На лекция на тема „Съвременни тенденции в превенцията и лечението на зависимости“, в Младежка зона – Севлиево, присъстваха служители на социални служби и услуги, учители и граждани. Тя бе организирана от Местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните съвместно с „Фондация за живота“ и фондация „Независима“.
Присъстващите дискутираха темите, свързани с различните модели за превенция и лечение на зависимости; предизвикателствата пред психотерапевтичната работа със зависимости и когнитивния модел на употреба на психоактивни вещества, както и получиха практически насоки и примери от реалната терапевтична работа. Лекцията представи добри практики, иновативни подходи и ефективни модели за превенция, подкрепа и рехабилитация, които могат да бъдат полезни както за специалисти, работещи в социалната и здравната сфера, така и за представители на местната власт, образователни институции и граждански организации.
Един от лекторите на форума беше Тодор Желязков. Той е един от основателите на центъра за лечение на зависимости „Св. Йоан Рилски”. Завършил е бакалавърска и магистърска степен по „Социален мениджмънт” в Технически университет – Варна. От 2013-2014 г. се специализира в работата със зависимости и има дългогодишен опит в областта, както в индивидуалната работа със зависими, така и в подкрепата на техните близки. Притежава умения за работа с уязвими групи, включително деца и младежи, обучен е да оказва психосоциална подкрепа и помощ на хора, изпаднали в зависимост.
– Кои са най-новите подходи в превенцията на зависимости, г-н Желязков?
– Най-нови подходи не бих казал, но се опитваме да съчетаем добрите практики, с които имаме опит до момента. Както личен опит, така и опит на колегите през годините. Най-общо казано, не очакваме да открием топлата вода, но се опитваме да съчетаем модела на терапевтичната общност, където обаче трябва да има добре обучени специалисти в общността, да съчетаваме индивидуалната терапия с груповата. Това не е нещо ново, но се опитваме да избегнем грешки, дали в нашия или чуждия опит, които сме наблюдавали през годините. Опитваме се да засилим връзките между отделните звена в подкрепата на зависимите, които работят с близките, защото в един терапевтичен център се работи и с близките на зависимите, и след излизане на човека от терапевтичния център, той поема пътя си, а ние, евентуално, го насочваме към групи за взаимопомощ, за да могат да се поддържат. Близките също се насочват към групи за взаимопомощ.
Често обаче връзката между отделните звена се губи. Много често специалистите имат чувството, че тяхната работа е най-важна в целия процес, а истината е, че работата на всички специалисти в различните етапи е важна. Ние сме свързани по между си. Аз не мога да си свърша работата, ако психиатърът или
психотерапевтът не свършат своята. Ние сме зависими и свързани по между си, но често нишката се къса и затова сега се опитваме различните специалисти да припознаят себе си като важна част от целия процес. Тогава, лично аз смятам, че нещата много ще се подобрят. Ние не сме конкуренция, правим различни неща, за да достигнем една и съща цел.
– Споменахте, че се работи и със семействата на зависимите. Каква е ролята на семейството в този оздравителен процес?
– Ролята на семейството е изключително важна. Много често обаче семействата не го осъзнават. Те казват: „Сина ми/дъщеря ми (съпругата ми/съпругът ми) има проблем, аз нямам“. Само че зависимостта е семейно заболяване. Всички страдат от него. Човекът, който практикува някаква зависимост, влияе на цялото семейство. Цялото семейство боледува. Обаче семейството отрича и казва, че само определен негов член има проблем и усилията ни трябва да се насочат към него. Но за да се стигне до този проблем, семейството има много голяма роля. За да се излезе от проблема, семейството също има важна роля – подкрепата, границите, които се поставят, приоритетите във взаимоотношенията и т.н.
Много често общувам с майки на зависими, които идват и казват, че не издържат повече от морален и физически тормоз. Съветвам ги да спрат да им дават пари, което те отричат, защото децата им могат да пострадат, и заради страха какво може да им се случи, ако не им дават пари, те подкрепят зависимостите им. Дават им пари, плащат им кредитите и ред други такива действия, които не помагат да зависимия да осъзнае проблема си и да започне да търси решение. Хората са емоционално обвързани и им е трудно да вземат крайни решения, затова трябва да се работи с тях, да им се оказва помощ, за да бъдат по-твърди, да спрат с привилегиите. Това е подкрепа. Много често обаче родителите го разбират като предателство, но това не е предателство. Има две посоки за зависимия – или да храни зависимостта си и бавно да убива себе си и близките си, или да търси начин да се възстановява. Това са двете посоки. Трета няма. И тогава близките казват: „Аз ще те подкрепя в посока да се възстановяваш, да оправиш живота си. В другата посока си сам“. Това не е предателство. Това е даване на избор. Зависимият има право на избор – да бъде свободен или да избере да съсипе живота си, но трябва да разбере, че там ще е сам. Това е ролята на семейството – да постави ясна граница във взаимоотношенията със зависимия.
– А къде е мястото на обществото в този процес?
– Обществото не е особено готово да подкрепя, въпреки че в последните години все повече се говори за този проблем. Проблем е и срамът на родителите. Те се срамуват да кажат, че детето им е зависимо. Този срам скрива проблема и ние не можем да търсим адекватно решение, а проблемът расте. И ако след пет години, ако все още всички са живи и що-годе здрави, то проблемът е станал много тежък и много труден за разрешаване. Другото може да е чувство на вина. Истината е, че много често хората се опитват да дадат най-доброто възпитание в къщи, но улицата дава нещо, което не можем да контролираме.
