напомням всичко това, защото лечението ще бъде болезнено, но неизбежно. Пред редовното правителство и парламентарно мнозинство, което мога да оприлича на политически медицински екип има планина от проблеми, но ще спомена най-важната краткосрочна и най-значимата дългосрочна задача за разрешаване.
В последните седмици основна тема на спорове е бюджетът, който пряко засяга всеки от нас. Да обясня защо. По принцип всички говорят за необходимостта от 3-процентния дефицит заради приемането ни в еврозоната. Всъщност това първо го изисква законът за публичните финанси, който задължава разходи до 40 % от брутния вътрешен продукт (БВП) и дефицит до 3%. Такъв е и един от критериите за влизане в клуба на богатите, който ни задължава още повече да спазваме закона и да бъдем финансово дисциплинирани.
И тук започва трудното – кое пред кое да предпочетем? Кое да изрежем, за да се развие другото. Кое да премахнем и да го заменим с по-ефективно?
Разбира се, не трябва да се пипат пенсии и заплати, всички социални разходи и помощи, разходи за образование и здравеопазване, не е добре и да се увеличават данъци. Но дойде време да се откажем от някои гръмки обещания, които политиците предизборно раздават „на калпак“. Например обещаното рязко увеличение на заплатите на полиция, отбрана и специалните служби могат и да бъдат изпълнени частично. Обещанието за 9% ДДС на ресторантьорите също няма да бъде спазено, а аз винаги съм твърдял, че ходенето на ресторант не е стока от първа необходимост. Определено ще се наложи правителството да огледа и раздутите щатове на чиновниците и не само на книга да се бори със сивия сектор. Да не говорим, че всяко министерство преди всеки бюджет иска много, за да получи нещо средно, а сега и още по-малко.
Орязването на бюджета обаче опира до всеки от нас в цяла България и заради намалените средства за общините. А това означава някъде да не се ремонтира дълго чакан път, или улица, по-малко средства в борбата с безводието и унизителния за 21 век режим на водата. Или пък да забавим изграждането на ново депо за битови отпадъци, или пречиствателна станция. И отново кабинетът ще бъде изправен пред избор – от кое да се лишим и кое да предпочетем. А за общините – на кого и колко средства да отпуснем. Ясно е едно – от първата година не могат да се очакват чудеса, заслуга и успех на правителството ще бъде, ако успее да спре безвремието и тъпченето на едно място, което в този свят на бурни промени си е чисто движение на заден ход. При това бързо.
Що се отнася до по-трудната и дългосрочна цел и на кабинета, и на парламентарното мнозинство, тя е възстановяване на работата на институциите – гръбнакът на държавността. Да, най-често медиите отразяват работата на правителството и парламента, но истинският двигател са отделните ведомства, комисии и комитети, повечето от които наричани „регулатори“. А в това 4-годишно безконтролно безвремие институциите почти блокираха. В чисто психологически план поведението им е напълно обяснимо. При честите смени на служебни и редовни кабинети, масово се сменяха техни ръководители, членове на ръководни органи и никой не беше сигурен за мястото си. Инициативата да се свърши нещо в АПИ например, беше сведена до нула, защото хората се вълнуваха предимно от това, дали няма да бъдат уволнени. А самото Народно събрание е с рухнал рейтинг. И разбира се – никаква инициатива не можеше да се очаква от тях. Дали, аго го нямаше това безвремие и безвластие често критикуваният КЕВР с повече инициатива нямаше да предотврати драмата с тока в някои области по Коледа? Дали мобилните оператори щяха да си развяват байрака, ако КЗК и КРС бяха по-активни, дали цените щяха да хвърчат, ако КЗП си беше на мястото?
Задачата за връщането на доверието в институциите е и сред най-важните, и сред най-трудните. Недоверието у тях води към неуважение, а то – към анархия и самоуправство. Спомнете си само как животновъди от Сливенско просто изгониха служители на БАБХ и не ги допуснаха във фермите си, въпреки заразата.
Не искам да бъда песимист, но споменатият от мен в началото „политически медицински екип“ все още поставя диагноза на бедна и болна България и определя начина на лечение. Болестта е упорита и ще трябва време. А и струва ми се, само с билков чай и два аспирина няма да минем.