На 4 юли се навършиха 36 години от кончината на българската актриса Леда Тасева
Понеделник вечер. Беше денят, който никой не очаква с някаква особеност, навярно защото е начало на поредната, с нищо неотличаваща се от предходните седмица. В средата на осемдесетте тя продължаваше в нейния си работен характер дори в и съботния ден. Това никого не учудваше, дори притеснение нямаше, че ще бъде накърнен почивният уикенд. Нямаме достоверност на спомените и дали тази дума е присъствала в разговорите на нашите близки.
Поостарелият телевизор „Пирин“ беше неотдавна заменен с някаква портативност, наречена „Юност“, която старателно се опитваше да подобри възприятието на картината, но невинаги качеството на приемания сигнал му позволяваше да се представи в най-добрата си възможност.
Следяхме премигващия екран без никакви очаквания за изключителност, омърлушени от почти приключващия ден, който събираше остатъчните напрежения от някакви превъзбудени натрупвания, породени от нередовността на последните линии на градския транспорт, пропуснал някои от курсовете си и през този ден. Поуталожили тези си страстни вълнения, които не успяваха да преминат в никакви тежнения, освен в болките в крайниците ни наложително натоварени от наложилото се извънредно бързо ходене.
Потрепванията в картината, в която съсредоточено се бяха вторачили почти всички присъстващи в стаята, и началните надписи не показваха, че ще се случи нещо неочаквано. Появяването на слабичка и леко прегърбена жена, прибираща внимателно около врата си своята домашна роба, не предизвика в околните никаква реакции. Белите очертания около края на ръкавите и яката описваха светли полукръгове на тъмния фон на дрехата. Контрастът предизвика определено втренчване на наблюдаващите сменящата се телевизионна картина. Това, което стресна всички и ни накара да обърнем погледи в присветванията на екрана, бе появата на гласа на придвижващия се образ. Движението на ръцете бе смирено, но никаква нотка на смиреност не се усещаше в привидно равния тон на трептящия глас, който ни караше неволно да се съсредоточим в слушането му и да оставим всички породили се други желания за друго време. Непресторена първичност, една напътствена ритмичност и интонационни въпроси, които отчетливо се открояваха с бързите повишавания и така бързо отминаващите кратки прекъсвания. Забравили за картината, тази звучност бе онемяла всички ни и ни бе оставила непокътнато разположени в последните състояния, в които ни бе заварил този непресторен и неподражаем говорен звуков фон.
Бе дошла една необуздана човешка същност в случващото и бе прокарала силата си до всички части на телата ни. „Смъртта на търговския пътник“ не можеше да бъде по-истинска в написаните думи на Артър Милър и в приковаващите всички сетива очи и глас от екрана.
Опитах всички приспивателни,
успокоителни и упоителни,
за да успея да забравя, скъпи,
реката,
шлепа,
твоята ръка на рамото ми,
мойте рамене под твоята ръка…
Щом всичко е изчезнало със тебе –
реката,
шлепа,
сладките ти пръсти,
и значи е настъпил края
на нещото, което е било живот,
любов,
безмълвна нежност в общите ни нощи,
тогава значи е настъпил края
на всичкото това…
Но как да убедя самотните си рамене
да понесат спокойно тежестта
на твоята изчезнала ръка?
Леда ТАСЕВА
Образите щяха да си отидат с времето, щяха да потъмнеят от изхабяването на кинолентата, но гласът щеше да остане неподправено непокътнат. Той бе неочаквано пронизващ, запомнящ се, открояващ се от всички и предлагащ едно непредвидимо пиянство на това смайващо говорене. То не бе съпроводено с някаква превъзбудена изразителност, нито с отчайваща патетичност, а бе част от непринудената човешка искреност. „Тайфуновата кула“ по Богомил Герасимов бе поставила нейната изявеност още в самото начало на този връх и не го напусна никога повече.
Не ми отнемай простите неща.
Не ми разказвай за успехите си,
не те разбирам.