– Как обществото може да стане по-отворено към проблемите на тези семейства?
– Когато има превенция на това заболяване. Когато обществото е запознато. Трябва да има гласност. Кампании могат да се правят, но трябва да има кой да слуша. Случвало ми се е да организираме срещи в големи зали, където са присъствали по пет човека. Няма интерес от обществото. Аз съм там, ще се опитам да дам частичка от моя опит, въпросът е дали има кой да я вземе.
Всички зависими започват с идеята, че на тях такова нещо не може да им се случи. Много често това си го мислят и родителите, отричат проблема. Отричането на заболяването е една от основните характеристики на зависимостта.
– Как се постига устойчивост след терапията?
– За да протече ефективно терапията, на първо място трябва да бъде осъзнаването, че този проблем е проблем и трябва да се търси решение. И осъзнаването на човек, че той е болен и трябва да се излекува. Това е един много дълъг процес. И за да може да проработи, човек трябва да има лична отговорност към своя процес, към спазването на принципите, които ще въведе в живота си. Трябва да има промяна в навиците, в начина на мислене, в ценностите, в целия начин на живот, промяна на среда. Много често препоръчваме да не се връщат в родния си град след лечение, или в своя квартал, в старата среда. Това са мерки, които човек с ясното съзнание, че е полезно за него, предприема. Имам три ключови думи за този процес: търпение, постоянство и последователност. От там нататък е въпрос на време нещата да вървят само в правилната посока.
– Наблюдава ли се промяна в профила на хората, търсещи помощ – по отношение на възраст, пол или тип зависимости?
– Преди години профилът на зависимия беше по-скоро като на човек, който развива зависимост, в недобра посока, по креативност. Той може да сътвори и измисли от нищо-нещо, за да си набави веществото. В последните години обаче ми прави впечатление, че хората губят тази креативност, може би защото и веществата много се промениха, влиянието върху мозъка е много по-силно и негативно, и по-големият процент от хората разчитат на пари от родителите си.
Често казвам, че ако мама не му оставя 20 лева върху шкафчето, той няма да стане зависим. Няма я тази мисъл как да изкара парите за дозата. Това е много притеснително, защото летвата застава много по-ниско. Естественият ход на живота е човек да се отдели от майка си и баща си, да стане самостоятелен, да създаде семейство, да има деца, да има работа и т.н. А сега все повече се виждат хора да доста висока възраст, които продължават да живеят с родителите си, продължават да разчитат, че те ще ги издържат, продължават да нямат необходимостта да са самостоятелни. Това е много притеснително.
– Това не се ли дължи на балканския ни манталитет – децата ни да са близо до нас, защото в Европа ги отделят след навършване на пълнолетие?
– Преди 20-30-50 години така ли е било? Пак сме били балканци и тогава и сега. Все по-глезено става обществото, дали поради примера от телевизия и интернет, много често младежите не желаят да учат истински и да се развиват. Не говоря за случаите, в които записват университет, че родителите му да го издържат още пет години. Не искат да носят отговорност и да се развиват. Аз ставам свидетел на хора, които не желаят да излязат да живеят самостоятелно, тати носи, мама меси, но така до кога? Много често чувам да се говори за „детето ми“, което е мъж на 35 години и ще спра до тук. Ако се върнем във времето на нашите родители, начинът на живот е много по-различен. Личната отговорност, която носят хората за себе си, е на доста по-различно ниво. За мен това е много вредно. Отнемането на отговорността на хората, още в тийнейджърска възраст, е много вредно. И докога ще е така? Мама и тате ще са до време. Идва момент, когато ние трябва да се погрижим за родителите си.
Иначе възрастовата граница на зависимите слиза все по-надолу. Аз имам случаи на 12-13-годишно дете, но имам колеги, които са се сблъсквали с и с по-ниска възраст. Това нещо много често се говори в пространството като нещо ново, а то не е толкова ново. За мен по-притеснително е, че е масово. Преди 20-25 години също имаше такива неща, но тогава нямаше смарт телефони, с които да снимаш и да даваш гласност.
– Срещате ли достатъчна институционална подкрепа в работата си?
– Не. Това имах предвид в началото за отделните звена, които могат да бъдат по-скрепени. Понякога имаме нужда от съдействие от полицията, от съдебната система, от превантивните центрове и т.н. За мен, през последните години това върви в по-добра посока, но има още какво да се желае.
– Какво бихте казали на хората, които се страхуват да потърсят помощ при проблем със зависимост?
– Трябва да разберем, че признаването на проблема е вече една крачка за неговото разрешаване. Скриването му не води до решение. Призовавам хората да не се страхуват. По-добре е да потърсят помощ за разрешаване на проблема, отколкото той да се оставя да набъбва и да става по-страшен. Изход от зависимостта има. Имам примери, че хората могат устойчиво да променят живота си. Това е живо доказателство, че изход има. Въпросът е, че трябва да сме съпричастни, малко по-толерантни, за да сме полезни, доколкото можем. Вярвам, че е въпрос на личен избор и лична отговорност, но като общество можем да подкрепим тези хора.
Зареждане ...
