ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Истината е проста, макар и неудобна: ако днес не реформираме системата, утре няма да имаме какво да ремонтираме. България се нуждае от пенсионен модел, който не просто оцелява, а работи. И който не чака поредната бюджетна инжекция, за да продължи да тиктака.
Пенсионната система в България представлява сложен, но логично структуриран механизъм, създаден да осигури финансова защита на хората в периода след приключване на тяхната активна трудова дейност. Тя е изградена върху три ясно разграничени стълба, всеки от които изпълнява специфична функция и допринася за общата стабилност на модела. В основата ? стои идеята, че сигурността в старини не може да бъде гарантирана само от държавата или само от личните спестявания, а изисква балансирано съчетание между солидарност и индивидуална отговорност.
Първият стълб – държавното обществено осигуряване е най-старият и най-широкообхватен елемент от системата. Той функционира на разходопокривен принцип, като днешните работещи финансират пенсиите на настоящите пенсионери. Въпреки че този модел е силно зависим от демографските промени, той продължава да бъде основната гаранция за доходи в старост. Размерът на пенсията зависи от продължителността на осигурителния стаж и от осигурителния доход през годините, което въвежда елемент на справедливост, като по-големият принос води до по-високо обезщетяване.
Вторият стълб – допълнителното задължително пенсионно осигуряване представлява модернизиращ компонент, характерен за страните, които търсят устойчивост на пенсионната система чрез натрупване на индивидуални средства. За хората, родени след 1959 г., участието в универсален пенсионен фонд е задължително. Тук вече не става дума за солидарност между поколенията, а за лична партида, в която се натрупват средства и инвестиционна доходност. В този смисъл вторият стълб е своеобразен мост между държавната защита и пазарните механизми, като съчетава сигурността на регулациите с потенциала на финансовите пазари.
Третият стълб – доброволното пенсионно осигуряване е най-гъвкавата част на системата. Той позволява на хората сами да преценяват колко допълнителни средства искат да натрупат за пенсия, като използват предимствата на индивидуалното спестяване и данъчните стимули. Този стълб е особено важен за онези, които желаят по-висок стандарт на живот след пенсиониране и са готови да планират дългосрочно.
В своята цялост българската пенсионна система се стреми да балансира между необходимостта от стабилност и желанието за по-висока ефективност. Тя комбинира различни подходи от държавна солидарност до лична инвестиционна активност, като по този начин изгражда многопластова мрежа на защита. Независимо от предизвикателствата, които произтичат от демографските тенденции и икономическите колебания, системата предлага логичен и последователен модел, който позволява на гражданите да разчитат на различни източници на доходи в своите старини.
Обаче финансирането на пенсионната система в България от години се оказва едно от най-сериозните предизвикателства пред публичните финанси и социалната стабилност. Макар системата да е изградена върху три стълба, нейният фундамент – държавното обществено осигуряване все по-трудно издържа тежестта на демографските и икономическите процеси. Проблемът не се корени в един отделен фактор, а в сложното преплитане на няколко неблагоприятни тенденции, които взаимно се усилват и подкопават устойчивостта на модела.
На първо място, стои демографската динамика. България е сред държавите с най-бързо застаряващо население, а отрицателният естествен прираст и продължаващата миграция намаляват броя на работещите. Така на всеки активен осигуряващ се пада все по-голям брой пенсионери – математическо съотношение, което прави разходопокривния модел все по-труден за поддържане. В система, при която днешните работещи плащат за пенсиите на днешните пенсионери, недостигът на вноски е неизбежен, когато трудовият пазар се свива.
Към демографските проблеми, се добавя и ниската събираемост на осигурителните вноски. Сивата икономика, укриването на доходи и практиката за осигуряване на минимална заплата водят до значително по-ниски приходи в НОИ от тези, които отразяват реалната икономическа активност. Много работодатели избягват пълното деклариране на възнагражденията, а някои изобщо не плащат осигуровки. Така системата не получава средствата, на които би трябвало да разчита, и става зависима от външни източници.
Тази зависимост се проявява в постоянно растящата нужда от държавни трансфери към пенсионната система. Всяка година бюджетът покрива голяма част от разходите за пенсии, като често над една трета, а в някои години и повече. Това показва, че системата е далеч от самофинансиране и че хроничният дефицит е превърнат в структурен проблем. Подобна ситуация не само натоварва бюджета, но и ограничава възможностите за инвестиции в други ключови сфери.
