Роси Савова: “Ние сме народ, който пее, дори когато плаче”

ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Роси Савова е родена през 1958 г. в гр. Берковица. Завършила е ИНДУ „Лазар Станев“ в гр. Плевен и ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Дълги години в Севлиево работи като завеждащ Културно-масова работа в Дом на културата „Ненко Илиев“ и като начален учител. По-късно е учител в гр. Козлодуй, където живее в момента.
Автор е на стихосбирките „Вълшебства“ (2008), „Въглени за късна есен“ (2014) и „Плетеница от мигове“ (2020). Участва със свои творби в алманасите „Бразди“, Севлиево, „Под лъчите на слънцето“, Враца, книги на издателство „Лунна светлина 13“ и др.; в антологиите „Думите“ на КБП и „Клепалото бие“. Нейни стихове са преведени на украински, френски и руски език и има публикации в сайта за култура на българската общност в Чикаго. Съставител и редактор на сборниците „По следите на козлодуйските думи“ 1, 2, 3 и „АЕЦ „Козлодуй“ – 50 години енергия за чиста природа“.
Пише поезия, проза, хайку, танка, хайбун, апева и детска литература – стихове, разкази, приказки, гатанки, пиеси за деца.
Председател е на КБП клон Козлодуй от създаването му и на ЛК „Нашето слово“ към НЧХП „Христо Ботев – 1879“ в Козлодуй.

– Кога открихте себе си за писането и за това, че чрез кратките текстове ще можете да предадете Вашите усещания, мисли и чувствителност?
-Нямам ясен спомен за ранните си опити за писане в мерена реч на кратки текстове. Но първата ми литературна награда е от шести клас за стихотворението „Георги Димитров“ от областен ученически конкурс. Още си го пазя като скъп спомен от детството. Може би фактът, че родителите ми много четяха, а и цялото семейство бяхме „четящи хора“, е възбудило интереса ми и към четенето, и към писането. Дори и сега ми е по-лесно да запиша мислите си в текст, отколкото да ги изкажа на глас. Прекалено чувствителен човек съм и различни усещания често ме изваждат от равновесие и ме предизвикват да хвана молива или да седна пред компютъра, независимо кое време на денонощието е. По този начин се раждат моите кратки или по-обемни творения – стихове, разкази, импресии… Така че самоцелно изненадващо откриване на писмени заложби няма. У човека или ги има по рождение и избликват в момент на силни преживявания, или всеки нарочен опит е смехотворен напън да постигнеш нещо насила. А това се забелязва от читателя. Напоследък всеки трети човек демонстрира себе си като автор – поет или писател. Интернет пространството гъмжи от нелепи изяви, които променят правилните критерии на хората за художествените творби.
„И всяка нощ
е бременна с надежда
житейското кълбо
да се върти…

Две бримки лято
цветно си подреждам –
да ми е синьо
с твоите очи.“
-Кои са очите на детството, кои са днес и отново ли всяка нощ е с нова надежда?
– Детството има любопитни, попиващи всичко наоколо наивни, доверчиви и силно вярващи очи. Такива (като че ли) все още са останали и моите, въпреки натрупаните години. Продължавам да надниквам съвсем по детски в непознати и интересни територии и да запълвам чекмеджетата на мозъка си със знания и новости от различни литературни области, а и от живота като цяло. Останали са ми детските очи на фантазьор и оптимист. Детето е експериментатор. А то още живее в мен и не иска да си тръгне – останах си експериментатор и до днес. През детския поглед всичко е лесно и просто, розовото е розово, а синьото – синьо. Преминавайки през времето, при мен цветовете станаха много ярки, прекалено пъстри и преливащи се един в друг. Много заблуди срещнах, с вятърни мелници се борих, открих, че морето е по-дълбоко от коленете ми и често триглавата ламя ме побеждаваше. Е, и какво, да се предавам ли? Или да се променя? Не, не може да се случи такова нещо. Вдигам глава и… смело се втурвам напред към следващото предизвикателство – с жар и хъс си подреждам всеки път бримките. Аз съм зодия Лъв и напълно оправдавам характеристиките си.
А по отношение на вярата и надеждата, същият този оптимист в мен всяка нощ си казва думата – прощавам грешки и се надявам, че утрешният ден ще бъде още по-хубав от вчерашния и вероятно ще ми донесе нови чудеса и сбъднати мечти. И наистина вярвам, че ще се случи.
