Изкушението да бъдеш почтен

За властта като морал и потребност

ПРОФ.Д.Н. ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
Днес моята почтеност е достатъчно накърнена, за да оказвам почит на провъзгласилите се за такива.
Обърквам се доста често в днешното ни ежедневно величие, което стряскащо ни заобикаля, съпровожда ни и ни кара да мислим целенасочено последователно. Объркването е неосъзнато присъщо на всички, които се опитват да намерят поне някаква логическа връзка между случващото се и действителността. Намирането се оказва доста тежка и дори невъзможна задача, която все пак е решена от позиция на присъщата ни съобразителност.
В тълковния речник надлежно е записано значението на думата „почит“ и че е съотносима към този, който заслужава почит, което пък логично свързваме с уважение, признание или висока обществена оценка, която човек получава заради своите заслуги, действия или качества. А за почтеност – морална правота, честност, доблест; качество на човек, който се държи етично, справедливо и с уважение към другите.
Почтеността често е причината човек да бъде удостоен с почит. Тоест, когато някой е последователно почтен, честен, морално устойчив, справедлив, това води до уважение от страна на обществото и признание.
Почитта без почтеност е празна и ако човек получи почит (награди, титли, обществено признание), но не е почтен, това признание губи стойността си. Истинската почит има смисъл само когато е основана на почтеност. В традиционните български и не само ценности, да бъдеш „почтен човек” е едно от най-високите морални качества. Такъв човек заслужава почит не заради богатство или власт, а заради моралната си стойност. Почтеността е вътрешно качество, а почитта е външната проява на общественото признание.
Тези обяснителни думи, които успешно ще намерите в различните справочни или други издания, са само морален привкус към действителността, която се отлива не само от тяхното значение, но и от тяхната принадлежност към различни индивиди. Саркастичните подмятания въобще няма да ни свършат работа в това начинание, дори и откровените писания са четиво за малко.
Вероятно Конфуций, който казва, че „Човек без добродетел не може дълго да запази почестите си“ се е поувлякъл в размислите си и е пропуснал да сложи ограничения в съжденията си – дори може с висока степен на вероятност да постави нас самите в това си изключение.
Дори и римски държавник и най-прочут оратор на Рим, адвокат, писател, философ и консул като Цицерон, изричайки, че „Най-висшата слава произлиза от почтеността“ има известна несъобразителност за твърденията, че дори и живял в упадъка на Римската република, ще има една друга българска република, в която тези правила са нещо непотребно и ненужно.
Историческите препратки имат своята полезност, но те са твърде неразбираеми и чужди към нашата нарцистична властничественост. Властта е потребност, която трябва да запазим, дори извън нашето присъствие в нея – окичвайки се с почетни титли, които да ни отъждествят с това, че още заслужаваме да сме на определената позиция – независимо, че това не е възможно, дори непотребно и вредно. Независимо от това твърде много хора се окичиха с почетните звания, които ги овластиха за неопределеност във времето, а може би и със своята безсмъртност (според вътрешното им убеждение). Невъзможно е да бъде даден отговор дори и на елементарния въпрос дали предходните не са били достойни за тази почтеност, дори и с по-висока почтеност. Но за какво ли са ни нужни отговори на подобни въпроси? Устойчивостта на властта е толкова необходима, че дори увековечаването с паметник (скорошен пример в български университет) не смути величието на притежателя му. Образователните ни институции станаха място с най-ниска почтеност, сдобивайки се с почетни ректори, политическите партии с почетни председатели и всичко в името на определена почтеност, която без особено усилие се превръща във висока непочтеност.
И май е време да си припомним думите на не кого да е, а на Джордж Вашингтон, който казва „Аз предпочитам да бъда почтен човек, отколкото велик човек.“ Е, ние сме в друга хипотеза – предпочитаме да бъдем велики хора, та дори и да сме без особена почтеност.