Друг проблем е липсата на достатъчно силна връзка между личния принос и размера на пенсията. Макар в последните години тази връзка да се засилва, все още много хора не усещат пряка мотивация да се осигуряват на реалните си доходи. При условията когато системата не възнаграждава ясно по-високите вноски, икономическият стимул за коректно плащане отслабва. Това не само намалява приходите, но и поддържа усещането за несправедливост.
Не на последно място, вторият стълб допълнителното задължително пенсионно осигуряване също носи свои рискове. Доходността на частните фондове варира, понякога изостава от инфлацията, а инвестиционната среда не винаги е благоприятна. Така натрупаните средства не успяват да компенсират дефицитите на държавната система, а понякога дори създават разочарования у осигуряващите се.
Всички тези фактори, комбинирани с политическа непоследователност и чести промени в правилата, формират един сложен пъзел от предизвикателства. Финансирането на пенсионната система в България се оказва не просто счетоводна задача, а дълбок социален и икономически проблем, който изисква визия, устойчиви реформи и обществен консенсус. Определени решителни стъпки рискът системата да остане хронично нестабилна и все по-зависима от бюджета е реален, а това означава, че бъдещето на поколенията ще зависи от решенията, които се вземат днес.
Решенията за укрепване на финансирането на пенсионната система в България изискват повече от технически промени, като предполагат дълбок поглед към бъдещето на обществото и готовност за последователни и дългосрочни действия. Пенсионната система не е просто механизъм за разпределение на средства, тя е отражение на социалния договор между поколенията, на отношението към труда и на способността на държавата да управлява ресурси с визия. Именно затова реформирането й е едновременно социално, икономическо и политическо предизвикателство.
В основата на всяка устойчива реформа стои демографията. Това е бавна, но неизбежна част от това условие. Намаляващото и застаряващо население поставя системата под постоянен натиск, а решенията в тази посока не могат да дадат бързи резултати. Подкрепата за семейства, насърчаването на раждаемостта и връщането на българите от чужбина са стъпки, които изискват години, за да покажат ефект. Въпреки това те са необходимият фундамент, върху който се гради всяка дългосрочна стабилност. Без хора, които да участват на първичния пазар на труда дори най-добрият пенсионен модел остава куха конструкция.
Паралелно с демографските мерки трябва да се адресира и една от най-болните теми, която е сивата икономика. България губи огромни приходи заради укриване на доходи и неплащане на осигуровки. За да се промени това, е нужна комбинация от строги контролни механизми, дигитализация и стимули за коректно поведение. Само когато работникът осъзнае пряката връзка между собствените си вноски и бъдещата си пенсия, а работодателят – риска от санкции, тогава системата ще започне да се самоиздържа в по-голяма степен.
Съществен е и въпросът за справедливостта. Сегашната система често не възнаграждава по-високия принос в достатъчна степен. Една от възможните реформи е да се засили връзката между труда и пенсията, така че всеки да вижда смисъл в плащането на реални осигуровки. Подобен подход не само би увеличил приходите, но и би върнал доверието в самата система, което е силно ерозирано през последните години.
Вторият стълб, макар да функционира като модерен, капиталов елемент, също има нужда от усъвършенстване. По-добър надзор, по-голяма прозрачност и по-адекватно управление на риска биха увеличили сигурността на натрупаните средства. Това е важно, защото допълнителното осигуряване трябва да бъде реална опора, а не непредсказуем компонент, който поражда съмнения и разочарование.
Не по-малко значимо е развитието на доброволното осигуряване, а именно третият стълб. В общества с висока финансова култура именно този елемент позволява на хората да планират достойни старини. Насърчаването на доброволните вноски чрез данъчни облекчения и модели като автоматично записване с възможност за отказ може да превърне този стълб в ефективен инструмент за повишаване на бъдещите доходи на пенсионерите.
Всички тези решения обаче изискват политическа смелост и обществен консенсус. Пенсионната система не може да бъде реформирана чрез краткосрочни и популистки мерки. Нужна е ясна и дългосрочна стратегия, устойчива на смяната на правителства. Докато пенсионната политика остава заложник на политически цикли, тя ще продължи да бъде нестабилна и недостатъчно финансирана.
В крайна сметка устойчивото финансиране на пенсионната система не зависи от една конкретна мярка, а от цялостна философия за развитие, която приема стареенето на населението като предизвикателство, но и като възможност за модернизация. Само чрез комбинация от демографски стимули, по-висока събираемост, по-силна връзка между принос и пенсия, ефективни частни фондове и последователна политика България може да изгради пенсионна система, която не просто оцелява, а работи в полза на настоящите и бъдещите поколения.
Зареждане ...
