ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ – СЕВЛИЕВО
Десетилетия наред неговото име се свързва само с Димитровград. В българската литература е наложено становището, че Пеньо Пенев е станал поет, когато е „облякъл ватенката“. Днес това мнение се нуждае от ревизия. Поетичният му талант започва да се проявява още от ученическите му години в Севлиево. В многото стихове, които пише в Гимназията той търси себе си, собствен стил и оригиналност, свой собствен почерк. „Севлиевският период“ е от значение и като натрупване на поетически и творчески опит. Ранното му „севлиевско” творчество е своеобразен мост към онова, което създава по-късно в Димитровград.
Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 г. в севлиевското село Добромирка, където завършва началното си образование. В периода 1944 – 1948 година учи в Севлиевската гимназия, като напуска само пет месеца преди завършването.
Още с постъпването си там той печели общо училищен конкурс. Бъдещият поет участва в надпреварата наред с по-големи ученици, но въпреки разликата във възрастта неговият „Гроздобер” е класиран на първо място. Още от ученическите му години в Севлиевската гимназия неговият поетичен талант е безспорен. Страниците на стенвестниците по коридорите на училището са буквално залети с негови стихове. Под сериозните той се е подписвал с истинското си име, а под хумористичните с псевдонима Феличе Риварес. Пеньо пише стотици творби по различни поводи – бележити дати и личности, злободневни теми… Всички в Севлиевската гимназия го познават като: Пеньо-поета.`

Спомени на Георги Монев, съученик от Севлиевската гимназия:
„Случи се така, че на едно от първите литературни четения през есента на 1945 г. успях да седна на втората редица. Това наистина бе успех, защото приземието на западното крило на гимназията бе запълнено до последното място. Много правостоящи слушаха през отворената варта и в коридора. Свои стихове четяха ученици от по- горните класове, а също и Пеньо Пенев. За пръв път чух това име. Той бе новопостъпил ученик в гимназията. Когато се качи на дървения постамент го видях отблизо: мургав, с буйна къдрава и небрежно пусната отстрани коса, облечен в дълъг шинел от домашен шаяк. Ръцете му, едри и жилести, стискаха една тетрадка. Вълнението изглежда му пречеше да бъде артистичен, но имаше огромно вдъхновение, което прикриваше този недостатък”.
Спомени на Иван Пенев, роднина и съквартирант на Пеньо в Севлиево:
„Живеехме на 200 метра от Гимназията в една стаичка в приземния етаж в къщата на Йонка Станчева. Съжителството с поета не беше лесно. Среднощните му рецитации, непрекъснатото пушене и странностите в характера му, бяха изпитание за мен. Когато напишеше нещо, Пеньо го рецитира по няколко пъти на висок глас и с ръкомахания срещу наклоненото огледало, окачено от хазайката в един от ъглите. Това продължаваше до късно пред нощта“.
Иван Пенев споделя: „Сега някои казват, че Пеньо бил продуктивен поет. Наистина за краткия си живот той остави значително творчество, но то не е създадено така лесно. Над всяко едно от тях той седеше дни и нощи. Наблюдавал съм го по цели часове, с поглед впит в тавана да произнася разчленено думи, търсейки най-подходящата.
Много обичаше думи с „р” – те изразявали мълнии и бури. Негодуваше заради името си – Пеньо Пенев. ”Н“, „н” ,”н”… Ще заспиш, докато го кажеш. Как поне едно „р” няма – казваше той“.

