Агресията в обществото винаги е съществувала, надеждата е да става по-малко
ЕВГЕНИ ПЕТРОВ
За онова, което ми се случи с добрия майстор Али от Якоруда ще разкажа по-долу. В началото ще говорим за онова, което прави Али уникален, забележим и добър. А той е такъв, защото изпъква на фона на цялата лошотия, която ни е завладяла.
Разделението, омразата, очернянето, обидите и нетърпимостта станаха наше всекидневие. Ако питате психиатрите, това е тежка обществена болест, която вреди повече от болестта за отделния човек, защото засяга като пандемия огромен брой хора. И точно както в медицината се търсят лекове против болестта, така и при обществото трябва да се търсят онези противоотрови, наречени доброта, съпричастност и състрадание, безкористност, взаимопомощ. Но най-вече, най-вече разум. Разумът е онова, което имаме в повече от животните и растенията и той е най-голямата беда, и най-силната противоотрова срещу заразените обществени отношения.
Озлоблението и конфронтацията станаха наше всекидневие, извират от екрана на телевизорите, по радиопредаванията, по площадите на някой протест, по улици, пътища и магистрали, докато шофираме, или в кръчмата на 2-3 ракии. И съвсем не случайно стана основна част от изказването на премиера Желязков пред Народното събрание. Знаково, защото очевидно не можем да продължаваме така.
Когато търся отговора на въпроса: „Как я докарахме дотук“, бързам да ви успокоя – в последно време така е и в най-развитите демокрации. Вземете за пример САЩ. Ами те направо се избиват. Никога в тази велика демокрация не е имало такива остри, масови конфликти в обществото. Демократи и републиканци винаги са се мразили, но никога в такава степен.
Или пък непокорна и свободолюбива Франция… Ами „жълтите жилетки“ миналата година буквално изпотрошиха Париж, та положението не е по-розово. В последно време там падат правителство след правителство. Мога да давам още и още примери.
Всъщност винаги е било така – хипита в САЩ, студентски бунтове в Париж, мафия в най-чист вид в Италия…
Добре, ще кажете – като е било така, къде е проблемът? Проблемът, уважаеми читатели на в. „Росица“ е, че въпреки развитието на технологиите, въпреки падането на границите и интернетът, които превърнаха света в едно глобално село, не ставаме по-добри, по-спокойни, по-разсъдливи и в християнския смисъл – по-смирени. А трябваше. Нали това е смисълът на прогреса? Социалните мрежи вместо да ни сближат, все повече се превръщат в огнища на конфликти, спорове, дрязги, обиди и компромати.
Признавам, че е изключително спорно дали (както лековерно се опитват да твърдят някои) ние взимаме пример от гаменското и вълчо поведение на политиците, или обратното – ние си ги избираме такива. Сякаш и двете изглеждат логични и тъкмо заради това и двете страни са виновни. Помните ли, че преди време един професор-политолог цинично заяви, че българите са 80% дебили? Е, след като е безспорно вярно, че държавата, това сме самите ние, това означава, че държавата ни се състои от 80% дебили. Включително и дебилските ни политици.
И ето ви резултата – когато те, политиците ни, се обиждат взаимно на животни, лъжат безочливо, създават безредици, трошат евро- и наши си сгради и институции, когато имаме по 200 ТВ програми и медиите предават директно всеки, и най-невинния проблем и търсят в него драматичен конфликт, защо се чудим, че цяло едно поколение израсна с мисълта: „Защо пък не и аз“? Да, защо и аз да не се държа цинично, след като един уважаван политически лидер, юрист, адвокат и интелектуалец преди време пред стотици хиляди телевизионни зрители се обърна към политическия си опонент с думите „Бай х@й! Защо да ми пука от МВР, след като мога да пребия областния началник и някакъв сайт, под публичното покровителство на уж демократичен партиен лидер, не насърчава за това?
Та като казвам, че и преди го е имало – не търсете противоречие. Имаше го, и масови убийци като Жоро Павето имаше, и народът при социализма искрено псуваше милицията, но по една, или друга причина заразата беше далеч по-малка. Нямаше интернет, нямаше социални мрежи и всичко само тихо клокочеше. Но пък ставахме да отстъпим място в трамвая на по-възрастните. И отчитайки влиянието на собствената ми възраст – обективно и поезията ни беше изключителна, и естрадните песни – култово мелодични.
Това ниво на отношения исках да запазим, поне по-зле да не става. И тук идва Алито от Якоруда. Майстор по покриви и всякакви обичайни битови покривни конструкции, от керемида до поликарбонатите, образование 8 клас, обаче знаеше най-новите и подходящи материали за ремонта. Та Алито огледа, работи-що работи, слезе и каза какво му е нужно и прати шефа си да му купува материалите и уплътненията. После, видимо уморен помоли да му пусна дворната чешма да пие вода. Викам му: „Чакай бе, Али, ще ти донеса от бутилка, минерална, даже неразпечатана.“ Благодари Алито, пи и аз го оставих да чака. След двайсетина минути излизам на двора и гледам Алито взел метлата и мете листата и натрупалите се борови иглички, които си бяха беля за тревата.
„К’во правиш бе, Али“, питам го.
„Ами то от стоене и чакане файда няма“, отговаря ми Алито. „Каквото и да свърша, ще е добре, кога за мене, кога за тебе“…
Ето затова съм отчаян оптимист. Напук на онзи момент след разговора ми с Алито, в който от телевизора пак ме обля помията с дебелите прасета, наркоманите, парапетите, мутрите и мафията.
Зареждане ...
