НАДЕЖДА БОТЕВА, Исторически музей – Севлиево
На сутринта на 13 март (26 март по нов стил) главната отбраняваща част е разбита и българите започват да нахлуват в града. Последната турска съпротива е сломена. Михо Георгиев – старши подофицер от 29 пехотен Ямболски полк издига българското знаме върху Селим джамия. Командващият гарнизона – Шукри паша, е пленен и от уважение предава сабята си на командващия Втора армия генерал-лейтенант Никола Иванов. В сражението неговите войски дават близо 1 316 убити, а ранените са около 6 300. В плен попадат 33 500 турски войници, 413 оръдия, около 12 000 пушки и 50 картечници. Превземането на Одрин практически слага край на Балканската война. В името на светлия идеал за обединение родната армия извършва подвиг, който завинаги остава диря в сърцата на целия народ. Нека не забравяме това върховно себеотрицание, нека не забравяме героите от Одрин.
Поводът да припомним отново героизма на българските войници са новопостъпили във фонда на Исторически музей – Севлиево документални свидетелства от Одринската епопея. Това са две пощенски карти, които са изпратени до Симеон Колев Кунишев, хуманен фелдшер във Севлиевският артилерийски полк от неговия по-малък брат. В тези писма няма героизъм, няма фанфари и развети знамена. В тях има голяма умора, страдание и братска загриженост. Те нямат адрес, само: „Към Чаталджа“. Докато единият е превзел Одрин, другият брат е някъде към кървавата битка при Чаталджа!
„20 март 1913 г.
Най сетне дойде ден – 13 март, да влезем и ний в Одрин, ама голям зор видяхме. Аз съм добре за сега. Има слух, че и ние ще дойдем скоро към Чаталджа. Виждах се с вашия кумец тук и той е добре. За Одрин ще разправям после. Пиши на наще някой ред, че се сърдят. Аз пиша чрез вас. Айде дано скоро дойде мир.
С поздрав ….“
„Първи Април 1913.
Бате, ние за сега се намираме в с. Каваклий, което отстои на 10 км. от Лозенград, тъй че подхождаме сега точно в Лозенград. В Одрин стояхме 10 дена и след това ни вдигнаха. Ние тука чакаме мир да дойде пък то кой знае, да не дойде нещо друго. Из Лозенград е хубаво да се живее, но няма кой да ни държи. Брей, тази работа няма край бе, начало има, край няма! Писах на кака хаджийка (съпругата на брат му) от Одрин. Вчера пак й писах от тук, пък от нея скоро писмо не съм получавал. Виждах се с твоя кумец Дончо. Той мисля, че дал едно писъмце за тебе на вашия ковчежник, в което казвам, че сме се виждали. Айде до скоро виждане“.
Зареждане ...
