Анелия Мартинчева: “Аз съм едно момиче със сбъдната мечта”

За Анелия Мартинчева научих най-напред от нейния приятел – севлиевския художник Роман Грицков, с който разговарях по повод представяне на негова картина в годишната изложба на секция „Живопис“ към Съюза на българските художници, която беше открита в художествената галерия на “Шипка” 6 в столицата, преди година. “Добре ще е да направите интервю и с Анелия. Тя е много добър художник – график, нейни творби са участвали в много престижни изложения у нас и в чужбина. Творческият й път започва от Севлиево“, аргументира предложението си Роман. И то се осъществи, в началото на ноември тази година, по повод изложбата „Диаметрални светове“ която представя творби на Анелия Мартинчева и Деница Александрова в ХГ “Асен и Илия Пейкови“ в Севлиево. Срещнахме се уж за малко, в редакцията на в.“Росица“, за да се запознаем и уточним темата на разговора, който трябваше да направим след изложбата, чието откриване предстоеше същата вечер. Но Анелия започна с такава любов да разказва за творчеството си, за пътя към него, за сложната технология на графиката, че не ми остана нищо друго, освен да включа диктофона и да записвам, защото нейният разказ беше много искрен, с красиви думи, които трудно се повтарят при други обстоятелства…

-На изложбата ще направя демонстрация на високопечатна техника с линогравюра. Всеки, който е бил ученик сигурно е работил по тази техника – тя е много интересна. При нея особеното е, че се прави на линолеум, който е по мек, но по-плътен от балатума, гравира се със специални инструменти. Рисунката, когато се обърне върху самия линолеум става огледална и реално цялото изображение, което аз съм нарисувала, трябва да го изографисам с инструментите на обратно, т.е. да имам огледален образ и след това се прави предпечатната обработка…
-Доста трудна ми се струва технологията на графичната картина. Кога беше началото на пътя към това изкуство?
-Израснала съм с рисунките на моите дядовци по бащина и майчина линия. И в двата рода има наченки на това изкуство, въпреки че не са го учили, защото тогава не е имало тези възможности. Аз също не съм имала възможности да го изучавам, но винаги любовта към изкуството ме е водила и още от малка знаех, че с това искам да се занимавам.
Първата ми изложба беше в училище, в 8 клас спечелих втора награда, с една живописна картина от Новия завет в Библията.
В Севлиево пристигнах през 2003 година от град Белене. След това попаднах тук в гимназията, благодарение на учител по немски език, който е от моето село. Много исках да се занимавам с изкуство и тук, в Севлиево имаше професионална гимназия, която предлагаше изучаване на изработка на керамика и стъкло. Това ме грабна и влязох в училището с висок бал. Към училището имаше магазин и всичко, което ние правихме – от проекта, рисунката и чертежа, след това в практиката да го изпълним, да го изпечем, се предлагаше в магазина. Това училище, Професионалната гимназия по керамика и мебелно производство е много специално за мен, с много хубава програма за учениците и тяхната професионална подготовка, с много добри учители… Реално моят творчески път започва от тук в Севлиево. Много специално място заема и НЧ ”Развитие-1870”, в което известната художничка Ива Русинова ми даде основата и знанията, за да се развия като художник.
Тя за първи път ми показа портрет, който е правила като студентка по техниката “Суха игла”. Тази картина ме грабна, затова когато кандидатствах във Факултета по изобразително изкуство във Великотърновския университет първата ми специалност беше керамика, а втората – графика. Но през втората година от следването ми разбрах, че тя е моето нещо.

-С какво Ви привлече графиката?
-Аз се влюбих в тази техника, защото тя може да се размножава – от едно произведение на изкуството можеш да направиш тираж. Това зависи от матрицата дали е метал, от дърво или варовиков камък – те са различни видове печат, които се използват. За различните видове техники се използват различен състав мастило, различна хартия и това, че имаш контрол върху отпечатъка и можеш да си го променяш както искаш, е предимство… Това е една игра на знания и на технологичен процес, който художникът минава, но той остава скрит за зрителя. И реално, когато го отпечаташ, тогава виждаш крайния резултат. Тогава се получава връзката със зрителя… Това ще покажем при откриването на изложбата, за да разберат зрителите колко сложна е графиката, как с най-простите изразни средства получаваш Божията картина, която все едно че е живопис… Това е най-трудното – да постигнеш този ефект….
