Пътят на свободата

ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
„Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети.“
Николай Хайтов

Много неща се случват в един човешки живот – някои остават незабелязани от самите нас, други падат като камъни върху главите ни, трети ни препъват и ни оставят за дълго на земята. Някой ще рече, че от време на време отрезвяването е нужно, за да ни покаже, че ние, човеците, носим своята смъртност и прегрешенията се наказват. Придобиването на някаква житейска предпазливост има своята условност и дори притъпява някои от нашите желания и мисли. И все пак, времето едва ли ще спре своето движение, за да ни даде определена възможност да помислим и разсъждаваме за нашето битие, та да можем да изберем по-добра възможност. Колкото по-дълго оставаме в ситуация на размишление, толкова повечко упреци натрупваме, а наръча от възможности съкращаваме до почти невъзможност. Нашата поговорка „Три пъти мери, един път режи“ се превръща в оправдателност, която ни създава успокоение. Нито греховете, нито подвозите няма да успеем да върнем, нито да съхраним в някаква вечност. Натрупаното време има относителност и в това си очакване, че носи мъдрост. Ние постоянно ще срещаме непораснали и недоучили хора, които стремглаво твърдят обратното. Това необуздано движение нагоре по стълбичката на властта ще води до непредвидимост и обърканост.
Върхът на копието ще се окаже толкова притъпено, че дори самият Дон Кихот няма как да открие забитата на него свобода. Може би защото тя отдавна вече е разпната.
„Ако светът е започнал да си събува папуците – няма кой да ги отбие, нито да го спре! Събува ли си – кай, – потурите, той ще си събуе и папуците!“ (Из „Диви разкази“, Николай Хайтов)
Днес светът е объркано нахален в изискването си за вечност, с усещането на своята самовлюбеност и в заблудата на своята самодостатъчност. Каква илюзия, която се опитваме да запазим възможно най-дълго, и каква неспособност да разберем, че това нито е така, нито нещата ще се случат по този начин. Битност – определена от невъзможността да приемем нашата преходност, действия, които вещаят несправедливост, и съдбовност, която носи безкрайна неизвестност.
Затрупани от непотребност на мисли и желания и свръхматериалност нямаме и най-малката открита възможност да прогледнем. Никаква ритуалност няма как да помогне да бъдем освободени от това ни състояние. Каква несправедливост е това, което ни е обладало със силата на някакво урочасване.
„- Твоите пътеки, както чувам, си ги правил все по най-непроходимите и стръмните места.
– В равното защо ми е пътека?“ („Диви разкази“, Николай Хайтов)
Оказва се, че дори пътеките не успяваме да открием, а да ги извървим днес ни е още по-трудно. Страхливи ли сме, мерзавци ли сме, мързеливи ли сме или просто не искаме нищо потребно за себе си и околните. Каква орис ни е споходила глупци да търсят правилния път, несретници да ни дават акъл и опиянени „величия“ да ни дават посока. И пак, и пак всичко се повтаря …
„Да спечели, ама не ще. Тоя, дето е за овчар, седи в града, а градските идват тука да ни учат как се копае и оре. Караме пчелата да прави оцет, а мравката – мед, затова понякога медът е кисел, а оцетът – сладък.” (Из „Диви разкази“, Николай Хайтов)
Съществуването ни води до търсене, мислите ни водят до някъде, където искаме да стигнем, чувствата – понякога ни объркват, но желанието за живот е толкова усърдно притеснително, че понякога ни поставя в заблуда, от която не успяваме да се освободим.
Има една такава поговорка: „Турен акъл в глава не седи“. Човек трябва да изстрада сам всяка стъпка. Никой не може да си спести дългия път до Голгота, нито пък може някой друг да му носи кръста. (Николай Хайтов)
Нашите вътрешни терзания и онези, които показваме на другите, с голяма вероятност ще продължат, но има известна опасност ние да не успеем да сме съпричастни на случващото се, поради определената ни ограниченост на нашето живеене.
Дали пък не е по-справедливо, по-честно и дори по-потребно да се опитаме да сторим нещо – иначе попадаме в безсмисленост, която няма оправдание.