ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
„Стига толкоз спавание, що е спала Болгария доволни векове” (Неофит Рилски)
Времето и пространството, в които живеем, са такива, каквито се раждат и каквито ни спохождат — със своята мъдрост, със своята незрялост, със своите предизвикателства и вопли.
Ние хората винаги ще предявяваме определена претенциозност към околните и към заобикалящия ни свят, както и ще търсим определена възможност да го променим или направим по-добър. Невинаги нашите начинания ще бъдат успешни, а оценките няма винаги да са най-правилни и верни, а очакванията винаги ще бъдат постоянни и високи. Това се е случвало и вероятно ще се случва и занапред. Погледът ни, колкото и да е широк, в обозримото бъдеще е недостатъчно определен, за да ни покаже какво и как трябва да се случва.
Търсенето на новото и различното ще продължи и ще променя своята специфичност, ще променя своя характер, но стремежът към обновление едва ли ще приключи някога. Това обяснява и търсенето на възможност за постоянна промяна, то в противен случай, както ние, така и обществото, щеше да бъде спряло в едно положение на време и пространство.
Има обаче известна потребност и дълбока нужда да се учим от предшествениците, като проявим целомъдрено старание да не повтаряме техните грешки. Тук човешката самовлюбеност ни прави неподготвени да приемем всичко сторено преди нас. Вероятно усещането, че всичко започва от нас, е по-силно от усещането, че вслушването в мъдрите гласове е по-полезно.
„С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога“, казва Георги Стойков Раковски. Безспорността в неговите думи е ясна и многозначителна, но последващите години показват или по-скоро доказват ненаученото и неразбраното. Всичко и сега е така, дори изречено с определена модерност на словото. И ако преценките продължават да са тъждествено верни, резултатите са неприемливо отрицателни както за нас самите, така и за обществото ни.
Някаква определена недостатъчност се е вселила в народа ни, който страда от своето безумие да не се учи от своите мъдри хора, да не търси възможност за проспериращо развитие, а да потъва в нищетата на незнанието и на невъзможността да върви напред.
„Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълен смисъл на думата; а който умре за свободата, той не умира само за своето отечество, а за всичкия свят.“ са думи на Христо Ботев.
И съвсем иронично следва и неговият отговор на неслучилата ни се свободност – „…аз съм готов за целта да употребя всичките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…“
Уроците ни остават ненаучени, воплите ни смъртоносното силни, надеждите все по-отчетливо несигурни, а стремежите ни мъждукащи. Какво безобразно състояние на днешната ни действителност с това несбъдване на стремленията на предците ни.
Софроний Врачански признава, че „затова ся трудя и аз сеги, денем и нощем, да изпиша няколико книги по нашему болгарскому язику.“, а Пайсий Хилендарски казва: „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език.“
Пътищата и посоката е ясна, но няма кой да я последва, защото престанахме да вярваме в това, че сами можем и трябва да се справяме. Явно „Без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.“ (Стоян Михайловски)
В опит да послушаме силата на нашите предци, в опит да проявим определена смисленост, в опит да направим нещо полезно за нас самите и нашите следовници е време да осъзнаем, че нито те, нито времето ще ни простят тази ни безгрижовност.
Васил Априлов казва „Тези, които не правят благодеяния, не трябва да бъдат извеждани на сцената, тяхната участ е забравата“, а Васил Левски е достатъчно ясен, че „Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.“
Няма по-точно и правдиво послание днес от думите на Неофит Рилски „Стига толкоз спавание, що е спала Болгария доволни векове”.





