-Така е и в живота – на вид простите неща, са най-ценни, защото създават душевност, която топли. Какво обичате да рисувате?
-Неща от живата природа, но когато нямам тази възможност, рисувам по въображение, по памет. Рисувала съм и хора по памет, рисувам и пейзажи по памет, но много ме вдъхновяват природата, животните… Вдъхновяват ме нещата, които са ми са се случили през годините… Имам картини, които представят истории от моя живот и те остават във вечността, защото един такъв отпечатък с класическа графика, може да издържи до 200 години. Докато един принт от новите принтери издържат до 80 години. Графиката е един огромен труд, който остава скрит за зрителя и това е целта на нашата изложба “Диаметрални светове” – да покажем, че сме различни и в същото време може да правим изкуство заедно и да стигнем до изложбената зала като едно цяло.
-Това е труднопостижимо за по-голяма част от нас, българите!?
-Но не е невъзможно!
-Но ние, българите сме пословични с индивидуализма си, какво трябва да се преодолее, за да бъде възможно? Как го постигнахте Вие с Деница?
-Трябва да преодолееш “въпреки всичко”, защото в момента светът е материален, а изкуството е духовна храна. Реално, както човек има нужда от храна и вода, така има нужда и от духовна храна. Трябва да признаеш моженето на другите. Аз се възхищавам на мои приятели – автори на изкуство, както и на Деница. Не може да кажеш: ”Този е най-добрият!”, защото всеки автор носи своя красота, която може да покаже на света. Не може да се сравняваме по никакъв начин с моята колежка, нищо, че и двете правим графика, но в същото време сме два различни свята, всяка от нас има свой стил, свои техники. Често казвам, че всеки човек е важен на тази земя с това, което прави. И всеки човек има защо да е тук на земята. И най-важното е да прави това, което обича и може да прави, а не това, което му казват другите или това, което трябва. Ние с Деница правим това, което обичаме и затова на нас нещата ни се получават. Нейните работи са прекрасни, както и на други мои колеги. И тук е важно да кажа, че българи са най-известните графици в света. И някои от тях са били мои преподаватели в Университета.
-Казват, че красивата музика и стиховете, писани в състояние на мъка, докосват най-силно душата на човека. Вие кога творите?
-Когато рисувам се старая да съм в добро настроение, да съм с хубави мисли, защото това, което изобразяваш, е енергия… Тя се отразява и, ако ти си се чувствал зле, ще го предадеш на листа, и хората ще го усетят. Това също е много важно, въпреки че не е видимо на пръв поглед, но това е едно от основните неща когато твориш – да твориш с щастие. Аз казвам, че рисувам само когато съм щастлива. Много е трудно да преодолееш себе си, защото, ако си подтиснат, разстроен, настроението ти остава на листа, запечатва се и стои във времето… И може да натовари емоционално зрителя, който гледа мрачна и в тъмни цветове картина… А когато видиш нещо светло и хубаво, и душата ти грее, и зрителят може да каже: ”Какъв хубав свят!” Това е връзката със зрителя!

-Вие казвате, че рисувате, когато сте щастлива! Но ние живеем във време, което е по-скоро тревожно! Как се чувствате в тази среда, как се дистанцирате от нея, за да творите красота, която зарежда с положителна енергия хората?
-Аз мисля, че когато се сблъскваш по-често с трудности, се научаваш да бъдеш търпелив, за да може да се справиш с тях! Ако нямаш търпение, няма как да ги преодолееш. Започнеш ли да се отпускаш, да си мислиш, че нещата не могат да се оправят, няма как да продължиш напред! Човек трябва постоянно да се бори, да не забравя откъде е, защото ако не си знаеш миналото, няма как да продължиш напред. Не можеш да се развиваш, ако не се бориш! Животът е една борба и тя е за цял живот.