– Работили сте с деца в различни роли – как успяхте да ги приобщите към Вашите начинания?
-Да, мога да кажа, че съм от щастливите хора, които са се докосвали до детската душевност от различни позиции – като майка на три момчета, като учител и възпитател, като дружинен ръководител (някога имаше и такава професия в училище). Била съм няколко години ръководител на театрално студио с деца от 2-ри до 4-ти клас, а съм работила и не по задължение с пишещи по-големи талантливи деца. Интересното е, че никога не съм обмисляла предварително как ще постъпя, за да приобщя децата към това, което трябва да направим. Когато човек не предава доверието на децата и се отнася отговорно към общуването с тях, те го усещат и ответната положителна реакция не закъснява. Всичко обмисляме заедно, споделяме, разговаряме, спорим понякога, търсим най-добрия или най-нестандартния, а не най-лесния вариант за постигане на целите. Аз им вярвам и децата ми вярват. И ме следват. Взаимно е, сърцата ни се отварят да се подпомагаме взаимно по общия ни път. Често съм се чувствала като мама патица, която води редичката на патенцата си към реката, за да ги научи да плуват. Толкова е хубаво това усещане! Невероятно е!
„Не гледай към реката, скъпи. Място тайно
открих и ще остана с тишината.
Водата ще отмие всички рани
нанесени от близки и предатели.“
-Животът е странно нещо – все Ви отвежда да живеете на река – Берковица, Севлиево и сега Козлодуй. Едва ли това е случайност?
– Да, интересен и малко озадачаващ е фактът, че винаги около мен е имало река – и наяве, и насън. Дори имам автобиографичен разказ, в който са описани няколко мои постоянно повтарящи се сънища, свързани с една точно определена река и влиянието, която оказва на характера и битието ми. Още по-странното е, че животът ми започва с Дунав и преминавайки на бреговете на Берковска река и на река Росица и отново се връща при Дунав. Селото на майка ми е близо до гр. Лом, на самия бряг на голямата река. Там прекарах най-щастливите си летни ваканции. Сега, когато стоя на същия този дунавски бряг, сякаш се връщам при началото на своя живот. Преживяла съм, като че ли, един житейски кръговрат.
Водата има за мен сакрално значение – символ е на вътрешното пречистване, където душата може да се възстанови, да изиграе ролята на лечител и пазител на тайни. Реката носи върху вълните си успокоение и желание за ново начало. За мен символизира и утробата – място за покой, тишина и размишление. Срещата с реката е време за самоосвобождаване от неприятности и утешение, за постигане на вътрешния ми мир чрез природата. А и водата в реката никога не е една и съща и не минава покрай мен два пъти. Винаги е нова, като ново раждане на следващ слънчев ден. Ненапразно има толкова много народни обичаи и обреди, свързани с вода.
Аз съм зодия Лъв – огнен знак. Би трябвало да се плаша от реки и морета, да не ги обичам. А е точно обратното – сякаш огънят в мен и водата балансират характера ми.
-В едно от Вашите стихотворения казвате:
„МАЛКА УЛИЧКА. Крива. С нацъфтели липи.
Накъде ли отива? Как самотно мълчи…
Тук прозорците гледат с любопитни очи,
на ръждясали панти се люлеят врати.“
Къде е днес Вашата малка уличка и накъде Ви води тя?
-Тема на стихотворението буквално е за малката улица в селото на баба ми, което е едно от многото със затихващи функции в България. Индиректно малката уличка е точно тази наистина малка уличка, на която днес живея. А в преносно значение – уличката е цял един живот, изпълнен с тайнствени завои и много разклонения. Та, в този смисъл, идва от изгрева, избира си посоките, които смята за правилни, и бавно върви към залеза. Аз само я следвам. Надявам се, че ме води в правата посока и няма да ме подведе да сгреша. Вървейки по собствената си съдбовна малка уличка, се надявам да продължа да срещам точните истински хора, с които гледаме в една посока и рамо до рамо преодоляваме трудностите, изскочили зад завоя. И, което е най-важното, накъдето и да ме води, не искам да ми позволява да забравя къде е началото й – при най-близките ми хора и родния дом.
-Днес децата са отлетели – имат своите терзания и мечти. Кога се чувствате самотна в тази Ви битност?
