Проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
„И Словото стана плът и живя между нас…“ (Йоан 1:14)
В тази свещена нощ, когато празнуваме Рождество Христово, в тишината на вселената се ражда надеждата. Във въплъщението на Христос откриваме Божието милосърдие, пътя към светлината и силата да простим – на себе си и на света. Празникът на Рождеството ни приканва към вътрешно пречистване, към ново духовно раждане и към покой в сърцето, дори сред бурята на живота.
Стърчащите мачти на подредилите се на Голямата река кораби иронично наподобяват поредния зеленчук в неправилна форма, набоден от вечерната ни салата. Странното клатушкане на тези подредени в редица, заобиколени от малки корабчета баржи са в някаква изопачена реалност в едно полупрозрачно и призрачно нощно пространство. Те пътуват нанякъде и не успяват да достигнат своя безопасен кей в тази си нощ, а са останали в дремещо очакване на деня. Мъгливата реалност е лепкаво студено приветлива и недобронамерена към всички крачещи и забързани хора покрай почти безмълвните тъмни води на тази наша Голяма река.
Погледите на последните посетители в крайречната кръчма са нереално показващи своето щастливо очакване без да знаят какво е то и кога ще настъпи. Известното алкохолно опиянение помага на това ни усещане за някакво очакване на нещо, което дори не разбираме и не знаем какво е нито кога ще дойде при нас.
Нещата са разбъркани в такъв безочливо арогантен хаос, че дори неколкократните бързи опити да ги подредим в позната логическа известност ни поставят в трудно измерение на иначе уж простата задача, която многократно сме решавали. Каква особеност на това ни очакване и каква неуравновесеност на възможността ни да го поставим в обуздана възможност на случващото се. Каква ли е възможността да се подредят в така илюзорното ни звездно привличане и да ни покажат своята същност на пребиваването си в ситуация на пълна необратимост.
Няма усещане нито за болка, нито за скръб – та те са изгубили вече своята човешка същност. Идват и си отиват в някакъв забързан рояк – подобно на коледни фойерверки, проблясващи в далечината. Все още имат своите цветни оттенъци, но нямат присъствието на своята потрепваща душевност и на крилата, с които поне да се опитаме отново да полетим. Крилата са останали вече само като някакви оттенъци на бялото и нямат сили да се отърсят от полепналата мръсотия върху тях. Напускащите сили на тези птици с изчезваща грациозност предвещават страшен и сигурен край. Дали и последните мечти вече безвъзвратно са отлетели в някое неосветено и неугледно място и дали ще имат сили да направят поне още един опит да се върнат при нас.
Небето е тъй мрачно – уж изпълнено с безброй звезди, а изглежда непрогледно неприветливо. Дори не е навъсено, а притихнало по неочаквано тъжен начин. Идва към нас всеобгръщащо и нищо не успява да попречи на неговото неочаквано и въпреки всичко – случващо се присъствие.
Тишината е така пронизително навсякъде, че не можем да чуем дори приглушения звук на забравените да работят двигатели на корабите и клатушкащите се баржи, отседнали като на среднощна среща по фарватера на Голямата река. Светлинките вече са прикрили своето присъствие от гъсто пристигналата вечерна мъгла и само някакви неугледни силуети се влачат в тъмната реалност. Непростимо присъствие, което става свидетел на неизбежното пристигане на нещата.
Преди да прелеем с червено вино влажната пръст на отиващите се мечти се опитваме в някакво световъртежно присъствие да съберем всички ненадейно пристигнали образи. Деца тичат подир колички, други деца плачат за това, че не сме купили тортата на близката витрина, която няма дори да пробват, изпуснато хелиево кълбо от балони отлита в многоцветно съчетание и твърде бързо се загубва някъде, пейките в парка са пусти и само тук-там приседнали хора с цигара в уста подритват насъбралите се листа около тях, пороен дъжд намокря всяка част от прогизналото ни тяло и нито частичка влага в очите, която да сподели тъга. Картините, които са цветни, са съвсем беззвучни, въртят се в бърз бяг около нас и не определят нито мястото, нито времето. Несполучливите опити да влезем в тази измислена, но много постоянна реалност, леко започва да ни кара да бъдем притихнало неспокойни и без сили да спрем това бързо движение на сменящите се картини.
Започваме като в транс заучени приготовления без да усещаме дори пръстите на ръцете си. Мисълта ни отказва да приеме случващата се реалност и оставя всичко за по-късно. Късното ще бъде болезнено прикрита болка от пристигналата нелепост, която не успяхме да посрещнем по правилата на останалото ни парадното достойнство и вече неискащи прикриваме с чувство пристигналата безпомощност.
Имаме нова неискана реалност, която трябва да лекуваме с интимните си молитви и в безконечна разпра с несправедливо настъпилото време на тази черна болка. Отбягваме появилата се черна сянка, потръпваме от пристигналата студенина, но обзелата ни безчувственост ни помага да не я усещаме. Налага ни се да съберем мечтите си в болка и да ги покрием в черна жалейка, която погалваме с останалата ни последна нежност. Прощален поизстинал хляб раздаваме на всички каменни лица, които нямаме сили дори да чуем. Няма как да приемем тяхното състрадание, защото вече няма да има двуколка и шеметен бяг, а детската мъка е толкова силна и дошла с безчувствения поглед на леденото ни лице.
Вече тръгнахме към пълното всеопрощение на греховното ни съществуване в очакване на своето ново възкресение. Някак е по-лесно да си останем само с първото ни рождение.
В нощта на Христовото Рождество нека оставим старото зад себе си – болката, греха, страха – и приемем дара на Въплътената Любов. Защото само чрез Христос мракът се превръща в светлина, страданието – в път към вечността, а мъртвото – във възкресение.
„Ето, всичко ново творя!“ (Откровение 21:5)
Зареждане ...