Не мога да следя особените ходове,
с които трябва да постигнеш нещото,
което ти е нужно в тоз момент.
Объркват ме замислените сложно комбинации
на твоята програма.
Не ми харесва тази поговорка,
че между вълците се вие като вълк.
Това е философията на безсилните.
Леда ТАСЕВА
Тя не получи всички заслужени аплодисменти, дори отредените й награди не поиска да получи; тя не се възпря от ропота на някакви наивници, не потръпна дори от тежките терзания. Остана си недокосната от бъдещото разочарование. Детските мечти бяха опазени от вероломните грабители, несгодите от нескопосаните семейни драми пронизваха същността й, но тя оставаше чиста и по детски влюбена в препускащия живот.
Дете, не се опитвай да намериш погледи,
които да приличат на предишните.
Не се усмихвай повече от вчера.
Не ми измисляй смешни глупости.
Не се ядосвай на прозореца,
през който капе малко дъжд.
Той капеше и вчера.
И даже върху нас,
докато се целувахме.
Защото нямахме търпение да стигнем
до сухия килим.
Ти беше толкова нетърпелив
да вземеш моите ръце,
да скриеш всякаква следа
от слабост във очите ми,
от страх по хладната ми кожа,
от зли предчувствия на минали съдби.
Дете, не се опитвай да намериш думите.
Изпито ли е виното
и чашата е празна.
Леда ТАСЕВА
Не ми се извинявай, Живот, че пропуснах да бъда груб с теб. Не търси реванш за моята ненаситна суетност, а потърси отново любов. Това закътано някъде в душата си верую бе изписала по своя си начин и го бе оставила без протест да стигне до нас с едно сякаш небрежно подхвърлено: „Хайде, помисли до утре!“ Винаги имаше утре, защото той, животът, се опитваше да продължи и след края на тежката смърт и дори при нашата неискана тленност. Дава неподправената сила на създаденото и написаното и на оня потрепващ глас, който ни оставя в необичайна застопореност. Безчувствена чувствителност, която се е предала по собствен начин на някой друг. Спокойствие, което дълбае в нищото, и едно аристократично покланяне за завършек на вече случилото ни се стъписване. Липса на излишна пренаситеност, премерена насърчителност и отчайващо голяма и всеобхватна любов.
Гласът остана завинаги запомнен, а образът го догонваше с определена човешка прикритост и лека гримаса на лицето с обичайното повдигане на очите нагоре и съвсем лекото движение на брадичката, поставена в почти перпендикулярност на тялото, и онова неподражаемо грациозно присядане на празния стол – детайлите, които никой не би могъл да подмине. Това действие бе част от амплоато на една изисканост, съпроводена с отмерено време тишина.
Това бе самата тя – Леда Тасева.
Леда Тасева (родена Виолета Цветкова Тасева) е българска актриса, заслужил артист, носител на орден „Кирил и Методий“ I степен, една от основоположничките на новото българско кино, известна със своята елегантна и изтънчена ексцентричност.
Родена е на 22 август 1926 г. във Видин. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1956 година в класа на Боян Дановски.
Работила е в Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора (1956 – 1957), Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (1957 – 1958), Драматичен театър „Адриана Будевска“ Бургас (1958 – 1960), Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив (1960 – 1961), Театър на Народната армия (1961 – 1963), Драматично-куклен театър (Враца) (1964 – 1973), Драматично-куклен театър „Константин Величков“ Пазарджик (1975 – 1977), Драматичен театър „София“ (1977).
От 1960 г. многократно се снима в телевизията. Участвала е в много постановки на телевизионния театър. Член е на СБФД (1983).
Участва в джазова формация „Бели, зелени и червени“ (1978).
Нейни съпрузи са били режисьорът Стефан Сърчаджиев и актьорът и режисьор Иван Андонов. С Иван Андонов имат дъщеря.
Само 10 дни преди да почине от рак е все още на сцената. Умира на 4 юли 1989 г. в София.
Зареждане ...
