От 22 до 28 септември отбелязваме Международната седмица на глухите хора
От 1958 година в края на месец септември се отбелязва Международната седмица на глухите хора, която включва и Международния ден на жестовите езици на 23-ти септември. Седмицата има за цел да повиши осведомеността относно правата на глухите хора, да насърчи използването на българския жестов език и да разбие бариерите в комуникацията между глухи и чуващи, чрез различни събития и кампании.
Жестовият език е акцент за кампания. Той е средство за допълваща и алтернативна комуникация, която отваря много врати и преодолява прегради. Освен от глухи и сляпо-глухи хора, той може да се използва и като начин на общуване от деца с говорни проблеми и нарушения.
У нас повече от 120 хиляди граждани имат увреден слух, а 25 хиляди почти не чуват и изпитват трудност в комуникацията. Те постигат това чрез специализирано обучение от рехабилитатори на слуха и говора или терапевти, владеещи жестов език. От 2021 година в България е приет закон, който регламентира българският жестов език за естествен и самостоятелен език.
Защо е важно всеки човек да владее поне няколко думи на жестов език разказва ученичката от СУ ”Васил Левски” Даниела Данаилова.
МАРИЛЕНА ХРИСТОВА, 11 “б” клас, СУ ”Васил Левски”
Даниела Данаилова е възпитаничка на СУ „Васил Левски“ вече 12-та година. През годините тя участва в десетки състезания в различни области на знанието и печели престижни призови места. Даниела от малка има страст към рисуването, а интересите и се простират и към жестовия език, в който тя вижда възможност за общуване и разбиране между хората.
От края на месец януари е част от „Интеракт клуб“ – Севлиево, където активно се включва в доброволчески инициативи, доказвайки, че освен отличен ученик е и млад човек с активна гражданска позиция.
Наскоро, по програма „Еразъм+“, Даниела пътува до Германия, където имаше възможност да се срещне с връстници от други държави, да обменя опит и идеи и да представи себе си.
-Какво те мотивира да учиш немски?
-Немският е ключът към бъдещата ми професионална реализация. По-лесно ще ми бъде да се интегрирам в учебния процес със състудентите ми, когато владея достатъчно добър немски. Освен това целят ми учебен материал ще бъде преподаван на този език. Така че аз искам, не искам трябва да го владея на високо ниво, за да се адаптирам добре в бъдещия ми университет.
-Какво е най-доброто в Германия и какво е най-доброто за пътуване там?
-Пътувах в Германия по програмата „Еразъм+“, като проектът беше под надслов „Световно наследство на ЮНЕСКО – Европейски букови гори“.
Цялата идея на това пътуване беше да опознаем буковите гори на Германия и на други европейски страни, да споделим практики и идеи за тяхното опазване. Интересното беше, че имахме доста различни активности – повечето свързани с буковите гори, но и такива, които имаха за цел да опознаем културите на останалите държави, участнички в проекта. Имахме дни, които прекарвахме цял ден в походи. Посетихме Биосферен парк „Шорфейде Корин“ и Национален парк „Язмунд“. Незабравимо беше пътуването ни до Берлин, където имахме възможност да посетим Немския парламент, Бранденбургската врата, мемориала за загиналите от Холокоста, Чекпойнт Чарли и други също толкова популярни забележителности. Имаше дни, предвидени за сближаване на участниците в проекта. Тъй като бяхме 60 човека от 6 различни страни, първите дни беше трудно да се съвпаднем по характери. В крайна сметка станахме един много задружен екип от млади природолюбители, което беше причината и за трудната ни раздяла в края на проекта.
-Успя ли да се отпуснеш и да говориш с хората там? Как се почувства, когато осъзна, че се справяш?
-Първите дни беше сравнително трудно, защото досега не ми се беше налагало да използвам знанията си в реални условия. Но след няколко успешни опита на комуникация аз и още едно момиче от българската група представихме накратко компонентите на Национален парк „Централен Балкан“ на немски пред кмета на града и представител на Министерството на екологията, което само по себе си говори за увереността, която придобих по време на престоя си там. И всъщност, след няколко сполучливи опита на говорене на немски език, видях, че не е толкова трудно. Беше едно много добро предизвикателство, което ми показва, че всъщност всички усилия, които съм положила, се отблагодаряват.
-Има ли нещо от културата на поведения на учениците от другите държави или чисто човешко, което запомни най-силно от престоя си там?
-Въпреки че в началото бяхме 60 непознати хора от 6 различни страни (България, Италия, Украйна, Германия, Чехия, Словения), с различен манталитет, език и култура, с времето се превърнахме в истински екип. Най-впечатляващото беше, че дори когато не говорим перфектно един и същ език, желанието за взаимно разбирателство ни сплоти. Точно това – създаването на приятелства отвъд езиковите и културни различия – беше за мен най-ценният културен и човешки опит от престоя ми.
Имаше и тъмни случки, които събудиха вниманието ми. Примерно последната сутрин, преди да тръгнем за летището в Берлин, станахме свидетели на десетки бездомни хора, насядали по земята в колона пред един доста популярен магазин в Германия, които чакаха да върнат събраните шишета, за да им бъдат върнат т.нар. Pfand (депозит) от 15 цента на бутилка. Тази гледка със сигурност ще остане в съзнанието ми – толкова много различни хора, с различни съдби и свои собствен път, довел ги до това състояние да търсят всевъзможни начини да съществуват.
-Би ли се върнала да живееш и да учиш там?
-Разбира се. Моите планове за следващата година са да продължа образованието си в Германия. Искам да уча хуманна медицина в немски университет и по-конкретно в Шарите, Берлин. Със сигурност ще се върна там. Дали това ще ми допадне в бъдеще и дали ще се чувствам удовлетворена от сегашния си избор, ще разбера след време. Но аз съм сигурна, че догодина ще отида да уча медицина в Германия – ще бъде много трудно, но знам, че това е правилното решение за този момент.
