-Не е луд този, който яде зелника, а който му го дава.
-За причините да има места за настаняване, които не се лицензират по реда на Закона за социалните услуги или по реда на Закона за лечебните заведения.
Статия от сайта Marginalia
След поредния скандален случай в частен дом, където са открити вързани и упоени хора, отново си задаваме въпроси и търсим отговори. Това не е първи случай и вероятно няма да е последен. Отговорните институции ще се потюхкат ден-два и всичко ще затихне, както стана с дома във Варна или този в покрайнините на София. Това, което вероятно няма да се случи е някой да анализира причините за появата на такива места и защо те не се лицензират като социални услуги по Закона за социалните услуги или като хосписи по Закона за лечебните заведения. И ако е очевидна връзката между нежеланието за регистрация и контрола на качеството, то остава открит въпроса, защо сме свидетели на лавинообразното разкриване на места за настаняване на стари хора и дали има някаква връзка с новото законодателство при социалните услуги и процеса на тяхното планиране.
Най-кратките отговори: Има търсене на такива услуги, няма достатъчно места, има сложна система, която регламентира работата им. Когато има определена потребност в едно общество, винаги се появяват хора, готови да я удовлетворят и то като използват най-прекия път. А при липсата на контрол, може да се види всичко – от добра грижа до престъпления.
Съжалявам за лошата новина, но е виновен този, който е оставил широко отворената „врата у поле“.
Накратко – има възможности за грижа в домашна среда и огромен разход на средства, в т.ч. и по проекти. Как се случва тази грижа, как се управлява, има ли достатъчно хора, които да предоставят грижа в дома, за кои хора няма възможност за асистентска подкрепа – това са въпроси, които следва да се анализират и изяснят. Едно е ясно – когато не са възможни или не са достатъчни грижите в домашна среда, следва настаняване в дом.
За домовете /старите институции или новите резидентни услуги/ има държавно-делегирано финансиране за всички потенциални потребители, с осигурена 24/7 грижа, но там се настаняват хора, които нямат жилище, нямат близки или за които възможностите за подкрепа в домашна среда са недостатъчни. В много малко от съществуващите домове, настанените наистина имат нужда от 24/7 грижа – това са центровете за настаняване на деца с нужда от постоянна медицинска грижа и местата за настаняване на хора с деменция.
В същото време за хосписите, които са лечебни заведения по смисъла на Закона за лечебните заведения, където наистина би следвало настанените да се нуждаят от 24/7 грижа няма осигурено държавно-делегирано финансиране и няма финансови стандарти за медико-социални грижи за възрастни, нуждаещи се от палиативни грижи.
Тези, които чакат за настаняване в „държавен дом“ често не дочакват да се освободи място, а то се освобождава след като някой си отиде от този свят. В същото време нуждата от подкрепа на възрастен човек или неговите близки рядко се явява планирано, най-често се случва след заболяване или след инцидент – тогава започва ходенето по мъките. На този фон се появяват частни услуги, някои на ръба на закона, които за разлика от „държавните“, предлагат бързи решения.
Дублиране на дейности с претенцията, че са социални услуги
Да погледнем какво е „резидентна грижа“ според Допълнителната разпоредба на ЗСУ: „дейност за осигуряване на място за настаняване на деца, младежи до 25-годишна възраст, лица с трайни увреждания и лица в надтрудоспособна възраст и в зависимост от индивидуалните потребности – за осигуряване на 24-часова грижа за посрещане на ежедневните потребности и потребностите от развитие на лицата или за осигуряване на подкрепа за водене на самостоятелен начин на живот“. Според това определение, ако някой предоставя „място за настаняване“ на хора от посочените групи, които не се нуждаят от 24 часова грижа, това не би следвало да е резидентна грижа, доколкото осигуряването на такава грижа е кумулативно изискване в определението.
Понятието „място за настаняване“ съществува в Закона за туризма /ЗТ/ и такива са всички хотели, хостели, къщи за гости, стаи за гости, почивни станции, пансиони.
Един пример: Собственик на хотел с ресторант, регистрирани по съответния ред и със съответната категория, настанява стари хора или хора с увреждания в хотелската си база. Няма как да има ограничения за профила на гостите на хотела или за периода на ползване на хотелиерските услуги. Може да се предположи, че ще има повече разнообразни дейности за гостите на хотела от тези, които измислят социалните работници в резидентните услуги, защото това ще е основната дейност по ЗТ. Сега да видим, ако настанените са хора с увреждания с чужда помощ, които имат изготвени оценки и получават лична помощ по ЗЛП – има ли проблем да живеят тези хора в хотел, при това с асистентите си и да ползват осигурените средства за грижа? Хайде сега да си помислим, каква ще да е мотивацията на нашия хотелиер да се регистрира като доставчик на социални услуги и да мине през една камара нови процедури, след като за две от трите основни дейности – настаняването и храненето, даже има категория за обекта. А за третата, предоставянето на грижа – ако е лицензиран доставчик на резидентни услуги, настанените няма да могат да използват тези средства.
Това е реалността – намерени са други форми, в рамките на които се предлагат по същество социални услуги и се избягва контрола от страна на Агенцията за качеството на социалните услуги.
