Съпруга на Христо Маринов Недялков, по баща Хараланова Георгиева, по мъж Хараланова Недялкова, но най-известна с името и презимето на съпруга си – Йорданка Хр. Маринова
ВАЛЕНТИНА ДОНЧЕВА, внучка на Йорданка Маринова, Габрово 2024 г.
Родът на баба Йорданка
Родоначалникът на бабиния род Райно бил човек грамотен – нещо не толкова често срещано по турско време. Пишел имената за литургия в църквата, казвали му: „Пиши, Райно, тоя и тоя“. Прости люде ходели при него да им пише писмата, заръчвали: „Пиши, Райно, това и това“. Така му излязло прозвището Пиши-Райно, дало името на рода Пиширайнови. От нашия род е опълченецът Тасю Стойнов Пиширайнов, загинал в битката на вр. Св. Никола на съдбоносния 11 август 1877 г., чието име е изписано на паметната стена на загиналите за Oсвобождението и обединението на българските земи в парка „Казармите“ в гр. Севлиево.
Баба ми Йорданка е средната дъщеря на Харалан Гергев Пиши-Райнов, записван и като Харалан Георгиев Райнов, и Кина Савова. Харалан и Кина са живели на една и съща улица в Севлиево, харесвали се от деца и се взели по съседски. Този семеен съюз бил щастлив и многодетен, но за жалост завършил преждевременно – прадядо Харалан починал все още млад, оставяйки 4 сирачета, кое от кое по-дребно, и вдовица, бременна с петото. Децата били 3 момичета: Мария, Йорданка и Хараламбина, последната родена посмъртно и по стар обичай кръстена на покойника, и две момчета – Иван и Сава. По-късно Савата завършил Академията и станал художник – Сава Хараланов Георгиев (1904 – 1994). Дело на неговата ръка са портретите на останалия завинаги млад прадядо Харалан – прерисуван от вехта снимка, и на облечената във вдовишко черно, остаряла прабаба Кина.
Майка Кина Савова. Портретът е рисуван приживе от сина й Сава Хараланов Георгиев
По приблизителни изчисления Йорданка осиротяла около 10-годишна. Малко преди да се разболее и почине, баща й бил ограбен във влака. Пътувал по търговия до Варна, носел в себе си чувствителна сума негов, че и на тъста му капитал. Парите били в джуздан – едновремешен кожен портфейл, а джузданът – вързан с връв на шията и уж скрит под дрехите. Но във влака прадядо Харалан се унесъл и заспал, а крадците това и чакали – прерязали връвта и отмъкнали джуздана. Това било голям удар, оставил семейството без средства. Как е успяла при това положение овдовялата прабаба Кина да отгледа и изучи 5 деца, тя си знае. Във всеки случай, когато се замомила, зестрата на Йорданка се състояла от дипломата й от Севлиевската гимназия – високо за времето си образование с педагогическа правоспособност.
Учителка на малки и големи
Според благатките нрави отпреди еманципацията заможните градски моми не работели: ходели по журове и вечеринки, готвели си чеиза и чакали някой да ги поиска. А такива като Йорданка – бедни, пък образовани, често ставали учителки по селата.
И ето я госпожица Хараланова начална учителка в Ловнидол! С дълга рокля и капела, тънка, стройна, изискана, градска – нищо общо с едрата масивна жена от по-късните снимки. Причината за последвалото ? преображение била евтината еднообразна храна, из ден в ден ядели качамак. Оскъдицата на следвоенните години обаче ни най-малко не пречела на селската младеж да се забавлява: „Свирнат ергените под прозореца, тирнем тавата с качамака и хукнем навън“. Така баба ми Йорданка се залюбила с дядо ми Христо, и той учител, и той полусирак, двамата лика-прилика, омъжила се и останала в Ловнидол.
Като учителка Йорданка Маринова била добре подготвена, знаеща, можеща и уверена в действията си. Не преставала да се усъвършенства, получавала педагогическия печат и следяла новостите в методиката и училищното дело.
В ония времена авторитетът на учителя бил непререкаем, но пък в началото на годината децата се сдърпвали помежду си, като всяко обвинявало другото. Баба обаче му намирала колая: не разследвала кой крив, кой прав, изправяла наказани и двете страни и не след дълго свадите секвали от само себе си.