-Какво те кара да участваш в състезания? Какво ти дават те?
-Състезанията от няколко години са една основна част от моето ежедневие. Обичам да ходя на такъв тип мероприятия, за да изявявам моите умения в различните направления на науката и да се подготвям за бъдещите ми изпити. Защото всяко едно състезание си е добра подготовка, от гледна точка на изпитна ситуация или дори на материал, необходим, за да съм готова за даденото състезание. Какво ми дават те? Дават ми увереност, че всъщност съм на едно добро ниво сред моите връстници, с които надпреварвам знания. Въпреки че не винаги съм първа, не винаги успявам да се справя достойно, аз продължавам да се изявявам, а в един момент това се превърна и в част от ежедневието ми, без която не се чувствам полезна за себе си.
-Защо избра да учиш жестов език? Какво те привлече към него?
-Жестовият език беше едно дълго мечтано от мен умение, което исках да усъвършенствам. Беше много трудно в началото, защото той за жалост не е толкова разпространен в България. Една крачка назад се движим в сравнение с другите страни, но в последните години България се сдоби с прекрасни млади хора, желаещи да развият и разпространят жестовия език. Да не забравяме, че от януари 2021 българският жестов език вече е официално признат за самостоятелен език. Всички жестови преводачи, учители и лектори вървят в правилната посока в популяризирането на езика и това повече хора да научат за него. Та може би причината, поради която започнах да го уча, беше именно тази – да подпомогна развиването на езика сред младото поколение и приобщаването на глухата общност, защото те често, под една или друга форма, са изолирани от обществото. Смятани са за по-различни, което е една погрешно формирана илюзия – те са съвсем нормални хора с изгубено сетиво. Смятам, че за бъдещата ми професия и за една по-равнопоставена медицина, това знание е от значение – да мога да комуникирам, да помагам на хора, на които често им е отказвана помощ.
-Имала ли си момент, в който жестовият език ти е помогнал да видиш комуникацията по различен начин?
– Да, още първият ден, в който започнах да уча жестов език, аз се потопих в комуникацията с глухи хора. Моите лектори бяха глухи и всъщност те още в началото ни казаха, че на лекциите ние няма да имаме жестов превод, което си беше доста стресиращо за един още незнаещ нито един жест курсист. В крайна сметка се оказа, че ние, чуващите хора имаме доста богат жестов речник, защото повечето жестове са интуитивни и всеки един от нас ги владее. Комуникацията с глухите хора е доста лесна, ако човек има желание.
-Как си се представяш след 10 години?
-След 10 години си се представям като един, тепърва започващ професионалната си кариера, лекар, учещ се от опита на по-възрастните доктори около мен. Да бъда поставена в реални условия, в които да мога да правя това, за което мечтая сега. Иска ми се след тези 10 години да не съм загубила ентусиазма, с който тръгвам по този път днес. Надявам се също така да съм активен човек извън рамките на медицината – да продължавам да уча езици, да се развивам, да се ангажирам с каузи, да бъда активен гражданин по различни социални проблеми.
-Какво би искала да оставиш след себе си?
-Смятам, че днешното и бъдещето младо поколение трябва да развива себе си цялостно – още от ранна детска възраст да се възпитава у тях съпричастност, емпатия и уважение към различието. Вярвам, че ако децата се учат на жестов език, ще могат по-лесно да приобщават глухата общност, да не подминават човек, изпаднал в трудност, а да се опитат да му помогнат – било то чрез комуникация, било чрез просто човешко присъствие. А в медицината мечтая да оставя нещо също толкова значимо – усмивките, лицата на хората, на които съм помогнала, и да знам, че зад тях стои моят дългогодишен труд и постоянство.
-Как се справяш с натоварването от учене, хобита и личен живот?
-Когато правиш всичко с желание и не изпитваш натиск от хората около теб, когато знаеш, че дори да не се справиш, твоето семейство и приятели ще са до теб, то тогава нещата, с които се занимаваш и към които се стремиш, не те натоварват, а напротив – удовлетворяват те. Самият факт, че всичко идва от желанието ми да бъда най-добрата версия на себе си, ме мотивира да не се отказвам.
-Какво те вдъхновява в хората? А какво те разочарова?
-В хората ме вдъхновява, когато видя, че те са готови да бъдат от полза на другите. Затова много пъти съм била вдъхновена от моите учители. Учители, които искат да бъдат промяната за своите ученици, искат да развият потенциала им и да ги водят към бъдещи успехи.
Вдъхновена се чувствам, когато виждам, че мои учители са до мен винаги, каквото и да се случва, и се радват на моите успехи. Вдъхновена се чувствам, когато знам, че човекът, който ме е подтикнал да направя нещо, и е бил зад мен през цялото време, е удовлетворен от моите постижения.
-Добре, има ли нещо, за което не съм те питала, но ти искаш да кажеш?
-Бих искала да отправя един апел към младите хора – нека бъдат по-активни. Не само в училище или университета, но и в собствения си живот, в семейството си, в приятелския си кръг. Нека не се страхуват да изразяват мнението си, да участват в промяната, да търсят възможности за развитие и да показват благодарност към хората, които са ги подкрепили по пътя на развитието. И ако трябва да оставя нещо като лично послание, то би било: Научете поне 50 думи на жестов език. Това може да е малка стъпка за вас, но огромна крачка към по-добра комуникация, приобщаване и човечност. Никога не знаете кога ще срещнете човек, който ще има нужда точно от тази помощ. И тогава вие ще бъдете онзи човек, който не се е обърнал настрани, а е протегнал ръка.





