От информацията в медиите става ясно, че именно това се е случило с дома в с. Ягода – първоначално е имало лиценз за дом за стари хора, следва проверка от АКСУ с установени нарушения и вместо да се изпълнят предписанията, доставчикът иска прекратяване на лиценза. След което продължава да работи, вече като предлага стаи под наем. Служители на АКСУ се опитват да проверят отново, но следва отказ да бъдат допуснати, защото обектът вече не се води дом за стари хора. През цялото това време не е имало сигнали от съседи или от близки за нередности. И може да направим напълно обосновано предположение, че ако собствениците на дома в с. Ягода не бяха се лицензирали първоначално, ставайки видими по този начин, вероятно никой нямаше да бъде информиран и до ден днешен за дейността им. Можеше да се появи информация за това място при инцидент, каквито случаи имаше с пожарите в частните домове във Варна и Банкя.
Ако няма инциденти, напълно възможно е домовете от този тип да си функционират години наред, необезпокоявани от никого. Ами, ако в с. Ягода не бяха открити основания за състав на престъпление, ако нямаше данни за изтезание и насилие – какво щеше да се случи тогава? Тогава стаите под наем щяха да продължат да съществуват и да приемат нуждаещи се от настаняване, защото самото отдаване под наем на жилищна площ не е престъпление.
Сега се огледайте там, където живеете – за колко места за настаняване на стари хора знаете?
Със сигурност е добре да се проучи ситуацията, в т.ч. и начина на работа в частните домове, които работят без да са лицензирани като такива. Съществуването им очертава основния проблем и той е в стандарта за резидентна грижа, разписан в НКСУ. За мен, едно от предимствата е разделянето на резидентната услуга на отделни компоненти: място за настаняване, хранене, консумативи и грижа. Ако се направи по добър начин, това разделение може да предложи индивидуализиране на услугите и крайна сметка – различен размер на таксите. Преди около 4 години предложихме да има отделни стандарти, които сега са в общ стандарт за резидентна грижа, но идеята беше отхвърлена с думите „Общините са ни основен партньор, а те няма да се съгласят на това.“.
Да обобщим – има огромна нужда от настаняване на хора, които се нуждаят от грижа. Места в т.н. „държавни домове“ няма. Няма друго финансиране за хосписите, освен частно. Има частни домове, лицензирани по реда на Закона за социалните услуги, но има и места за настаняване, регистрирани на друго нормативно основание, които предоставят жилищна среда и грижа за стари хора и хора с увреждания, дублирайки резидентната грижа.
Нищо от описаното до тук не беше част от анализите, които 3-4 години бяха основна част от работата на хора от общинските администрации и МТСП-АСП. Те декомпозираха, планираха, попълваха екселски таблици, обсъждаха по семинари и накрая се роди Националната карта на социалните услуги. Сега отново попълват таблици и обсъждат, като се надяват новите финансови стандарти да не са по-ниски от старите, че да продължи работата на съществуващите социални услуги по добре познатия начин. Тези усилия изглежда, че все повече обслужват самата системата и са все по-далеч от нуждите на хората.
Накрая една история от зората на деинституционализацията: В сградата на дом за деца видяхме 2 центъра за настаняване от семеен тип. Стълбите бяха по средата, общи за двата центъра. След ремонта, наляво имаше нова врата и табела с указание, че това е първия център. Надясно – друга врата, табела и втория център. Хубаво, ама освен стълбите, общи за двата центъра оставаха и сервизните помещения. В изпълнение на всички указания, центровете имаха отделни директори. Директорите бяха въвели строги правила: децата от единия център, ако искат да се видят с тези от втория, трябва да поискат разрешение от директора, който да им даде бележка с час на излизане. Тази бележка трябва да се подпише от другия директор и да се представи при връщане. А, сега познайте, къде точно се срещаха децата от двата центъра? Да, точно там – в общите тоалетни по средата на коридора, при това без бележки.
Тази история онагледява това, което се случва в днешно време в системата на социалните услуги: има свръх регулация и огромно количество правила, регламенти и бумащина. Описаното в историята от дома за деца, може и да е смешно, но сега се повтаря с услугите за възрастни. Същата история се случва тези дни не с 2, а с 6 центъра за грижа, които до вчера бяха с общо ръководство, ама вече ще си имат отделни, защото така било по стандарта за качеството. Нищо, че са долепени един до друг и се намират в един малък двор. Колкото до потребителите, те вероятно напълно нерегламентирано ще продължават да седят на една пейка, обща за два центъра.
И докато служителите от социалната система са ужасно ангажирани с новото законодателство и мониторират и контролират съществуващите услуги, възрастни хора и техните близки вече са стигнали до ръба в търсенето на решение след инцидент, заболяване или просто в резултат от настъпването на старостта. И са открили „доставчици“, които са намерили по-пряк път да предлагат услуги, за съжаление без контрол.
Какво ще се случи след скандала в с. Ягода не е ясно. Със сигурност, решението не е да се направят повече резидентни места за настаняване, за да се реши проблема с недостига на места; трябва да се прецизира настаняването в съществуващите; да се създават места за подкрепено живеене на хора с увреждания, извън резидентната грижа, като част от жилищната политика на общините; да се създават повече услуги за подкрепа в домашна среда; да се създаде финансов стандарт за палиативна грижа. Не е решение да се търсят варианти за закриване на частни домове, които съществуват под форма, различна от очакванията на авторите на ЗСУ и НКСУ. Далеч по-смислено би било да се види потенциала в частната инициатива и да се преосмисли стандарта за резидентна грижа.
Надежда Денева е социален работник, има практически опит в областта на закрила на детето и развитието на социални услуги за деца, възрастни и хора с увреждания. Познава функционирането на системите в подкрепа на уязвими групи на национално, областно и общинско ниво, както и процесите на трансформиране на институционалната грижа. Участва в процеса, наречен „Деинституционализация“ като част от екипи на УНИЦЕФ и ЛУМОС.
Зареждане ...
