Даниела и Густаво са вече в родната Аржентина, Искра и Виолета – в Габрово, а Мая и дъщеря й – в Плевен, но съм сигурна, че още разказват на близки и познати за онази мила среща с техните роднини от Аржентина в с.Петко Славейков в един горещ септемврийски ден… Незабравима ще остане и за нас участниците в нея, защото тя е поредното доказателство на поговорката: ”Кръвта вода не става”. И тя те води през много земи и морета, десетилетия наред към корените ти, защото, където и да се намираш, трябва да знаеш откъде си тръгнал и накъде вървиш.
А тяхната история започва от преди 100 години, през 1926 година когато техният пра-пра дядо Васил Иванов Досев напуснал село Петко Славейков и тръгнал за Аржентина.
Той е един от многобройните емигранти от Европа, които в началото на 20 век тръгнали към Латиноамериканската далечна държава на гурбет. Едни бягали от глада, настъпил от войните, а други се отзовали на поканата на тогавашното правителство на Аржентина, което приканвало хора от Европа да се заселят в страната с големи територии, но с малко население. Според Уикипедия българската общност в Аржентина наброява между 30 000 и 80 000 души, което е около 0,2% от населението на страната.
Първите български емигранти се установяват в Аржентина през 1906 г. Двама от тях са от Дряново – шивачът Панайот Стоянов и кожухарят Сава Попов, други двама, учителят Георги Ковачев и Димитър Данев, са от великотърновското село Михалци. Има и преселници от Беленска околия, както и от Русе и Плевен. Повечето от първите емигранти се заселват в Аржентина с цел печалбарство, но има и политически емигранти най-вече от Македония. Масовото прииждане на българи в Аржентина започва през 1922 г. Част от българските емигранти се заселват в Патагония, най-южната провинция с площ над 700 000 кв.м. Там се заселил и Васил Досев. В тази част на Аржентина продължават да живеят и неговите наследници. Много братя имал той, но са известни само писмата между него и сестра му Иванка, която останала в село Петко Славейков. Техните деца не само са запазили всички картички и писма, които са си изпращали, но продължили кореспонденцията с роднините си от България и Аржентина. Точно тези писма са причината Даниела и нейният съпруг Густаво да потърсят връзка с българските си братовчеди. Използвайки интернет и социалните мрежи, те потърсили български туристически фирми и така попаднали на туроператорската агенция на Йонка Агалова от Габрово.
“След като установихме връзка, те ме попитаха дали има село Петко Славейков, което се намира близо до град Севлиево и ми изпратиха всички писма, и картички, които техните роднини са си писали през годините. Като видях адреса, се свързах с моята много близка позната, Сабие Ходжева, която е от с.Петко Славейков”, разказа Йонка Агалова.
Ходжева от своя страна се свързала със Станка Цонева, дългогодишен председател на пенсионерския клуб в селото, известна още на севлиевци като като Баба Марта, която не само че показала къщата, в която е живяла баба Иванка, сестрата на дядо Васил, но ги свързала с нейните пра-пра внучки Искра и Виолета от Габрово, и Мая – от Плевен. Нямаше проблеми с комуникацията, докато всички се разхождахме по улиците на селото, защото и Йонка Агалова, и Мая говореха перфектно испански.
“Защо никой от българските емигранти в Аржентина не е възпитал в своите наследници да говорят български език, не е предал онзи патриотизъм към България, какъвто имат наследниците на аржентинци с корени от други държави”, попита Густаво и разказа, че неговият род е от Италия и той често ходи там, говори и италиански. А аз му разказах, че една част от емигрантите са напуснали България по икономически причини, но други – по политически и може би точно това е причината, за да не разказват на децата си за България и да ги възпитават в любов към родината. “А страната ви е толкова хубава, но е малко известна, дори в Европа. Може би е и заради това, че повече от надписите тук са на български – труден език, а не на латиница”, продължи Густаво, а Даниела допълни, че “българите са много топли и гостоприемни хора”.
Усмивката й не слизаше от лицето през цялото време на разходката из улиците на с.Петко Славейков. Тя стана още по-широка, когато всички влязохме през арка от лозница, с узряло грозде, в двора, с малката бяла къща, където е живяла баба Иванка, сестрата на нейния пра-пра дядо Васил. И тъй като вече беше станало време за обед, на масата, на плочника пред къщата, нейните братовчедки бяха сложили червени, печени чушки, сирене и кашкавал от местната мандра, розови, големи домати от градината и баница, вкусът на която Даниела вече знаела, защото една от лелите й в Аржентина се научила да прави. И по български обичай си казаха наздраве с чашка ракия.
Дали защото всички си хапваха от вкусната храна на масата, или защото краят на срещата наближаваше – след два часа аржентинските гости трябваше да отпътуват за София, разговорът не вървеше. А Мая и Даниела се държаха за ръце и в очите им имаше сълзи – може би от радост, че след толкова години са се срещнали, а може и от мъка, че е за толкова кратко време. Но със сигурност контактите им вече ще бъдат по-чести.
“Няма начин да не са развълнувани. Даниела и Густаво половин година чакат тази среща. Имали са намерение още преди три години да дойдат в България, за да си търсят роднините, но Ковид-пандемията ги е спряла. Те са много добър пример, за това, че човек трябва да знае корените си и независимо колко далеч ги е отвел животът, те трябва да ги потърсят. Мисля, че тази история може да провокира и други хора от нашия край да потърсят рода си, независимо на кой края на света се намира”, завърши разказа си Йонка Агалова.
Зареждане ...
