С престижни награди от два литературни конкурса започна годината за Кристина Тотева.
На проведения в края на миналата година Национален конкурс литературен конкурс “Истории от народа за честта и достойнството”, организиран от кметство Старосел и Сдружение за развитие на Старосел, разказът “Гайдарят” е бил класиран на първо място. В надпреварата са участвали 37 участника с 47 творби.
Разказът „Гайдарят“ ни пренася във времената на нашите прабаби и прадядовци. Във времена, когато битието на българина е било съвсем различно от сега. Земята, житният клас, животните – част от ежедневието на хората тогава и част от живота им. Разказът ни пренася на крилете на една любов, чиста, добродетелна, измъчена, обичта на Пейо и Нанка. Пренася ни и в изконната и съкровена обич – тази към децата. И въпреки трагичният край на любимата на Пейо, тя оставя нещо истинско от себе си, детето и спомена за себе си, чист като планински поток.
„Гайдарят“ започва и завършва с музиката, защото тя донася лекота в душата, а леко ли е на душата, животът се усмихва:
„И сега, след двадесет години, Пейо размишляваше над миналото си и спомените, останали в сянката зад него. Спомени скъпи, мъчителни, теговни, но негови.
Той остана в Предел. Помагаше на родителите на Нанка. Пасеше животните им, копаеше заедно с тях на нивата, редеше спомените си с тях. И най – важното и милото, гледаше как расте детето на Нанка. Синева израсна стройна и тънка като майка си. Сините и очи по хубост можеха да се мерят само с небето. Дългата и медена плитка беше богатство, наследено от покойната и майчица. Ето я сега, почти двадесетгодишна, мила, срамежлива, добродетелна. Тя знаеше, че майка и е починала и че баща и е изчезнал. Пейо за нея беше най – добрият човек, винаги насреща и винаги с бащинска закрила. Тя израсна под мъдрите думи на баба си и дядо си, и на Пейо. Сега, когато възрастните хора бяха починали, Синева не се чувстваше сама. До нея беше нейният закрилник. Гайдарят я поучаваше, напътстваше, помагаше. Тя израсна закърмена, освен с козето мляко и с музиката на Пейо, с нейния лековит дар.
-Посвири ми, тейко! – Пейо се сепна. Не беше чул тихите стъпки на Синева.
-Коя искаш, дете? Някоя да ти разиграе крачката, нали? – Пейо я погали бащински по главата.
Синева се сгуши в него и му каза тихо:
-Не, тейко. Нощес сънувах моята невидяна майчица. Посвири ми нейната песен.
Гайдарят леко се сепна. Беше споменал на Синева, когато тя беше още много малка, че е родила душата му песен за нейната майка. Той не беше певец, но мъката и обичта по Нанка роди тези думи. Пейо мислеше, че Синева не помни казаното от него, само на нея беше споменал. Но тя знаеше. Беше чула и запомнила.
-Добре, дете… Ще пея за теб песента на майка ти…
Звукът на Пейовия глас се разля по полето, над къщите, над Балкана. Той пееше и плачеше за Нанка…
„Нанке ле, моя изгоро, моя хубост неземна.
Къде се скри сърцето ти Нанке ле, къде то избега?
е пръсна твойта хубост и гласът ти къде замря?
Нанке ле, моя изгоро, либе ненагледно.
В тебе ще пея, Нанке ле, в тебе и в твоя глас.
В твоя глас, либе ле мило, в твоя глас, в твоя взор.
Че очите ти, Нанке ле, ясни са и са все пред мен.
Че снагата ти, Нанке ле е като тополата.
Като тополата, Нанке ле, витата и превитата.
Нанке ле, моя изгоро, моя китчица свидна.
Че те помним, Нанке ле, че те тачим, моя изгоро.
Че те помним, Нанке ле, дорде земята се стопи.“
На второ място в литературния конкурс “Славянски дух и единение” в раздел проза е бил класиран разказът “Коренът”.
Той е разказ за душевните и физически препятствия по пътя на един от главните герои. Наред с емоционалните му състояния, важен момент от разказа е и идеята за вярата, за добродетелността като символ, като част от човешката душа.
В “Коренът” се откриват моментите на силната любов и привързаност към родната земя, оттам и името му. Динко е в основата на цялата сюжетна линия. Неговият душевен смут се разстила като паяжина над целия разказ. В този смут, обаче, ние откриваме не само неговите терзания, но и радостните му моменти. Радости, идващи от малките, дребни мигове. Незначителни за някои, но скъпоценни и истински за героя. Моменти съкровени и истински, като кръговрата на природата, и живота.
Наред с Динко другият главен герой е поп Спас, мъдър, надарен с вяра и обичливост. Неслучайно разказът завършва с думите на този Божи човек. Думи, пропити от истините, които всеки сам трябва да открие за себе си:
“-Каквото е писано, това става, Динко. Съдбата не можеш промени. Нито хората. Колелото се върти, раждат се животи, умират. Съдбата взема своя дан. Но… най – важното е, запомни, коренът ни да е дълбоко забит. Колкото е по – дълбоко, толкова по – големи чудеса ни чакат. Пази корена, Динко! Това е животът ти! – това каза Спас и се отдалечи бързешком, съпроводен от рояк цветоносни пеперуди.
Динко остана на мястото си още малко. Дишаше тежко и усети силата, която се вливаше в него и му даваше живот, мирис, благодат. Динко задиша въздуха на родината си по – леко. Усети неговия корен как се влива в родната пръст и покълва там. Точно там, на родното, на милото, на свидното. Завинаги! Вековно!”
Зареждане ...