-Такава е съдбата на майката – да отгледа децата си, да им даде път и подкрепа, да ги научи на ценностите в живота и да им позволи да отлетят в свои собствени гнезда като птиците и отдалече да се гордее с постиженията им. Какво означава самотност? Това за мен е неизвестно понятие. И когато съм сама, не се чувствам самотна. С мислите за децата и единайсетте ни внуци, с чудесния човек до мен, с приятелите и с безбройните ми хобита и интереси никога не се чувствам самотна. Битието ми е изпълнено до безкрайност с интересни моменти и значими хора – близки и по-далечни, но Хора. Понякога дори ми липсва мигът на усамотение, когато ми се ще да се изолирам сама с мислите си. Или да помечтая.

-Днес тъгуват ли мислите Ви?
-Точно днес – не, не тъгуват мислите ми. Но се случва понякога. Особено когато ми се иска да изтичам или да подскачам по една цъфнала полянка, например, а годините ми натежават. Или тогава, когато срещна неправда в ежедневието. Това усещане е невикано и нетърсено. Интересното в случая е, че в такива моменти се раждат най-красивите стихове или разкази. Сякаш, за да балансират в живота ми тъга и радост.
-Как се спасявате от трудностите на днешния ден?
-Не се спасявам. Преодолявам трудностите с инат, и … ангажиране с някаква работа, която в трудните моменти не ми позволява да унивам. Не се предавам, а се амбицирам още повече и не позволявам някой да разбере какво изпитвам. Слагам бариера с усмивка на лицето си. Това наистина помага.
-Събрахте ли огорчение в своето живеене и как успявате да се освободите от него?
-Ако кажа, че не съм изпитвала огорчение, ще излъжа. Човешко е да го усетиш. Важното е да не оставяш огорчението да те понесе като мътна река и да те изхвърли на каменлив пуст бряг – страдащ и обезверен. Не съм злопаметен човек и се опитвам да прощавам на тези, които са дали повод за моето некомфортно усещане. Обикновено ми трябва една безсънна нощ в анализиране на случилото се и на сутринта всичко ми изглежда по-различно – без да се натрупва негативизъм в душата ми. Може би е от характера или от пословичния ми оптимизъм? Но огорчение в своето живеене не усещам. Всичко е поправимо.
-Какви сме ние българите?
– Ние, българите, сме древен народ – носители на култура, родена в здрача на миналите векове. Кръвта ни пази спомена за ханове и светци, за борци и книжовници, за будители и строители. Историята ни е изпълнена с тежки изпитания и величави възходи – и точно в това е нашата уникалност: умеем да оцеляваме, да се възраждаме и да продължаваме напред, дори когато надеждата изглежда изгубена.
Като нация сме дълбоко привързани към земята си – не само към плодородната почва, а и към духовната ни родина. Обичаме планините си, песните си, езика си – онзи звучен, гъвкав и мъдър български език, с който сме изписали първата азбука за целия славянски свят.
По нрав сме едновременно буйни и тихи. В нас живеят едновременно хем бунтарят, който не търпи неправдата, хем смиреният, който знае стойността на търпението. Имаме усещане за чест и достойнство, които трудно се поддават на обезличаване. Съхранили сме способността си и да мислим самостоятелно, и да се съмняваме – понякога до степен на скептицизъм, но и с вътрешна потребност за истина.
Ценностите ни като българи са дълбоко свързани със семейството, с труда, с образованието и с духовността. Някои от тях са безвъзвратно изгубени в днешното многопосочно безвремие, но някъде дълбоко в нас все още тлеят. Почитаме родителите си, вярваме, че знанието е сила, че хлябът се изкарва с честен труд и че вярата – в доброто, в справедливостта, е онази вътрешна опора, която ни държи изправени.
Понякога ние, българите, сме критични към самите себе си – не защото не се обичаме, а защото усещаме колко повече можем да бъдем. Носим в себе си едно недоизказано усещане за неизпълнен дълг към родината – и това, макар и болезнено, е също форма на любов.
Ние сме народ, който пее, дори когато плаче. Народ, който тъче ризи и засажда рози, строи църкви и пише поезия с еднакво вдъхновение. Народ, който дълбоко в себе си знае, че свободата не се дава – тя се отстоява. И рано или късно ние, българите, ще застанем рамо до рамо като един.
Гордея се, че съм издънка точно на тази България. Древната. И вечната. Тук е бил първият ми изгрев, тук ще посрещна и последния си залез. В България.