РАЙНО ДОБРЕВ
Бях във второ отделение на местното училище, когато се разболях и се наложи да напусна селото и за пръв път в живота си да видя град. Бях започнал да слабея, губех сили, вървях трудно, спъвах се и без причина падах, бузите ми хлътнаха, имах неспадаща температура, треперех. Мама ме завиваше с тежки черги, а от топлината на печката изнемощялото ми тяло се потеше. Разтревожена тя викна на баща ми, който беше при кравите в обора: – Марине, чуй ме, детето е зле, ще го изтървем. Не се помайвай, а стягай магарето и тръгвайте на доктор.
Послуша я, метна самара на гърба на добичето, дойде, вдигна ме от леглото, обвиха ме с топло одеяло, качиха ме, обикрачил самара, тати върза краката ми, за да не падна и потеглихме.
Пътят от Търхово до Севлиево е 12 км. Изминахме го за два часа. Ако имаше автобус като днес, щяхме да стигнем за 30 минути. Минахме по моста на р. Росица, стигнахме до широкия градски площад, над който се издигаше красив паметник със запомняща се женска фигура над него. Тати спря магарето и се заоглежда. На двайсетина метра от нас, на мястото на днешния Общински дом, видяхме красива триетажна сграда, от фасадата на която ни гледаха и сякаш ни се усмихваха, грейнали от лъчите на слънцето, широки прозорци. Отидохме до входа, тати завърза повода на магарето за едно отрупано с цветя дръвче и ми помогна да сляза. На вратата имаше табела с надпис „Доктор Москов, 3 етаж“. Влязохме и се заизкачвахме по мраморното стълбище, което ми се стори безкрайно. С триста зора стигнехме до третия етаж, тати натисна някакво копче на стената, чу се звън и вратата се отвори. На прага й застана височка, стройна, изящно облечена жена. Сигурно беше съпруга или асистентка на доктора. По-красива жена от нея не бях виждал. Нашенките в село ходеха със забулени кърпи на главата, облечени в груби, стигащи до глезените на краката им сукмани, а тази беше наметната красив небесносин халат от фин нежно-пухкав плат. Прииска ми се да го докосна. И го докоснах. Тя усети, на лицето й се появи лека усмивка и с кокетен жест ме щипна по бузата. Попита: – Вие за доктора, нали? – макар че се виждаше за какво сме дошли. – Да, рече тати, – малкият не е добре. – За съжаление трябва да почакате, при доктора има човек, като излезе ще ви повикам.
На площадката имаше пейка, обшита с бадемово кафеникава кожа. Тати седна и ми кимна с глава: – Ела, не стой прав, ще се умориш.
За зла участ аз вече бях започнал да пристъпвам от крак на крак. – Какво има? – стрелна ме с поглед баща ми. – Ох, бе, тате, чурка му се – приплаках аз. Той стана и ме стисна за врата. – Защо, бе, дете? Защо не каза, когато бяхме долу?
Тати беше строг човек, ние с брат ми се бояхме от него. Строгостта му се засили още повече, когато бати Добри, аз и Марин, сина на комшийката Пена Лимбата, си позволихме да вземем скришом от хаповете срещу пролетен метил по овцете. От течността им, минала през бъбреците ни, се получаваше тъмно-кафеникава струйка, с която изписвахме имената си по снега. Разкриха ни и бяхме наказани с шамари, с дърпане на уши и плесници. Беше кошмар, който още помня.
Докато продължавах да се стискам, з да не вляза подмокрен при доктора, тати беше вдигнал глава и шареше с поглед по стените на площадката. Видях го, че посегна към звънеца, но се отказа да позвъни, скочи и ритна пейката, зад която, как не бяхме забелязали, че има врата в горния край, на която имаше изписани две нули. Какво ли означаваха те? – Идвай! – стресна ме гласът на тати. Направих боязлива крачка към него. Той натисна пиринчено-жълтата дръжка на вратата, отвори я и като ме стисна за раменете, ме тласна към тясната метър на метър стаичка.
Беше тоалетна, която д-р Москов предвидливо е поискал да бъде направена още при строежа на къщата. Умна, завидно хрумнала му идея, която години наред е спасявала пациентите му при случаи като моя.
Върнах се с успокоен мехур, седнах на пейката до тати, склоних глава на коленете му, той ме обгърна с едната ръка, а с другата започна да ме гали по косата. Вече съм на 90 г., подобни ласки съм получавал само от майка ми и покойната ми съпруга, но тази, изтръгната от сърцето на строгия ми баща милувка, още помня с трепет в душата.