Днес моята почтеност е достатъчно накърнена за да оказвам почит на провъзгласилите се за такива. С висока степен на вероятност ще се окажем прави в това твърдение, но безполезни с възможността да променим властващия нарцисизъм и непочтенност.
Почтеност е практикуването на честен начин на живот, както и последователно и безкомпромисно спазване на силни морални и етични принципи и ценности. Думата почтеност еволюира от лат. прилагателно integrity – „цяло число“, със смисъла на „цяло“ или „завършено“. В този контекст, почтеността е вътрешният смисъл на „целостта“, произтичаща от качества като честност и последователност на характера. Ето защо почтеността се тълкува като действие в съответствие с ценностите, убежденията и принципите.
В етиката, при обсъждането на поведение и морал, се казва, че даден индивид притежава добродетелта почтеност, ако действията му се извършват въз основа на вътрешна последователна рамка от принципи. В етиката, почтеността се разглежда като честност и истинността или точност на действия. Почтеността може да стои в опозиция на лицемерието, в отсъждането със стандартите на почтеността по отношение на вътрешната съгласуваност като добродетел, и показва, че страни, притежаващи в себе си очевидно противоречиви стойности, трябва да са отговорни за несъответствието или да променят своите убеждения.
Почтеността е важна за политиците, защото те са назначени или избрани да служат на обществото. За да може да служат, на политиците им са дадени правомощия да направят, изпълняват или контролират политиката. Те имат възможност да повлияят върху нещо или някого. Има, обаче, риск политиците да не използват тази сила, за да служат на обществото. Аристотел казва, че тъй като владетелите имат власт, те ще бъдат изкушени да я използва за лична изгода. Важно е политиците да издържат на това изкушение, а това изисква почтеност.
Ronald Myles Dworkin твърди, че моралните принципи, които хората ценят, често са погрешни, дори до степен, че са приемливи с определени престъпления, ако нечии принципи са изопачени достатъчно. За да се открият и прилагат тези принципи, съдилищата тълкуват правните данни (законодателство, съдебни случаи и т.н.) с цел изразяване на тълкуване, което най-добре обяснява и аргументира досегашната правна практика. Всички интерпретации, твърди Дворкин, трябва да следват понятието „правото като цялост/закона за почтеност“ (Law as integrity), за да имат смисъл.
Процедурите, известни като „тестове за почтеност“ имат за цел да идентифицират потенциални служители, които могат да крият отрицателни или унизителни аспекти от своето минало, като наказателна присъда, психиатрично лечение или злоупотреба с наркотици. Идентифициране на неподходящи кандидати може да предпази работодателя от проблеми, които иначе биха могли да възникнат по време на срока им на назначаване на работа. На базата на тестове за честност са направени някои предположения, и по-специално, че лицата, които имат „ниска почтеност“, се опитват да намерят причини да оправдават подобно поведение, очакват от другите да са по-склонни да извършат престъпление, като например кражба,че проявяват импулсивно поведение, склонни са да мислят, че обществото трябва сериозно да накаже девиантното поведение и по-конкретно подкрепят по-строги мерки, прилагани към извращения, проявявана от други хора
Твърдението, че тези тестове могат да открият „фалшиви“ отговори, играе решаваща роля в разкриването на хората, които имат ниска почтеност. Наивните анкетирани наистина вярват, че преструвките им биха отчели отклонения от тяхното минало, както и техните мисли за отклонение на другите, опасявайки се, че ако не кажат истината, това ще разкрие личната им „ниска почтеност“. Тези респонденти смятат, че колкото по-откровени са в техните отговори, толкова в по-висока степен ще се отчете тяхната почтеност.
Дисциплините и областите, които проявяват интерес и проучват почтеността, включват философия на действие, философия на медицината, математиката, както и политиката. Популярната психология идентифицира лична почтеност, професионална почтеност, художествена почтеност и интелектуална почтеност.