-Коя е Вашата опора в трудни моменти?
-Молитвата и вярата в Бог. Тя е много силно нещо и движи света, защото е основана на любов. Изкуството също е свързано с божественото, защото и то е е любов, духовна храна! Всичко е дадено от Господ, който е любов. Важно е молитвата да е искрена и от сърце. Това е нещото, което ме крепи – молитвата и вярата в Бог.
-Докъде стигат мечтите Ви за изкуството и в живота?
-Мечтата е много красиво нещо! Но когато работиш с желание и искаш да се бориш за нея, трябва да преминеш през много трудности, за да стигнеш до нея. Сбъднатата мечта за мен е една награда за това, което съкровено си искал и постигнал! За мен много по-важен е процесът до постигане на мечтата! После може да си пожелаеш здраве.
-Вие казахте, че човек трябва да прави това, което може и което иска, а не това, което трябва. Но Вие работите нещо, което не е свързано с Вашето изкуство? Вероятно то не Ви носи нужните доходи?
-Така е в целия свят, дори и известни художници работят друга работа, за да се издържат. Изкуството не е материално нещо, то не е консуматорско, не е потребно всеки ден!
-Но то има цена и тя е много висока! Научихме ли се ние, българите да влагаме средства в истинско изкуство?
-Има хора, които купуват картини, но не са много. Забелязала съм, че когато им разкажа какво представлява процесът за създаването на една картина, те започват да се сещат, че може да имат нещо красиво, което да изпълни с живот и красота дома им.
-И как съжителстват двама художници – Роман и Вие?
-Това е голямо богатство, защото ние се учим един от друг, нашите светове са различни. Начинът ни на работа е различен, той знае едни неща, а аз – други и по този начин си помагаме!
-А спорите ли понякога?
-Да, имаме различни вкусове. За една и съща картина единият може да каже: “Харесва ми“, а другият – „Не ми харесва!“, но ние приемаме различията си и стигаме до някакъв баланс.
-Как да завършим този наш разговор – мисля, че той е началото на следващ, защото вече имам още въпроси?
-За мен е истинско удоволствие, че ме поканихте за това интервю – не беше нагласено, но може би точно сега е трябвало да стане. Това, което искам да кажа е, че хората трябва да бъдат отворени към истинското, каквото е изкуството. Може да го докоснеш, да го видиш, да го чуеш, да го усетиш и то не вреди на никого!
-Това казвам и аз за вестника в хартиения му вариант! Да, всички сме вперили поглед в екраните на телефоните, на компютъра… Но вестникът, книгата може да ги пипнеш с ръка, да ги оставиш, а после отново да ги разгърнеш и да продължиш да четеш… Те остават!
-Според мен дигиталните устройства прекъсват връзката с реалността и съответно младите хора не могат да видят истинското изкуство, тъй като те са свикнали с екрана… Но когато се сблъскат с реалността, започват да усещат истинския живот и тогава казват: ”Ама то е хубаво, мога да го пипна, да разбера как е направено!“ Затова трябва много да се говори за изкуство, да се показва, за да не губим връзката с реалността и между нас, хората. Вперили погледи в телефоните ние губим връзката помежду си, не общуваме по човешки.
-И след толкова много участие в изложби у нас и в чужбина коя е днес Анелия?
/Неочаквано последва мълчание и сълзи в очите на Анелия/
-Аз съм едно момиче със сбъдната мечта. Ако бях малка сега, никога не бих скрила как съм започнала и откъде съм тръгнала. Нямахме пари, дори да отида на един курс по рисуване!!! Анелия просто гори в това, което прави в изкуството. Но пътят, по който съм минала, е много труден. Винаги съм казвала, че нещата, които правиш, никога не трябва да са на всяка цена. Ако трябва да станат, ще се случат! Разплаках се, защото си спомних колко трудно ми беше като дете. Родителите на моя братовчедка имаха възможност и тя ходеше на уроци по рисуване, а аз се учех от нейните рисунки… Но просто го исках това изкуство, отвътре си го усещах…