Не чакахме дълго. Вратата се отвори и жената, която с хубостта си беше грабнала възторга, стаен в детските ми очи, ни покани да влезем. Посрещна ни висок, добре сложен, с лека мургавина на лицето 50-годишен мъж – д-р Москов. Без да се бави, той съблече бенишчето ми, изхлузи ризката от шаечните ми гащи, повдигна я до врата ми и докторският му апарат зашари по гърба и гърдите ми, седна, написа някаква бележка и я подаде на баща ми. – Пневмония, рече, – не е трябвало да чакате до сега. Но има и нещо друго, което ще се доуточни в болницата.
Това „и нещо друго“ се оказа воден плеврит, който преди появата на пневмонията съм имал. – От тука, в болницата, – каза докторът, – потърси дежурният лекар, подай му бележката и прави това, което той ти каже.
Толкова. Прегледът мина бързо. Намерихме дежурният лекар, без излишно суетене веднага ме приеха. Настаниха ме в стая с налягали по леглата възрастни мъже. Появи се сестра, която набучи на ръката ми абокад и окачи система, бутилката на която висна над главата ми.
След пладне се появи д-р Москов.
– Как е, юнак? – усмихна ми се той. Отметна одеялото, повдигна ръката ми, притисна с пръст пулса на китката ми, а очите му следяха секундарника на ръчния му часовник. Докторският апарат, окачен на врата му, стъпи с гуменото си краче над сърцето ми. Нещо слушаше. Какво, той си знаеше.
Докато ме изпишат, д-р Москов идваше при мен всеки ден, а след него сестри и доктори се изреждаха да ме видят как съм. Явно д-р Москов им беше казал да не изпускат от погледа си 8-годишното болно от пневмония и плеврит момченце.
Надигнах се от леглото към полунощ. Излязох в коридора и попитах къде е тоалетната. Казаха ми. Тръгнах към нея и едва не се стъписах – до вратата на коридорчето й имаше едно до друго две легла, а след тях още четири. Под едно одеяло имаше човек, а върху възглавницата му, вместо глава, видях нещо кръгло като футболна топка, омотано в бинт. Когато се върнах попитах защо има легла в коридора, а не в стаи, като нас. Отговориха ми, че са там, защото стаите са пълни, а по креватите в коридора лежат, докарани от фронта, ранени войници.
Налагаше ми се да ходя често до тоалетната. След втори или третия път, тъкмо да отворя вратата, към мен се протегна ръка. Стреснах се и отстъпих крачка назад. Бинтованата топка помръдваше върху възглавницата, а ръката продължаваше да е протегната към мен. Изпитвах страх, който се появи и в съня ми. Каква беше тази загадка, успях да разкрия случайно след дълго години, но за нея по-нататък.
След два или три дни видях, че две от войнишките легла бяха празни. Един от мъжете в стаята каза, че лежащите на тях войници, са починали от раните си и са изнесени. Не мина много и се появиха други двама. Когато ги внасяха детското ми любопитство надви страха ми. Излязох в коридора, за да погледна. Единият от войниците беше без крак, с бинтовано ляво рамо, а другият беше с отрязани до лактите ръце и оголена до кост глава.
Това беше първата в живота ми импровизирана среща с ужасите на Втората световна война, която чувах без да разбирам, че се води между Германия на Хитлер и Русия на Сталин. Бях още дете и тревогите на големите ме отминаваха без да оставят в непорочното ми сърце белези на съпричастност и покруса, каквато изпитваха хората от село. Войната остави няколко семейства без любимите им баща, син, брат, племенник, съпруг да се завърнат. Вместо тях идваха само съобщения, че са загинали геройски за свободата на България. Кратко, ясно, без излишни емоции – войната си има свои закони, различни от тези на природата. А войни е имало и навярно ще има. Ставащото в Газа, Украйна и Йемен, и по границите между Индия и Пакистан, потвърждава, че опасенията ми не са напразни. Кратката разходка по страниците на световната статистика, която си позволих да направя по време на великденските празници не ни дава право да гледаме спокойно към нашето и на децата ни бъдеще.
Без да съм религиозно възпитаван, а атеистично подплатен, тръгнах по пътеките на историята, за да си припомня предсказанията на съвременните пророци, а и на Христос, до които се докоснах от страниците на библията. Абрахам Линкълн, 16-ти президент на САЩ, я нарича „Най-добрия дар, който Бог е дал на човека… без нея нямаше да можем да различаваме правилното от погрешното“. Добавям: Библията е най-разпространената книга в цялата човешка история, преведена е и се чете на 2 287 езика.