Димо Тодоров, негов съученик от Севлиевската гимназия си спомня:
„В междучасията всички щуреят по коридорите, а Пеньо излиза от стаята и почва да си разрошва косата с пръсти. Търка тази буйна грива, роши я, роши я – стане като циганин, и после вади гребенчето и почва бавно, бавно, ритуално, пред погледите на учудените си съученици, да се реши. Това се повтаряше всяко междучасие в годините, през които учихме. Пеньо все прави едно и също нещо, като излезем в коридорите – роши си косата с пръсти, мята главата, после вади гребенчето и се реше, реше. Курдисва тая гъста черна коса и тоя голям перчем. Когато се питахме за причината да го прави повечето си отговаряха: „А, бе! Той е поет!”.
По това време в Севлиевската гимназия излизал много популярният „Средношколски глас”. Този вестник буквално бил залят от стиховете на Пеньо Пенев. Отговорничката за списването му Евгения Иванчева си спомня: „Обикновено преди часовете, в уреченият час, Пеньо носеше пълна чанта със стихотворения, написани на тетрадка със широки редове. Други бяха на хвърчащи листове и всякакви други хартийки. Понякога разтваряше края на тетрадката за работа в клас и от там откъсваше последните страници, за да даде написаното“. „Тази сутрин той бе разстроен и блед, като след напрегната и безсънна нощ. Беше решил твърдо да напусне Севлиево, на всяка цена. Опитвахме се да го разубедим – оставаха му само пет месеца до завършването на Гимназията. Той бе категоричен. Без желание да разговаря каза: „Всичко съм ви написал тук” и ми подаде албум.
Когато го отворих след заминаването му видях, че го е изписал със стихове от първата до последната страница. В него беше сгънат един лист – обръщение към мен и брат ми. Ето точния текст:
„Драги приятели Ричко и Жени,
Не съм в състояние дума да ви кажа сега. Не мога да ви кажа нищичко преди предстоящото тръгване. През морната памет се нижат едни тъжни спомени от ранната неизживяна младост. Нещо горчиво тежи на гърлото. Назад връщане няма. Пътят е много труден! Ясно ми е ,че ще бъда без хляб, без дом, без близки хора и пр. и пр. Нужно ли е да разправям? Предстои голямо сражение с живота за хляб и бъдеще. Боя се за себе си, в някой труден миг да не направя някоя глупост. Свойствено ми е да греша! Какво да се прави?
Без дом, без хляб и близки хора,
Без майчина милувка навсегда
Аз ще се скитам:
И в простора
Сред пламък може би ще изгоря.
Няма какво да пиша повече. Излишно е. Сбогом. Пеньо!
След последното стихотворение в албума „Песен пред прага” той се беше подписал, беше сложил датата 7 ноември 1948 г. Под датата в скоби беше написал „Сутринта преди тръгване – Севлиево”.

Евгения Иванчева „Утрото на един ден”, в-к „Росица“, бр.17, 30.04.1983 г.
В документалния фонд на Исторически музей – Севлиево се пази едно интересно и емоционално писмо. Писано е от съученичката на Пеньо Пенев, Стефана Калименова. Тя е дъщеря на известния севлиевски печатар Сава Калименов и според някои от съучениците и приятели на поета, към нея Пеньо Пенев е изпитвал нежни чувства.
Ето какво пише г-жа Калименова за една от последните литературни изяви на Пеньо Пенев.
„В края на месец октомври 1958 г., в препълнения Клуб на културните дейци на ул. „Раковски“ се състоя авторска поетична вечер. В програмата беше включен и Пеньо Пенев. Може би точно неговото име беше привлякло повече слушатели. Знаеше се, че има хора, които правеха каквото могат, за да изпратят Пеньо в глуха линия, по-малко да се чува за него, почти да не се печатат негови работи. Всички автори седяха на малка сцена, докато колегите им четяха. Слушахме добра и гладка поезия – кротки лирици с равен глас представяха произведенията си. Градусът на емоциите в залата сигурно беше около нулата по земетръсната скала на Рихтер (Пеньо имаше своя такава скала – сърцетръсна).
Съвсем накрая дойде и неговия ред. Облечен в хубав светло сив костюм, изглеждаше млад и красив, но някак улегнал и помъдрял. Застана зад катедрата сериозен, събран в себе си, помълча малко и започна:
„От залеза до изгрева – в небето на надеждата узрял”.
Гласът му беше по особен начин глух, говорът бавен и тежък. Без книжки и писани текстове пред себе си казваше всичко наизуст и то така, сякаш тия стихове се раждаха в момента в онзи момент. Идваха някъде издълбоко, изстрадани, осмислени, без нито една празна „дежурна” дума. Вниманието на всички в залата се събра в един фокус – слушахме Поета и му вярвахме, усещахме, че думите му се отломяват от изтръпнало в горести и „люта бол” сърце. Нямаше нагласеност, нямаше измислени чувства. Това беше една голяма поезия – вълнуваща, силна, човешка…
Фана от ІV-ти класически клас, 1944-1945 г. Гимназия – Севлиево”.