Ролята си на нравствена наставница изпълнявала и спрямо възрастните, и тях „усландисвала”. Когато някои селяни се скарвали, че понякога и налитали да се бият, тя се заемала да ги умирява и увещава, че трябва да живеят в сговор и съгласие. „Ти – казвал й дядо – си много добра. И си мислиш, че можеш да направиш всички хора добри като теб. А пък то не може!”. Но оценявал, че е „спечелила сърцата на всички със своята доброта и отзивчивост към чуждите сполуки и несполуки”.
И в училище, и извън него – край нямало бабиното служение на народа. Но нали „на вола рогата не му тежат”, тя го възприемала като нещо естествено, дължимо на обществото.
Обикаляла по къщите да уговаря родители да изпращат децата си на училище. „Мър, Йорданке, няма кой да пасе!” – оправдавали се притеснените майки. Откликвала на нуждаещи се, при едно посещение при бедна, инвалидизирана жена взела със себе си и малката си дъщеря Бонка (моята майка), та ми е разказвала. Клетата жена не можела да става, били й сложили до леглото корито с вода и сапун и така перяла дрехите на семейството. На своята съседка, жената на секретар-бирника, пък акуширала, изродила дъщеричката й Събка и я увила в жилетката си.
Развивала разнообразна извънкласна дейност. Подготвяла с учениците си представления и сама участвала в такива на читалището. Под нейно ръководство децата изпълнявали народни обичаи като лазаруване и ладуване. И двете й дъщери са ладували: на Гергинка се паднало „Дълга трапеза – редки комати”, а на Бонка „Тиха вода под камъче”. И на двете късметите се сбъднаха.
Баба учела ловнидолци и на чисто битови умения, като например как да приготвят курабии и козунаци, такива не били разпространени на село. Веща била и в ръкоделието, тогава то се преподавало в училище.
Дом, деца и ваканции
Днес къщата на Йорданка и Христо Маринови, хлътнала спрямо насипаното шосе и със заличени декоративни елементи на фасадата, не прави впечатление. Но семейството се нанесло в нея преди близо век, през 1928 г., тогава тя се е отличавала като „къща градски тип” и се гордеела с дървени си подове и други битови нововъведения.
В този изпълнен с обич и уют дом под топлите грижи на баба и дядо са израсли трите им деца: леля ми Гергинка, родена 1923, майка ми Бонка, родена 1926, и вуйчо ми Марин, роден 1928 г.
Четенето в семейството било на почит, децата си имали сандък с детски книжки с хубави илюстрации. Баба ги възпитала да ги пазят чисти и здрави, били като нови. Когато ги заемали на другарчета обаче, хич не се връщали в тоя вид, та спрели да ги дават.
През почивните дни и ваканциите обичала да се разхожда с децата си сред природата. И тук баба не пропускала да преподава уроци. Видят пепелянка, баба няма да се плаши! Изнася цяла лекция за тази змия, по какво се познава – по рогчето на носа и по зигзаговидната линия на гърба, и че ако не я закачат и тя няма да ги закача. С израстването на децата излетите прераствали в истински походи, преминавали са Балкана пеш от Габрово през върха и надолу до с. Шипка.
Ходили и на градски екскурзии. В Габрово водила децата си на гарата да им покаже влак. И разбира се, до София, където живеел брат й Иван. „Паметта ми гъмжи от спомени… – пише по-късно дъщеря й Бонка. – Първото отиване в столицата (1938) цялото семейство без баща ни, с едно приключенско пътуване с товарен камион, уредено от майка ни, за да е безплатно. Гостуваме 20 дни у вуйчо Иван и вуйна Невенка.”
В заключение
Съдбата на Йорданка Маринова в голяма степен билa предопределена от политическите падения и възходи на нейния другар в живота Христо Маринов. Тя вярвала, че от всяко положение, дори и от най-тежкото, има изход и така успяла да преживее времената на жестоки гонения. Държала човек да бъде винаги скромен, с прости и естествени обноски – това пък я предпазило да не се големее в годините на благополучие. При всички обстоятелства тя си оставала устойчивият кил на семейния кораб, благодарение на който той успял да премине през толкова политически бури и житейски вълнения.
Починала преди съпруга си. Бил изключително привързан към нея, а му се паднала горката участ да ? пише жалейката:
„ Мила ни, Ти посвети голяма част от живота си на учителската професия, където вложи с любов цялото си умение да учиш на добро малки и големи.
Ние никога няма да те забравим и ще се поучаваме от всичко, което ни остави.”
Зареждане ...