Исус Христос е предсказал, че през вековете след него „ще се повдигне народ против народ и царство против царство, че на разни места ще има глад и трусове, но всичко това ще бъде само началото на страданията“. За достоверността на думите му потвърждава лекарят, историк и теолог Лука, живял в началото на първото хилядолетия след Христа.
Мигове от сбъднатите предсказания:
ВОЙНИ
Първата световна война отнема живота на близо 15 милиона мъже, жени и деца.
През Втората световна война загиват 50 милиона души.
От началото на 20 век до сега са водени различни по обхват и жестокост 81 локални войни…
ГЛАД
Не само войните са причини за глада, а и природните аномалии и икономическите кризи. От тях през 19 и 20 век са пострадали: Гърция, Холандия, Съветският съюз, Нигерия, Чад, Перу, Бангладеш, Камбоджа, Етиопия, Япония.
Една пета от населението в света, голяма част от която са деца, умират от недохранване.
ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ
На 13 януари 1915 г. в Абруци, Италия, от земетресение загиват 32 610 души; през 1920 г. от разлюлялата се земя загиват 200 000 души в Китай; от осма и по-висока степен пи скалата на Рихтер през 1923 г. се срутват сгради и умират 140 000 души в Япония; 12 години по-късно (1935 г.) от земен трус са покосени 25 000 души в Пакистан; 4 години по-късно (1939 г.) 32 700 души загиват в Турция; през 1970 г. земетресение вкарва в гробовете 68 000 души в Перу; през 1976 г. земетресение намалява населението на Геншан, Китай, с 240 000 души; от земетръсната люлка през 1988 г. в Армения изпадат 25 000 души; началото на 21 век започна с нови две земетресения в Турция, едното от които беше по Великден.
Войни, земетресения, глад и още какво ли не?
МОР
Едно от пророчествата на Исус Христос е свързано с болести и трудно управлявани епидемии. През 1919-1920 г. 1 милиард души се разболяват и умират от испански грип, чийто размах и сила били равни на средновековната чума. Повече от 300 милиона страдат от малария, около 200 милиона са заразени от билхарциоза, 20 милиона от болестта на Шагал, 120 милиона страдат от т.нар. речна слепота. Туберкулозата и проказата продължават да са тревожен здравословен проблем, а остри диарни пристъпи отнемат живота на милиони деца, един на всеки шест човека се разболява от рак или диабет.
Ако търсим някаква справедливост от Всевишния, тя е в успокоението, че няма разлика дали си беден или богат – който не се е родил, само той не е умрял.
В заключение на написаното дотук ще се върна към „футболната топка“ и протегнатата към мен ръка, която видях на едно от войнишките легла през пролетта на 1944 г. в севлиевската болница.
През 1970 г. работех като журналист в радио „Стара Загора“. За Деня на победата над Хитлерофашизма, чиято 80-годишнина честваме днес, реших да потърся за интервю завърналия се жив от фронта Марко Радков от родното ми село Търхово. И сега потръпвам от белезите на страхотно обезобразеното му лице. Попитах го и той ми разказа за преживяванията си като редови войник в Първа българска армия с командир прославеният кавалерист ген. Владимир Стойчев.
Марко беше фен на никотина. Цигарите внасяли успокоение в трудния му живот на инвалид. Когато след интервюто посегна към кутията с цигари, ръката му се протегна така, както видях да се протяга преди десетилетия в леглото на ранен войник. От асоциацията, която прещрака в паметта ми, втренчих очи в лицето му и почти извиках: – Марко, ти ли беше войникът на леглото до вратата на тоалетната в севлиевската болница? – Аз бях, да! Когато те видях да влизаш в тоалетната, те познах. Исках да те попитам защо си тук и дали си виждал баща ми, а майка ми – още ли е жива след смъртта на по-малкия ми брат Стефан, който умря от туберкулоза. Исках, но бинтът, с който беше обвита главата ми, след операцията на дясната ми буза, едното ухо и носа ми, ми пречеше да говоря. Благодаря ти, от все сърце ти благодаря, че си се сетил за мен.
Станахме, протегнахме ръце един към друг и се прегърнахме.
Тази прегръдка, с неподправена искреност ще остане в съзнанието ми като символ на днешния величав Ден на победата, Ден на Европа!
Зареждане ...
